Духовен отец и духовно чедо:

любов и свобода или власт и зависимост?¹

Досточтими отци и майки,

възлюбени в Христа братя и сестри,

чеда в Господа,

І. Предисловие

Призовавам молитвите на многоуважаемия ни духовен старец и ръководител, нашия митрополит и отец Киприан, както и подкрепата и напътствието на нашата Майка, Пресвета Богородица, а също и вашите молитви, за да отбележа почти лаконично и есенциално само основни положения от многоплановата тема: „Духовен отец и духовно чедо: любов и свобода или власт и зависимост?”.

По същество аз няма да новаторствам, тоест няма да представям пълна, макар и кратка, дисертация по този въпрос; просто ще се опитам да систематизирам вече познати неща в светлината, разбира се, и на моя скромен опит като изповедник и духовен отец както на миряни, така и на монаси.

Трябва да призная от самото начало, че това, което ме подтикна към представянето на този въпрос, не беше, разбира се, приятната страна на връзката между духовен отец и духовно чедо, а неприятната, тъй наречената патология на духовното бащинство.

Установил съм и съм описал опасностите в тази двустранна връзка и желая, в рамките на моята пастирска отговорност, да привлека по ясен начин вниманието както на духовния отец, така и на духовното чедо, тъй че тази свята духовна връзка да остане единствено и само това, което е била винаги, а именно: служба на примиряване на човека с Бога.

ІІ. Обща рамка

1. Ставали сме свидетели на голямата опасност от отчуждаване на дара – службата на примирението – в такава степен, че духовният отец да падне до нивото на един ръководител на външното поведение, до един законопазител, тоест до един пазител-защитник на каноническите и правни постановления, до един властелин и господар и в крайна сметка разрушител на богообразната личност на духовното чедо.

2. Истинското предание на Православието е придало на духовното бащинство еклесиологичен характер; както епископът, като образ на Отца, така след това и свещениците, а по-късно и аввите, духовните отци, старците, но и духовните майки – аммите, са получили един особен дар – дара на духовното бащинство/майчинство, тоест да раждат чрез Евангелието духовни чеда, не свои собствени, но Божии, да изпитват родилните мъки на едно свръхестествено раждане, докато Христос се изобрази в сърцата им.

3. Този дар обаче, макар и да се развива в каноническите граници на Църквата, е резултат от едно тайнствено ръкоположение в харизматичната сфера на Църквата, в онази тайнствена сфера, където се зачева, износва като плод и се ражда Божията благодат в сърцето на духовното чедо.

4. В Православието, тоест, имаме литургичното бащинство, което зависи от свещенството; но и харизматично бащинство/майчинство, което е един изключителен дар на Утешителя; тези два вида бащинство е възможно да съвпадат и нашето слово днес се отнася преди всичко и най-вече до това съвпадение, до това тъждество.

5. В харизматичната сфера на духовното раждане духовният отец упражнява изключително високото служение да бъде, освен всичко друго, тайноводител, невестоводител, лечител, изцелител, служител и сътрудник в хода на духовното чедо към обὸжението, към неговото охристовяване.

6. Духовните родилни болки на отеца имат неизменна ориентация: да доведат духовното чедо до узряването и освобождаването в Христа, тоест до свободата в Светия Дух.

7. В тази тайнствена връзка се срещат и общуват две личности в любов и свобода, но винаги в отношение към Богочовешката Личност на Христос, тоест и двете се намират в послушание, послушници са на Църквата и на Бога.

• Припомняме характерното учение на св. Йоан Златоуст: „Овци и пастири по отношение на човешкото са различни неща, но по отношение на Христос всички са овци; защото и пастирите, и пасомите се пасат от един Пастир свише.”

8. Това общо отношение към Личността на Христос представлява непрестанен подвиг по пътя отец и чедо да станат завършени личности в Христа; в тяхната взаимна връзка нямат никакво място властта и зависимостта, принуждаването и послушанието като самоцел, наказанията за умилостивяване и религиозното морализаторство, прехвърлянето на отговорностите и болното самоотричане; но в тази връзка имат място само любовта и свободата.

9. Този подвиг, както вече разбирате, крие много опасности и за двете страни: тоест съществува вероятността – било от незнание, или от незрялост, или пък от човешка слабост – духовният отец да навреди на духовното чедо, и обратно.

• В тези случаи духовното бащинство и духовното синовство престават да бъдат автентични и следователно действат разрушително или за едната страна, или за другата, или пък и за двете.

10. И така, смятам за необходимо да пристъпя към някои специални бележки с цел да бъдат предпазени и двете страни, с пояснението, че се обръщам преди всичко и най-вече към духовни отци, които служат в света, сред миряни.

ІІІ. Специални бележки

1. Любовта в Христа към духовния отец е духовно събитие, тайнство, при което имаме общение на личности, общение не емоционално-психологическо или логическо, но екзистенциално.

2. Любовта и послушанието на духовното чедо към духовния отец, като израз на благодарност и уважение, не представляват култ към личността и психологическа зависимост, но изход от тъмницата на нелечимата логика и на себелюбието за среща и взаимно проникване на тези две личности в несътворената светлина на Света Троица.

3. Любовта и уважението към духовния отец има анагогичен (възвеждащ) и онтологичен характер; тоест духовното чедо, като образ Божий, се възвежда чрез духовния отец до своя първообраз, до несътворения Образ Божий, който е Христос; следователно, когато обичаме и почитаме духовния отец, ние обичаме и почитаме Христос.

4. Духовният отец е в [това, което може да се нарече] образ и място на присъствието на Христос; тоест в духовника действа Христос, чрез духовника се осъществява присъствието на Христос; така любовта към духовника е любов към присъстващия чрез него наш Спасител Христос.

5. И единствено послушанието – с любов, свобода, почит и доверие – към духовния отец побеждава самодостатъчността и тираничното себелюбие, предава благодатта и благословението на Света Троица и води духовното чедо към съзерцаване на несътворената светлина.

6. Духовният отец трябва също да има духовен отец, защото на първо място е неговото собствено-личностно раждане в Бога и след това – раждането на духовни чеда от него.

7. Духовното чедо не трябва да смесва духовната връзка с духовния отец в Христа и любовта към него с идеализирането, тоест с почти митологизирането на духовника като уж идеална личност; защото и духовникът е човек със слабости, които истинската любов възприема плодотворно и съзидателно, тъй че чедото да е предпазено от разочарование и срив, когато установява такива слабости.

8. Духовното чедо не търси една свръх-защита, един супер-татко, на когото да възложи своите отговорности чрез едно болезнено подчинение, сляпо послушание и психологическа зависимост, но търси да изживее тайнството на духовното бащинство и синовство, за да премине от нивото на роб към свободата на Божиите чеда, към духовното осиновяване.

9. Духовният отец трябва да е обзет от опасение да не би да обезобрази целостта на личността на духовното чедо чрез превръщане на своето служение във власт, и то абсолютна, ставайки по този начин господар на съвестта и създавайки привърженици вместо чеда.

10. Духовният отец ражда в Христа едно чедо, помага му да развива дара на мъдростта и вниманието, подкрепя го и го въодушевява, докато то порасне, докато вече може да изживява в любов своята свобода, оползотворявайки отговорно талантите и дарбите, които му е дал Бог.

11. Духовният отец е длъжен да не насърчава болезнени – или във всеки случай преувеличени – изрази на преданост към своята особа (напр. раболепни коленопреклонения, продължително целуване на ръцете, търсене на благословение за маловажни неща и др.), защото така е застрашен да бъде поразен от духовната болест на нарцисистичното и антропоцентрично старчество.

12. Също така не трябва да се развива смъртоносната болест на привърженика, тоест склонността да се прикриват под една болезнена връзка на послушание нерешителността, плахостта, несигурността, безотговорността и фанатизмът на духовното чедо, тъй че духовникът, използвайки тези немощи, да навлиза нагло във всички сфери на личния, семеен и социален живот на духовното чедо.

13. Духовният отец не заменя мисълта и разума на духовното чедо, но действа изцеляващо: насочва ги, тоест мисълта и разума на чедото, към Бога, тъй че посредством Тайнствата и спазването на заповедите те да се изцелят, да се просветят и да се обожат, за да имат в свобода правилна ориентация.

14. Духовният отец е длъжен да не забравя, че послушанието не е самоцел, но средство и духовен инструмент, който, при условие че се използва христоцентрично, а не антропоцентрично, води духовното чедо към узряване и свобода, а не към автоматизиране/роботизиране.

15. Духовният отец съгрешава тежко, когато насърчава, пряко или косвено, болезнено пристрастяване към своята особа и упражнява съкрушителен натиск върху съвестта на чедото в името на уж дължимото сляпо послушание, докато Христос иска само едно добросъвестно, тоест съзнателно послушание в любов и свобода.

16. Духовникът не е господар и „валяк”, та да цели да създава точни копия на самия себе си, но окуражава развитието на личността и дарбите на духовното чедо, за да поеме то отговорно в ръцете си кормилото на своя живот.

17. И двете страни – [духовният отец и духовното чедо] – в абсолютно никакъв случай не бива да смесват границите на монашеското послушание към стареца с послушанието на миряните към духовния отец, защото между тези два вида послушание има дълбока тайнствена разлика: монахът, от една страна, е обвързан с едно особено – от безусловен характер – послушание чрез обети и с определена цел, а мирянинът, от друга страна, е вече обвързан чрез Кръщението и Миропомазването към послушание към Христос от по-общ характер.

18. Връзката, която свързва духовния отец с духовното чедо, е връзка на взаимна любов в Христа, която трябва да се очиства постоянно от всеки емоционален изблик, като и двете страни следва да я защищават от всяко нещо, което е вероятно да крие в себе си страстност в тесния и широк смисъл на понятието, тъй че тя да се развива в атмосфера на скромност и простота, на благообразие и сериозност, на близост и дистанция.

ІV. Заключителни мисли – подбуди

1. И така, нека внимават – както духовният отец, така и духовното чедо – да не се развие благословената им връзка в психологическа зависимост; много е важно духовният отец да вдъхновява чедото да подчинява всеки разум и движение на своето същество на „послушанието Христово”, защото само така то ще се излекува и ще се възроди в любов и свобода.

2. Нека духовникът да внимава да не създава впечатлението, че той представлява един вид идеологическо или психологическо убежище, където неспокойното, смутено и изплашено духовно чедо ще намери временно-повърхностно облекчение; но да се грижи да се издига и изтъква святата духовна свобода над собствения ад на себелюбието, отговорността, светата смелост и настойчивост в развиването на дарбите; и всичко това, разбира се, с перспектива за среща с Личността на Христос.

3. Нека духовният отец да внимава да не забравя, че като служител на Иисус Христос е послушник на Църквата; следователно той не въплъщава един вид власт над духовното чедо; затова той е длъжен да се упражнява в съвършено отричане от себе си и да отдава себе си на изключителния и в точния смисъл единствен истински Духовен ръководител на Църквата, тоест на Светия Дух.

4. Нека духовният отец да внимава да има винаги като закон на действие противо-властническата подбуда на великия старец Варсанофий (отговор 35):

„Не насилвай свободната воля (на чедото), но сей с надежда; защото и нашият Господ не е принуждавал никого, но е благовестил и ако някой е искал, слушал е.”

5. Нека духовният отец да внимава да не си присвоява чедото, но ако то напредва духовно и се нуждае от нещо по-високо, което той няма възможност да му предложи, тогава самият той, с любов и смирение, нека му покаже някой по-опитен духовник, някой по-добър лекуващ лекар.

6. Също така духовното чедо, на свой ред, нека да внимава, тъй че не се успокоява с реалната или въображаема святост на своя духовник, да не се гордее с нея и да е безгрижен; но да се бори с ревност според силите си, защото нито Бог, нито духовният отец ще го спаси, ако то не упражнява отговорно своята свобода.

• Един брат посетил веднъж Антоний Велики и попросил молитвите му. Светецът му отговорил: „Нито аз ще се смиля над тебе, нито Бог, ако ти сам не проявиш усърдие и не се помолиш на Бога.”

7. Нека внимават като цяло нашите вярващи да не сменят духовния си отец в обикновено напразния опит да открият духовник с висока святост, който уж ще поеме цялата отговорност и ще разреши уж незабавно и по чудесен начин техните въображаеми проблеми; защото чрез един духовен отец, който е прост и със страх Божий, е възможно те, като прогонят самооправданието, да задействат божествената ревност, да преодолеят себелюбието, да се пожертват за брата си и да станат личности в любов и свобода, в неизреченото светолитие на Света Троица, на Отца и Сина, и Светия Дух. Амин!

Благодаря!

† Орейски еп. Киприан

2/15.11.2012

Ахарнес, Атика

На дарителя на всяко даяние благо –

на човеколюбивия Бог –

слава и благодарение сега и всякога!