ВЕРНОСТТА НА МАТУШКА ИГУМЕНИЯ СЕРАФИМА (ЛИВЕН) КЪМ ДУХОВНИТЕ ЗАВЕТИ НА СВЕТИТЕЛ СЕРАФИМ КАТО ПОДВИГ В УСЛОВИЯТА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ТОТАЛИТАРИЗЪМ

1. Духовният пример на светител Серафим Софийски

Духовната връзка между светител Серафим Софийски и матушка игумения Сера­фима (Ливен) е толкова съществена, че не е възможно да се говори за нейния живот, без да се говори за светител Серафим. Нещо повече – когато мо­лех­ме Ма­туш­­ка да ни разкаже за себе си, тя винаги отклоняваше молбата и започваше да ни разказва за светител Серафим, когото уподобяваше на духовен орел, издигнал се във виси­ни­те на Духа. Затова вярваме, че няма да се отклоним от темата, ако първо разка­жем накратко за светителя, за духовните начала в живота му, които Ма­тушка бе възприела дълбоко в сърцето си и които бяха станали и нейни духовни начала.

Свт. Серафим е чист, самороден духовен бисер, даден от Бога на верните в трудните и объркани години на ХХ в. Още като младеж в него се проявява дивното съчетание на твърда, безкомпромисна принципност с необик­новено смирение и кротост. Дълбоко принципните си позиции той отстоява, като действа кротко, но с непоклатна твърдост. При това мотивацията му е същностна и е основана на опит­но духовно познание. Свт. Серафим винаги е бил чужд на всяко приспособ­ленство и конюнктурно съглашателство. Тази му принципност твърде често го поставяла сам срещу течението, правела го обект на враждебност и клевети. Но заради любовта към истината той с готовност приемал от Господа този кръст, наред с кръста на духовната самота, на която сякаш бил обречен в постоянните си борби за чистота на вярата.

Той е сам сред архиереите на Първия църковен събор на руските бежанци в Сремски Карловци (1921 г.), когато настоява да бъде разобличен от църковния форум т. нар. християнски социализъм като особено вредна идеология, увлякла мнозина руски църковни дейци. При това свт. Серафим не се позовава на полити­чески доводи. Към въпроса той подхожда светогледно, посочайки пълната проти­во­по­ложност между социалистическото и християнското учение, която се разкрива в коренно различното им отношение към човешката личност и към нейния път на развитие.

Седемнадесет години по-късно, на Втория църковен събор на руските бежанци (1938 г.), свт. Серафим в свой доклад¹ отново призовава да бъде произнесено църковно осъждане на човекоцентрич­ния хуманизъм и възникналата на негова почва социалистическа идеология – лъже­­­уче­ния, представяни на вярващите за сродни с християнските идеали. Свети­телят ги разобличава като основа, върху която в Русия са избуяли безброй религиозно-философски заблуди, в това число и софийната ерес, както и нечуваното богоборство, потопило страната в кръв.

Още много са борбите на светител Серафим в защита на Църквата и чистотата на вярата. През 20-те години на миналия век той защищава православното учение за изкуплението, изопачавано от неправилните възгледи на митр. Антоний (Храпо­вицки). През 1928 г. осуетява опита на евлогианския разкол да привлече руските енории в България. Масонските кръгове сред руската емиграция не му прощават това енергичното противодействие и го обсипват с клевети и хули. Не след дълго светителят ще послужи на светото Православие и с труда си против софий­ната ерес. Това ще повдигне срещу него нова вълна от нападки и хули, но той ще остане непоколебим, защото единствен двигател в борбата му е любовта към Спасителя, към Неговата Църква и към чистотата на светата православна вяра. По отношение на всички враждебни на Православието явления и учения, светител Серафим ще действа като СЪВЕСТ на Православната Църква – неуморима и безкомпромисна.

На Събора през 1938 г. светител Серафим пръв сред присъстващите архиереи издига категоричен глас срещу каквото и да е участие на представители на РПЗЦ в икуменическото движение. Като основа на доводите си против такова участие, счи­тано от някои представители на Събора за “мисио­нерско”, той полага необори­мия довод, че истинско обединение може да има само в истината и върху основата на благодатния живот, т. е. само в лоното на Православната Църква, където такъв жи­вот е възможен. Православната истина се открива единствено чрез благодатта на Светия Дух – онова, което икуменическото движение няма и за което не може дори да има понятие. Ето защо – изтъква пред Събора светителят – обеди­­не­нието в исти­ната по пътя на икуменическото движение е неосъ­ществимо, а сред­ствата, предла­гани от това движение за постигане на тази цел, са недопустими за Право­славната Църква.

През Втората световна война, въпреки трудните условия, светител Серафим усилено работи върху богословския си сборник “Изопачаване на православната истина в руската богословска мисъл”, където събира своите студии, защищаващи чистотата на вярата. Наред със споменатото учение за изкуплението на митроп. Антоний (Храповицки) тук са анализирани и разобличени неправилното учение за спасението на митроп. Сергий (Страгородски), нехристиянското виждане за цар­ството Божие на проф. прот. Светлов, посочена е и недопустимостта Православ­ната Църква да се обвързва материално с организации, чужди на Православието. Мнози­на последователи на споменатите неправилни учения и практики изразяват неодобрението си спрямо този бого­словски труд. Ала светител Серафим търси не човешкото одобрение, а единствено Истината, каквото и да му струва това. Любов­та към Истината – това е неизменният двигател на неговите трудове и действия.

* * *

През 1944 г. Червената армия наближава Балканите. Архиерейският Синод на РПЗЦ се оттегля на Запад, а светител Серафим остава при паството си, като смята това за свой дълг. Той няма никакво намерение да се приспособява към обстанов­ката, да променя църковната си позиция или антикомунистическите си възгледи. Доброволен мъченик, той действа – както винаги – по съвест. И както винаги търси Божията воля, за да ѝ се покори. Божият промисъл му отрежда да послужи със сетните си сили на верните в нашата страна. Вероятно големият авторитет на светителя тук става причина той да бъде оставен временно като Управляващ рус­ките православни общини в България. Това му дава възможност да участва в Москов­ското съвещание на представители на Православните църкви през 1948 г., на което прочита своите забележителни доклади срещу икуменизма и в защита на автентичния църковен календар. В този последен период от живота си светителят прави постъпки и за откриването на девическа обител, където ще събере свои духовни чеда. Осемдесет дни след кончината му Покровската обител е официално открита и започва своя път през годините под ръководството на неговата духовна дъщеря Матушка Серафима (Ливен). Заветите на светителя стават духовна основа, върху които тя изгражда живота си. Божият промисъл ще я преведе през редица трудни обстоя­телства. В тях ще се проявят необикновената ѝ твърдост и принцип­ност в следването на тези завети. По всичко това, както и по духовната самота, сред която тя ще ги отстоява, матушка игумения Серафима ще се уподоби на светител Серафим, ще се яви негово вярно и предано во Христе чедо.

2. Семейство Андрей и София Ливен

Под въздействието на какви други фактори се изгражда личността на матушка Серафима? Несъмнено в много голяма степен това са нейните родители Андрей и София Ливен.

С времето, прекарано в Русия, в имението на техни сродници в Сочи, са свързани първите духовни спомени на бъдещата игумения Серафима. Около масата в простор­ния хол баща ѝ Андрей Александрович разказва на роднински деца, сред които е и големият му син Саша, жития на светци, учи ги на Символа на вярата. Олечка все още не е сред слушателите – смятат я за малка. Тя си играе недалеч върху килима, но внимателно се заслушва в думите на баща си. Те необяс­нимо пленяват сърцето ѝ, повече от която и да е интересна приказка. Урокът свър­шва, децата се връщат към игрите, а малката Оля продъл­жава да повтаря край масата: „Верую во единаго Бога Отца Вседержителя... и во единаго Господа Иисуса Христа, Сына Божия...”

Още в детска възраст Олечка проявява удивителна безхитростност и свое­­образна детска прин­ципност. Например, в играта „Познай какво съм си из­брал” тя всякога си избира синия цвят и небесно синята незабравка. Децата забе­ляз­ват постоянния ѝ избор и всеки път го „отгатват”. Така Олечка винаги е сред „побе­дените”, но това не я смущава. Когато я съветват да си избере други цветове и цветя, за да „спече­ли” в играта, тя кротко отговаря: „Не, не! Аз точно тези обичам!”

В семейството децата от ранна възраст са възпитавани на християнски добро­детели. Матушка Серафима разказваше следния случай с по-малката ѝ сестра Дария, впоследствие монахиня Екатерина². Като дете тя много лесно се обиждала и плачела. Баща ѝ Андрей Александрович ѝ обяснил, че когато човек се обижда, върши грях, защото проявява самолюбие, тоест, показва, че обича себе си пове­­че, откол­кото Бога. При след­ващото мъмрене по повод детски каприз Дарочка стисна­ла устни и не запла­кала. После много сериозно казала на баща си: „Мне неплиятно, но я телплю” („На мен ми е неприятно, но аз търпя.”). Така триго­дишното моми­ченце напра­вило съзнателен опит да пребори самолюбивия плач.

След като гражданската война разделя Андрей Александрович от София Александровна и трите им деца, Господ по Своя чуден промисъл ги събира на остров Антигона в Мраморно море. Заедно с голяма група роднини те временно отсядат в Италия, където се ражда четвъртото им дете – Елена. В този труден момент ги подпомага княгиня Зинаида Юсупова, кръстница на София Алексан­дровна. Ма­туш­ка Серафима разказваше, че „тьотя Зинаида”, както я наричали сродни­ците ѝ, била изклю­чително милосърдна и духовно усетлива жена. Тя притежавала голямо бо­гат­­­ство в чужбина, но абсолютно всичко раздала на нуж­дае­щи се еми­гранти. Почи­нала през 1939 г. в пълна бедност, в студена квар­тира, без средства да си плати дори газта. Такова голямо било ней­ното мило­сърдие, че тя изобщо не помис­ли­ла за себе си, макар в Русия да живеела в голям разкош. Подобни живи примери се запечатали дълбоко в чувствителната душа на Олга Андреевна.

От Италия всички роднини на Андрей и София Ливен заминават за Фран­ция, за да търсят там препитание и да уредят живота си. Андрей Алек­сандрович обаче желаел да живее по-близо до своето Отечество и споделил със София Алексан­дровна, че му е по сърце да замине сам за България, където да устрои пристан за семейството си, за да може всички да се съберат там. От България го канели да работи в Земския съюз, чиято главна дейност тогава била подпомагане на руските бежанци. Освен това Андрей Александрович заедно със свой познат правел пла­нове да наемат в София малка печатница и да се занимават с издателско дело. Матушка София Алексан­дровна с готовност го подкрепила в желанието му, макар че Франция предлагала по-добри условия за живот, отколкото България, изпаднала в тежко пложение като победена страна в Първата световна война.

3. Заселване на семейството в България

Както видяхме, болшевиш­ката революция променя из основи външния живот на семей­ство Андрей и София Ливен. Доскоро притежатели на значителни мате­риал­­ни богатства, в България те винаги ще живеят като наематели, без свой дом, без осигурена издръжка. Ала благодарение на вътреш­ната си духовна нагласа и двама­та ще приемат това с християнско търпение и велико­душие. До края на дните си те ще са обречени на бедно емигрантско съще­ству­вание, но ропотът и озлобе­нието никога не ще свият гнездо в благородните им души. Въпреки труд­ните обстоятел­ства, през които Господ ги води към спасение, те достойно носят кръста си и намират сили да подкрепят с добро­же­лателност, състрадание и житейска наход­чивост мнозина изпаднали в беда свои съотечественици. Така теготата от сиро­машията, сред която расте малката Олга със своите сестри и братя, се стопява пред топлината на духовното богатство, носено в сърцата на техните родители.

През 1921 г. бъдещият отец Андрей пристига в София, а не след дълго тук идва и цялото му семейство. Същата година за управляващ руските право­славни общини в България е назначен епископ Серафим (Соболев). Андрей Алексан­дро­вич се запознава с него и е покорѐн от благодатните му дарования. Така той става негов предан духовен син. Още от Русия той е жадувал за духовното и сега го намира в щедра мяра в лицето на любве­обилния архи­ерей. На него Андрей Алексан­дрович пове­рява не само собствената си душа, но и духов­ното ръко­водство на цялото си семейство. Скоро след първите разговори с вла­дика Серафим малката Олга с непри­съща за седемгодишно дете сериозност съобща­ва на родителите си, че е негова послушница и че ще стане монахиня. По-нататъшният ѝ живот доказва, че това не е било детско увлечение, а свято решение, вдъхнато от Божията благодат. Срещата с епископ Серафим се оказва съдбоносна и за Андрей Алексан­дрович. Светлейшият княз³ по природа е щедро надарен – свири добре на цигулка и китара, има прекрасен глас, пише стихове, говори западни езици, на всякакви светски теми е интересен събеседник, но той винаги помни дадения още в Русия свой обет да стане свеще­ник. Но когато споделя с владика Серафим съкровеното си желание, светителят му казва, че не може да бъде свещеник, защото пуши. Андрей Александрович действително бил дългого­дишен страстен пушач. И става нещо удивително. В същия миг той се отказва от пушенето и повече никога не се връща към него. А до тогава всички молби на София Алексан­дрова и децата му оставали напразни. Такова дълбоко доверие и любов към светител Серафим проявил съвсем светският наглед княз Андрей Ливен.

За същото говори и друга знаменателна случка от живота му, за която ни е разказвала матушка Серафима. Още в Русия Владика Серафим забо­лял от туберку­лоза. През 1923 г., вече в България, състоянието му силно се влоши­ло и той легнал така изтощен от болестта, че животът му се намирал в опасност. И тогава Андрей Александрович започнал да се моли: „Господи, запази владиката, той е нужен на Църквата! Вместо него вземи мене!” И какво се случило? Още на следващия ден, той се разболял до смърт. Установили, че има тежко възпаление на бели­те дробо­ве, което се развивало светкавично. А бели­те дробове били слабото място на отец Андрей още от Русия. Приели го в болницата на доктор Берзин⁴. Състоянието му било толкова тежко, че д-р Берзин, който бил лекар с голям опит, разпоредил денонощно дежурство и подготвил София Алексан­дровна за най-лошото: „Длъжен съм да Ви предупредя – казал ѝ той, – че съпру­гът Ви едва ли ще доживее до утрешния ден…” Тогава София Алексан­дровна изпратила да съобщят това на свети­тел Серафим. Той, макар да лежал болен на легло, застанал на колене и започнал да се моли: „Госпо­ди, запази ми го! Той ми е нужен!” И изпратил да кажат на София Александровна, че на Андрюша (както го наричал светителят) трябва ведна­га да се направят вендузи. Дежурната сестра силно се възпротивила: „Вие сте се побърка­ла! – казала тя на София Александровна. – Той агонизира и, ако почна да му правя вендузи, в ръцете ми ще умре!” Но София Александровна настояла на своя отго­вор­­ност да изпълнят заръката на светител Серафим. Направили му венду­зи… На другия ден идва лекарят, убеден, че болният е починал, а вместо това го вижда да седи бодър на леглото и да се усмихва… Доктор Берзин не повярвал на очите си. И сигурно имал право се удивлява, защото всички разбирали, че станалото превишава естестве­ния ход на нещата и болният е получил чудодейно изцеление по молитвите на праведния владика…

Много скоро Андрей Александрович се оттегля от свет­ската дейност и чрез ръцете на светител Серафим приема благодатта на свещеническото служение. Цялото семей­­­­­ство живее изключително с живота на Църквата. През тези години Олга и по-големият ѝ брат Александър учат в руското училище „Въздвижение на честния Кръст” в Пеще­ра. Негов попечител е светител Серафим. Той често посе­щава тамошните възпи­та­ници и присъства на изпитните сесии. За емигрантските деца, раснещи в недои­мък и скърби, срещите със светителя носят голяма радост. Благо­датният живот на праведния архиерей и неговата дългогодишна педаго­гическа практика са му открили достъпа към младите души. Неговите ласкави слова и беседи ги стоплят и остават в тях незаличими впечатления. Духовно надаре­на, Олечка ги запечатва в сърцето си. Уроците по закон Божий и молитвата в храма са нейни любими занимания.

През 1926 г. отец Андрей е назначен за секретар на Епархийския съвет при руските православни общини в България. До края на живота си той остава неумо­рим помощник на светител Серафим в административната работа по енориите.

4. Учение във Франция

През 1926 г. възниква благоприятен случай дванадесетгодишната Олга да продължи безплатно образованието си във Франция, където се открива руско девическо училище-пансион под попечителството на великата княгиня Ирина Пав­лов­­на⁵. Духът в пансиона е подчертано православен, добре е застъпено изучава­нето на руската история, литература и култура. Тук Олга учи пет години, които имат важно значение за нейното духовно развитие. Преподавателките и възпитателките са от средите на руската емиграция, повечето от тях са възпита­нички на изве­стни учебни институти в Русия. Те са внимателни и грижовни към де­ца­та⁶, но все пак Олга расте далеч от обичните си родители. Дори през лятната ваканция тя няма възможност да се върне в България поради липса на средства. През цялото ѝ петгодишно преби­ваване във Франция само веднъж отец Андрей успява да я посети, жертвайки последната семейна реликва – изящните венчални пръстени.

След време тук идват да се учат и двете по-малки сестри на Олга – Дария и Елена, едната от които постоянно боледува, а другата е невероятна палавница. Така Божият промисъл отрежда на Олга не само да живее без родителски грижи и топлота, но и сама нежно да бди над други деца. Това развива в нея силно чувство за отговорност, жертвеност, себеотрицание, което сетне се проявява през целия ѝ живот. Олга с радост се лишава от любими за децата лакомства, за да ги даде на по-малките. А когато Елена, заради непоносимите ѝ лудории, е изпратена да живее в отдалечен квартал на Париж, Олга редовно я посещава, изминавайки пеша дългия път през града, тъй като няма пари за билети. През лятото върви по пътя боса, за да пази обувките си, чиито продупчени под­метки е „закърпила” с уличен асфалт. Въпреки това тя никога не се оплаква и не тревожи околните.

По природа Олга е крайно стеснителна, деликатна и състрадателна. Откъсната от най-близките ѝ по сърце хора – родителите си и светител Серафим – тя с голямо благоговение пази техните заръки. В чуждата ѝ по дух Франция никога не забра­вя, че е послушница на светител Серафим и дъщеря на свещеник. Олга обича да се учи. Увличат я математиката, историята, литературата, но неин любим пред­мет винаги остава „Закон Божий”. За щастие по този предмет тя има забеле­жителен препода­вател – известният протойерей Георги Спаски⁷. Въпреки своя жив ум, всестранни способности и богата душа, Олга е скромна, чужда на амбиции, тщеславие и егои­зъм. Природната си стеснителност тя съчетава с дружелюбие и отзивчивост. Към околните е внимателна и грижовна, готова е винаги да съчувства, да помогне, да утеши. Нейната по-малка съученичка от пансиона – Людмила Яков­лева – си спомня как Олга я утешавала, когато в началото тя силно тъгувала за роди­телите си, и как веднъж мъдро я защитила от детските подигравки. Людмила била от бедно семей­ство и майка ѝ собственоръчно ушила за нея грубовата шуба, която предиз­викала смях у съученичките ѝ. Момичето се огорчило до плач. Тогава Олга кротко възпряла децата и им обяснила, че без да разбират, те дълбоко нара­няват Люда, защото шубата е скъп подарък от нейната майка и, естествено, тя се радва, когато я носи, а те, като възпи­тани деца, трябва да бъдат внимателни помеж­ду си и да не наскърбяват никого.

Годините, прекарани от Олга във Франция, съвпадат с разгара на евлогианския разкол. В Париж почти всички руски енории остават подчинени на митрополит Евлогий, а вярващите, които запазват общение с Руската Задгранична Църква, се черкуват в отделен храм. Пансионът е обгрижван от духовен­ството на разкол­­ни­ците, но Олга Ливен със своята съученичка Таня Акимова не посеща­ват евло­гианските служби, а ходят сами в храма на Задграничния Събор. Така още от дет­ските си години Олга се учи да проявява църковно съзнание и принципност.

През тези години се случила и следната детска история. Един младеж, от брато­в­чедите на Матушка, който живеел във Франция, точно по това време избягал от родителите си с влак, без билет през границите, и стигнал до Сърбия, където постъпил в манастир. Тогава Олга и Таня решили по своему да последват неговия пример – да се качат на влак, да отидат в Русия и там да учат хората на Закон Бо­жий. Написали в много екземпляри символа на Вярата, тропарите на главните празници и още някои текстове, наредили „материалите” си в куфарче и пригот­вили прощални писма към своите близки. Олга написала на светител Серафим: “Влади­ко свети, Вие, разбира се, ще ни разберете... Отиваме да помагаме на нашия страдащ народ в Русия…”. Таня написала подобно писмо до баща си, защото майка ѝ живеела в пансиона, където преподавала математика. В навечерието на заплану­ваното бягство Таня предала двете писма на своята майка, като я помолила на другия ден да ги изпрати – едното на баща ѝ, а другото в България. Но майка ѝ усетила нещо съмнително и още същата вечер прочела двете писма. После изви­кала момичетата и много ласкаво им обяснила цялата несъстоятелност на тяхното детско начинание. „И с това – завършваше Матушка, – се приключи нашето «спася­ване» на Русия.”

Матушка казваше, че през цялото време желаела монашество и никога не се е съмнявала, че ще стана монахиня. През поста заедно с Таня не пеели песни и вина­ги си определяли някакви “подвизи”. Не ядели десерт. Матушка събирала сладки­шите си за по-малките деца. Винаги се чувствала кака. Тъгувала за родителите си, но по-късно благодаряла на Господа, че ѝ е дал такова детство, в което всичко било сериозно, строго, нямало място за разглезване, не разполагала с никакви сред­ства. Тя смяташе, че всички тези ограничения са били много полезни за нейната душа.

5. Завръщане в България. Години на духовно израстване

Олга Ливен се завръща в България шестна­десетгодишна, на 3 август 1930 г. От шумния и разпуснат в нравите си Париж, попада в тихата, потъ­нала в зеленина София, която ѝ се струва като райска градина. Вече е при любимите роди­тели, при своите братя и четиригодишната си сестра Мария, която вижда за първи път. Отец Андрей я посреща и бърза да ѝ покаже новонаетата квартира⁸, в която е предви­дена стая и за нея. Къщата е стара, стените – напукани, всичко е износено, но Олга за нищо на света не би го заменила срещу красивия замък на пансиона в Кенси, откъдето се е завърнала.

Ден след това ги посещава светител Серафим. Около масата се водят оживени разго­во­ри за вярата, за духовния живот, за смисъла на човешкото съще­ствуване. Атмосферата е искрена, проста и топла. Накрая владиката се обръща към 16-го­диш­ната Олга и ѝ казва: „Ти ще бъдеш игумения на моя манастир и ще носиш три кръста”. За Олга тези думи поставят начало на нов живот, изпълнен с непрестанен духовен труд.

За щастие тя има моралната подкрепа на родителите си. Отец Андрей желае всичките му деца да се посветят в служение на Бога. Синовете му учат в Софийската семинария, а в квартирата си той е устроил същинска килия за две от дъщери си, готве­щи се да поемат пътя на монашеския живот. В нея Олга няколко години живее с по-малката си сестра Дария. Ала през 1938 г. съдбата ги разделя за десетилетия. Дария заминава за Англия, за да учи за медицинска сестра за нуждите на бъдещия мана­стир. Годи­на след това избухва Втората световна война и въпреки желанието си да се прибере при своите родители, Дария остава в Англия, защото няма сред­ства да се завърне. След войната между Изтока и Запада се спуска „желязната завеса”. Така едва след половин столетие, през 1990 г., Дария, вече като монахиня Екате­рина, ще може да се срещ­не в Покровската обител с любимата си сестра. След като Дария заминава за Англия, при Олга, с благосло­вението на светител Сера­­фим, се засел­ва нейната бъде­ща сподви­ж­ница в манастирския жи­вот Надежда Ястре­бова, впоследствие монахи­ня Сера­фи­ма – благочинна⁹ на Покровската оби­тел.

След завръ­щането си от Франция Олга Ливен учи една година в Руската гимна­зия, където се дипломира през 1931 г. Любими нейни пред­мети са матема­тиката и историята. С особен интерес тя изу­чава и българската исто­рия. Матушка обичаше бълга­рите; казваше, че през 30-те и 40-те години ги е опознала като мно­го трудо­любив, целомъдрен и честен народ и затова ясно отчиташе вреди­те, които социа­ли­сти­­ческите порядки му бяха нанесли.

В периода от 1932 г. до 1936 г., Олга завършва семе­стриално Богословския факултет на Софийския университет; дипломира се през 1940 г. Подобно на свети­тел Серафим в учението си тя проявява най-голям интерес към догма­тиката и към духов­ното наследство на светите отци. Под ръководството на светителя изуча­ва с голямо внимание техните многобройни трудове, преведени на руски език в десе­ти­летията преди болшевишката революция. Изучава с любов и житията на свет­ците – този жив пример за прила­гане в живота на евангел­ските нача­ла. Осо­бе­но гриж­ливо се запознава с трудовете на светител Тео­фан Затворник, с неговите наставле­ния за духовен живот по пътя на спасението. Те ще останат до края на живо­­­та ѝ настолно четиво, в духа на което тя ще ръко­води поверилите ѝ се души.

Във всекидневното общуване Олга е крайно скромна, стеснителна и мълча­лива. Мълчалива до такава степен, че някои от студентите в Богословския факултет я смятат за няма. Мълчанието ѝ обаче е от съвсем друг характер – то е плод на вътрешен труд над душата, който Олга извършва под отеческата грижа на светител Серафим. През тези години на духовен градеж тя смирено прилага изучаваните светоотечески наставления в живота си и се подготвя за бъдещето си поприще.

В библиотеката на Богословския факултет Олга има възможност да следи цър­ковния периодичен печат и богословските издания, където все по-открито се про­явя­ват обнов­ленски и икуменически тенденции. Те се забелязват и в преподава­телската дейност на много от професорите във факултета. Олга спо­деля наблюде­нията си със светител Серафим. Междувременно тя се запознава задъл­бочено с неговите богословски възгледи и с издадените му трудове срещу софий­ната ерес. А когато след Втория църковен събор на руските бежанци през 1938 г. светител Серафим започва да работи над новия си бого­словски сборник „Изопа­ча­ване на православ­ната истина в руската бого­словска мисъл”, Олга Ливен става негова сътрудничка, като извършва не само коректорска и техническа работа над студии­те, но понякога споделя със светителя и свои идеи за допъл­ването им. Когато по-късно Матушка ни разказваше за миналото, тя винаги омаловажаваше това свое участие; казваше, че с Людмила Яковлевна¹⁰ нана­сяли пропуснатите запетайки и проверявали цитатите в богословските работи на „дядо Владика”, както тя нари­чаше светител Серафим. Ала в неговите дневници могат да се намерят бележки, които говорят и за по-съще­ствено участие на Олга Ливен в неговата богословска работа. Ето такива примери:

„26-II [1943 г.]. Дивно Божията Майка вчера ми вложи мисли как да поправя работата си в някои много трудни места.

… Дивно Божията Майка ме възспря да отида на църква и много напреднах в работата си с Олга над моята книга.

… Божията Майка внуши на Олга да открие един много голям пропуск в книгата ми – учението на богослужебните книги за избавянето ни от прокля­тието. И преди това Божията Майка ѝ внушаваше да направи сериозни предло­жения за поправки.”

Със същото усърдие, с което Олга Ливен помага в писмените трудове на све­тител Серафим, тя събира и практически знания за бъдещия манастир, с мисълта за който постоянно живее. Тя старателно изучава наръчник за дома­кинство и селско стопанство, усвоява умението да шие и крои, а когато по време на бомбар­диров­ките над София с група руски емигранти известно време живее в Кокалянския манастир, с успех засажда там малка зеленчукова градина.

След завършване на богословското си образование Олга Андреевна става учи­телка. От 1940 г. до 1945 г. преподава религия в 4-та Софийска девическа гимна­зия с допъл­нителни часове в 3-та и 5-та девически гимназии. Педагогическата работа, към която по родова традиция¹¹ я насочва и майка ѝ, мно­го ѝ допада. Олга не следва точно зададената учебна програма, а я разширява, като се съветва за това със светител Серафим. По негова препоръка в часовете по вероучение тя отде­ля време и за изясняване смисъла на богослужението, най-вече на светата Литур­гия и на другите църковни Тайнства, за да може децата да осъзнаят важността им и да придобият правилно отношение към тях. Олга Ливен е любима учителка на своите ученички и десетилетия след това те я посещават в поверената ѝ обител, а някои от тях по нейния пример ще изберат пътя на монашеския живот.

Учителството на Олга Ливен съвпада с трудните години на Втората световна война. Макар България да не участва пряко във военните действия, страната търпи тежките ѝ последици – недоимък, купонна система, нажежаване на политическите страсти, партизанска война и не на последно място – жестоки бомбардировки над София. При една от тях е подпален и почти напълно унищожен храмът „Свети Нико­лай Чудотворец” на ул. „Калоян”, където се черкува руската емигрантска община. Засегнат от бом­бар­дировките е и руският храм „Свети Нико­лай Чудотворец” на бул. „Цар Освобо­ди­тел”, ползван тогава от Софийската митрополия. През август 1944 г. Червената армия приближава границите на Бълга­рия. Светител Серафим решава да остане сред паството си. Той е наясно с опасността, на която се излага то, и благо­славя мла­дежи-емигранти, които в една или друга степен са участвали в руски патрио­тични орга­­ни­зации, да заминат на За­пад. Така синовете на отец Андрей – 32-годишният Александър и 20-годишният Николай – се про­щават с близките си и напускат завинаги страната, в която са отраснали.

През септември 1944 г. съветските войски окупират страната ни. На 9-ти септем­ври е извършен комунистически преврат и в България безнаказано започват масови политически саморазправи и убийства. Свт. Серафим, отец Андрей и семей­ството му, както и множество руски емигранти, които нескрито са изказ­вали антико­му­­нисти­ческите си възгледи, са в тревожно очакване. На 10 декември 1944 г. в 5 ч. сутринта в квартирата на светителя на ул. „Велико Тър­ново” № 30, а съще­временно и в заеманите от него помещения в Кокалянския мана­стир, е прове­ден обиск. Остава неиз­вестно какви ще бъдат последствията от това. Свети­телят възлага цяло­то си упование на Бога и на Пресвета Бого­ро­дица. На притеснения е подло­жено и семей­­ството на протойерей Андрей, с когото сътруд­ници на съветското посол­­ство се държат враж­дебно. В разказите¹² на Матуш­ка за молит­веното застъп­ни­чество на светител Серафим през този труден период е описано как семей­ството на отец Андрей е било тормозено от съветски агент, чийто живот обаче завършил трагично.

Скоро след настъпилите политически промени предметът вероучение е пре­махнат от учебната програма. Поради това през последните три години от учи­тел­ската си дейност, която приключва през 1948 г., Олга Ливен пре­подава руски език в Софийското стопанско учи­лище „Мария Луиза”, преименувано тогава в Стопанско учили­ще „Майка”.

6. Промени в политическия и църковния живот в България

През 1945 г. в политическия и църковния живот на България настъп­ват съще­ствени промени. На 21 януари на Поместен събор на Българската Право­славна Цър­ква Софийският митро­полит Стефан е избран за трети Български екзарх. Дни след това в Мос­ква се свиква Поместен събор за избор на нов руски патриарх. По този повод в столицата на Съветския съюз пристигат двама източни патриарси, а също и предста­вители на Цариград­ския престол и на почти всички помест­ни православни цър­кви. За Москва неофициално зами­нава и новият Български екзарх. Чрез него свети­тел Серафим изпраща на Место­па­зителя на рус­кия патриар­шески престол митрополит Алексий (Симан­ски) своите трудове срещу софий­­­ната ерес, както и ходатайството си за Българ­ска­та Църква, която повече от две десетилетия е проявя­вала грижа за руските бежанци в Бълга­рия, в нищо не е отстъпила от православ­ната вяра и въпре­ки това все още е смя­тана за схизматична. По време на Събора, при срещите си с предста­вителите на Константинополската патриар­шия, новоиз­браният патриарх Алексий ги призовава към спеш­но и благо­­приятно разрешаване на въпро­са за Българската Право­славна Църква.

Ходатайството на свети­тел Серафим обаче няма нищо общо политическия аспект на въпроса за вдигане на схизмата, наложена на Българската Църква от Константинополската патриаршия през 1872 г. То е породено от братско отноше­ние и благодарност, от тревога за дългогодиш­ната неспра­вед­лива изолация на Бъл­гар­ската Православна Църква и от желанието тя свято и чисто да пребъдва в право­слав­ната вяра за благото на народа си.

На 22 февруари 1945 г., след напрегнати преговори в Цариград между българ­ска архиерейска делегация и Синода на Константинополската патриаршия схизмата над Българ­ската Църква е снета. За тържествата във връзка с помирението между двете църкви от 6 до 23 април в България гостува делегация на Московската патриаршия, възглавявана от Псковския архиепископ Григорий (Чуков). По време на госту­ването архиепископът има срещи с руските емигранти, както и лична среща със светител Серафим като управляващ руските емигрантски общини в България. По време на срещата светителят разпитва архиепископ Григорий за отношението на Руската Цър­к­­ва към икуме­низма, модернизма и обновленството, за състоянието на Църк­вата в Съветския съюз, за духовните учебни заведения в страната. Доколко отговорите, които той е получил, са били обективни, не знаем, но за светителя те са били повече от окуражителни. Това му дава основание да напише писмо до новоиз­брания патриарх Алексий с молба да бъде приет в юрисдик­цията на Московската патриар­шия заедно с духовенството и енориите, които ръководи. Свети­тел Серафим го моли да бъде оставен на служение в България, където е управляващ архиерей вече две и половина десетилетия и „се е сродил със своето паство, със своите духовни чеда, не само с руските, но и с българските”¹³.

Отговорът се забавя цели седем месеца. В Съвета по религиозните въпроси в Москва са осведомени за монархическите и антикомунистическите възгледи на светителя. От друга страна, е известен и големият му авторитет в България, който съветските власти се надяват да използват за свои цели. Светител Серафим се е предал на Божията воля и е готов за всякакъв ход на събитията. В края на октомври 1945 г. той е уведо­мен за решението, че остава в България и заедно със седемте управлявани от него руски енории в страната е приет в юрисдикцията на Москов­ската патриаршия.

В България екзарх Стефан отдавна е оценил духовността на светител Серафим. Още години преди тези събития при всички свои трудности той праща при свети­теля архидякон Яков, за да проси неговите молитви, в чиято сила неведнъж се е уве­ря­вал. В новото си положение той поставя на отговорни постове немалко от духовно приближените на светител Серафим български свещенослужители, извест­ни със строго православ­ните си възгледи, като знае, че може да разчита на тяхната лоялност. Такива са новоръкополо­женият Левкийски епископ Партений (Стаматов), който става негов викарий, а през 1947 г. е кандидат при избора за Сливен­ски митро­­полит, архиман­дрит Методи (Жерев), който бива назначен за председател на новооткри­тото българско подворие в Москва, йеро­дя­кон Александър (Петранов), който става секретар на Екзар­ха и е възведен в сан архимандрит, йеромонах Сера­фим (Алек­сиев), който през януари 1947 г. също е възведен в сан архимандрит и е назначен за началник на Културно-просветния отдел при Св. Синод.

Екзарх Стефан, при цялата си властност и либерализъм, вярва, че в новите условия ще може да запази достойнството на Църквата. Ала политическите проме­ни в България скоро ще разкрият истинското си лице и властите ще подложат Църквата на притеснения и ограничения с цел да я обезсилят духовно, да я поробят и да я унищожат.

7. Олга Ливен по пътя на монашеството

През 1948 г. в живота на Олга Ливен се случва събитие, което тя е очаквала вече две десетилетия. На 6 март (22 февруари – ст. ст.), срещу Неделята на Страш­ния съд, светител Серафим постригва нея и сподвижницата ѝ Надежда Ястребо­ва в монашество. В пострижението си и двете получават името Серафима, в чест на преп. Серафим Саровски – любим светец и небесен покрови­тел на свт. Сера­фим. Последо­ванието е извършено в руския храм „Св. Николай Чудотворец”, където се събират много духовници, енориаши, преподава­тели от Богословския факултет, ученички на постри­­женичките и техни колежки учителки¹⁴. Светител Серафим отправя към новопостриганите слово, изпъл­не­но със свето­отече­ски напътствия, които те завинаги ще съхранят в сърцата си. Събитието оставя сред мнозина от присъства­щите толкова живо и благодатно впечатление, че още дълго ще се помни в софийските църковни среди. Две млади учителки, в разцвета на силите си и в пълен разрез с тежненията на новото време, се отричат от света и се посвещават да служат до гроб на Бога. За някои хора това е вид безумие и предизви­кател­ство към общество­то, но за други е повод за прео­смис­ляне на съще­ству­ва­нието им.

Оттук насетне двете Серафими започват нов живот. От сутрин до вечер имат задъл­жения, но помнят, че не трябва да забравят и вътрешния труд – молитвата и внима­нието над сърцето. След забраняването на дейността на братството, към софийската енория на руските емигранти е организи­рано сестри­нство, което се грижи за подредбата, почистването и украся­ването на храма, участва в клиросното пеене, помага в организирането на духовни беседи, върши дела на милосър­дие. Властите не гледат с добро око на тази оживена дейност – тя е в противоречие с държав­ната политика да бъде ограничавано влиянието на Църквата.

Отначало светител Серафим има план оформящата се малката монашеска община да бъде настанена в сграда недалеч от руския храм. Но въпреки постъпките му пред властите, разреше­ние за такова строителство не е дадено. Монахиня Серафима (Ливен) и нейната спо­дви­ж­ница монахиня Серафима (Ястре­бова) продължа­ват да живеят в килията си в квартирата на отец Анд­рей на ул. „Данте” и всеки ден през софий­ските ули­ци отиват в руския храм „Свети Николай”, където извършват възложената им от свети­теля работа.

Не била удовлетворена и молбата на светител Серафим сестрите да се издър­жат от производство на свещи. Разрешили им да пра­вят свещи само за руските ено­рии, което далеч не можело да осигури необхо­ди­мите средства за препитание. Но светител Серафим търсел Божията воля и твърдо се уповавал, че Пресвета Богоро­дица – първа­та според цър­ков­ното предание монахиня в света – няма да остави ново­­за­па­леното монашеско огнище. В тради­цията на руското благочестие светите­лят горе­­що обичал монаше­ството и всецяло вярвал в Божия промисъл за всички, посве­­тили живота си на Бога. Затова отказите, които неведнъж получавал от новите власти, той приемал като допуснати от Господа и ни най-малко не се смущавал от тях.

През същата 1948 г. светител Серафим получава покана да участвува в юбилей­ните тържества в Москва по случай 500-годиш­ни­ната от автокефалията на Руската Право­славна Църква. Било пред­видено това празнуване да се съчетае с провеж­да­не на Всеправославно съвещание на автокефалните църкви, на което да се приемат общи становища по важни въпроси. Такива били отноше­ние­то към римокатоли­цизма, към икуменическото дви­же­ние, въпросът за цър­ков­­ния кален­­дар, въпросът възможно ли е англиканската йерархия да бъде при­зната за действи­телна. Въпреки трудните обстоятелства, в които живее светител Сера­фим, той счита за свой дълг да използва предстоящия форум, за да заяви ясна право­слав­на пози­ция по поставе­ните теми. Затова той започва да работи над три доклада.

В този отговорен труд отново му сътрудничи Олга Ливен, сега вече мона­хиня Серафима. Тя всеки ден идва при светителя, преписва на белова подготве­ните от него текстове, прави необходимите справки, уточнява бележките под линия. В библиотеката в Бого­слов­ския факултет монахиня Серафима внимателно преглежда периодичния църко­вен печат, за да проследи развитието на икуменическата дейност и на отношенията с Англи­канската църква. Тя резюмира прочетеното, пре­вежда от български на руски нужните текстове и така подпомага и ускорява работата на светителя. Важни сведения за разлагащата роля на икумени­ческите идеи върху православното църковно съзнание тя открива в статии и изказва­ния на извест­ния професор богослов и активен икуменист протопрезвитер Стефан Цанков. С тази си дейност монахиня Сера­фима не само сътрудничи на светителя, но и сама задъл­бо­чено навлиза в тази важна за бъдещата ѝ дейност бого­словска тематика.

Московското съвещание на главите и представителите на автокефалните пра­во­­­славни църкви се провежда от 8 до 18 юли 1948 г. Светител Серафим участва в три от четирите богословски комисии и в рамките на два дена произнася три доклада на темите: „Трябва ли Руската Православна Църква да участва в икуме­ническото движение?”, „Към въпроса за обединението на Англиканската Църква с Право­славната Църква” и „За новия и стария стил”. По съдържа­нието на докладите е говорено неведнъж. Тук само ще споменем, че пози­цията на светител Сера­фим по тези въпроси е пределно ясна и безкомпромисна. Светителят е далеч от каквото и да било съобразяване с конюнктурните изис­ква­ния на власти­мащите. Той изразя­ва пози­цията на Православ­ната Църква – такава, каквато тя трябва да бъде.

Положителното впечатление, което светител Серафим оставя с участието си в Московското съвещание, става повод тамошните църковни власти да запла­нува пре­мест­­ва­нето му от София в Париж, където положението изискват присъствието на силна обединителна личност. Това е голям удар за него – с България го съеди­няват много­бройни духовни връзки и отговорности. С надежда да осуети преме­ства­нето си той излага в писмо до патриарха някои препятствия за ползо­твор­ното му служение във Франция, като изтъква на първо място слабото си здраве и недоста­тъчното позна­ване на западни езици. Във връзка с това той моли, в случай че разпореж­дането не може да се отмени, да бъде придружен от протойерей Андрей, който владее някол­ко западни езика, и от приближени свои духовни чеда, които да го подпо­магат в работата. Отговор на молбата му обаче не се получава. Духовните чеда на светителя са в тревога от предстоящата раздяла. Светител Сера­фим, макар и с болка, е готов да се покори на разпореждането, но горещо се моли във всичко да бъде Божията воля. В един момент той казва на отец Андрей: „Ние с теб наистина скоро ще заминем, но не за Париж…”

Съветското външно министерство и Съветът по въпросите на Рус­ката Право­слав­на Църква правят необходимите разследвания и не дават разрешение свети­телят да замине на Запад поради све­дения за „антисъветска дейност и връзки с мона­р­­хисти”¹⁵. В края на декем­ври 1948 г. патриарх Алексий съобщава с телеграма, че премества­нето му в Париж се отменя¹⁶.

През 1948 г. се случва важно събитие в българския църковен живот. Екзарх Стефан е снет от длъжност с правителствено решение и на 6 септем­ври е принуден да подаде формално оставка. Причина за това е несъгласието му с политиката на комунистическата власт спрямо Българ­ската Църква и противопоставянето му на опи­тите ѝ за намеса в работата на Синода. Скоро след това той е интерниран в село Баня, Карловско, и до смъртта си през 1957 г. е държан под домашен арест. Отечественофронтовската власт вече си е набелязала по-послушни от него архие­реи, на които в скоро време ще връчи църковната власт.

8. Последна година от живота на светител Серафим.

Начало на Покровската обител.

След пострижението на монахиня Серафима около нея се оформя група вяр­ващи момичета, които желаят да се посветят на монаше­ски живот. Планът за премест­ва­нето на светител Серафим във Франция временно отклонява грижата за устройва­нето им в монашеска община, но сега тя отново се поставя на дневен ред. Междувременно влиза в сила закон за конфиску­ване на едрата градска недви­жима собственост. Застрашени от конфискация са няколко апарта­мента на съпрузите Велич­­кови, които са измеж­ду духовните чеда на светителя. Тогава те решават да пода­рят единия от тях за нуждите на новия мана­стир. За да получи разрешение от властите, свт. Серафим подава молба в Дирекцията по изповеданията при Мини­­стерството на външните работи чрез легационния ѝ съветник Димо Кара­ди­мов.

Тук ясно проличава една отличителна черта на светителя. От свидетелствата на тези, които са го познавали, той се е отнасял към всички хора много топло, с голяма любов – любов, която не е била израз на прекомерна емоционалност, а дар Божий, проява на благодатта, дарувана му от Бога за праведния, свят живот. И когато дава милостиня на дрипав просяк от улицата, и когато говори с обществе­но значим човек, светител Серафим е един и същ – ласкав, открит, любве­обилен. По същия начин той отива и при Димо Кара­димов, служител на Външното мини­стерство, човек на новата власт, строг, непристъпен, от когото всички треперят. А светител Серафим отива при него, благославя го, прегръща го и му връчва молбата за апарта­­мента на Величкови. Той е уверен, че ако има Божия воля за нещо, то и най-коравото сърце може да прояви милост… После започва няколкоме­сечно очакване на решението.

През тази последна от активния живот на светител Серафим година той често боледува и предчувства скорошната си кончина, за която открито говори пред духовните си чеда. Но ето че най-неочаквано в пътя за отвъдния свят го изпре­варва верният му духовен син протойерей Андрей Ливен. На 19 юни (н. ст. ) 1949 г., Неделя на Всички свет­ци, той умира дни след направената му опера­ция на жлъч­ката в болницата на д-р Берзин. По разказ на архимандрит Сергий (Язаджиев) само сед­ми­ца преди това – на праз­ника на Света Троица – отец Андрей е служил в рус­ката църква. Кончината му е неочаквана за всички¹⁷. Отива си в небесния свят една светла личност от духовното обкръжение на светител Серафим.

Ала животът продължава. Наред с просбата за отпускане на помещения за бъде­щата обител светител Серафим подава молба за нейното открива­не и пред църков­ните власти в Москва. Но там не гледат с добро око на начи­на­нието на светителя. Председателят на Съвета по въпросите на РПЦ Карпов се изказва против откриването на манастира, което той счита за анахронизъм в една социалисти­ческа страна, каквато е вече България. Той споделя това с българския посланик в Москва, като му дава препоръка българските власти да възпрепятстват откриването на манасти­ра. По този въпрос е осведомено и съветското Външно министерство в лицето на заместник-министъра Громико¹⁸.

Тези факти рисуват картината на все по-засилваща се тоталитарна власт в Бъл­гария под диктата на Москва. Комунистическата власт навсякъде протяга гру­бата си ръка и се опитва да претвори по свой вкус всичко около себе си – Църква, култура, наука, изкуство, човешко мислене и съществу­ване. С нейната подкрепа в България набира сили и обнов­ленска фракция на Свещени­­ческия съюз, която иска да поведе Църк­вата към радикални реформи. Членове на Свещени­ческия съюз предлагат властта да се изземе от епископите, свещеническите одежди да се променят „в духа на съвремен­ното общество”, да се съкратят и „опростят” бого­слу­­же­нията… Всичко това подтик­ва светител Серафим да се включи в активна защи­­та на българ­ския епископат и на Българската Цър­ква. Така той си спе­челва врагове сред новите властници. Ала светителят поставя на първо място благото на Църк­вата и смята за свой дълг да се бори за опазване на нейната чисто­та и достойн­ство.

В напрегнатата атмосфера на тези негативни явления светител Серафим очак­ва българското Външно министерство да отпусне помещения за новия мана­стир. Какво упование на Бога е трябвало да има той, за да се надява, че въпреки всичко това ще се случи. Отговорът обаче се бави. В министерството смятат, че светител Серафим иска да прикрие част от собствеността на фабриканта Величков. Убедени в това, чинов­ниците казват: „Защо са му на архиепископ Серафим апарта­ментите на Вели­ч­­кови?! Държа­вата може да отпусне цяла къща за неговия мана­стир!” Свети­тел Серафим приема тези думи като Божие указа­ние и на празника Покров Богоро­ди­чен подава ново писмо в Министерството с молба държавата да предо­ста­ви само­стоя­телна къща за устройване на манастира. Тогава служите­лите в Мини­стер­ството се видели в чудо. Сами предложили и ето че сега ще трябва наис­тина да дадат нещо! И точно на Никулден дали апартамент в центъра на София¹⁹. Но по това време свети­тел Серафим е вече съвсем болен.

Междувременно Свещени­ческият съюз провежда в София свой кон­грес, на който приема резолюция, изпълнена с метежни искания към Синода. Светител Серафим на­пря­­га сетни­те си сили и написва статия в защита на българ­ския еписко­пат, която е поместена на първа страница в „Църковен вестник”²⁰. По-късно българ­ски архие­реи с благо­дарност ще призна­ят, че подкре­пата на светителя е била от голямо значение за умиротворява­не на въз­ник­налия църковен смут.

Противопоставянето на светител Серафим на българските църковни мо­дер­­­нисти обаче предизвиква крайно неудоволствие у съветските власти²¹. Те смятат, че с действията си той отблъсква „прогресивните” свещеници от Московската патри­­ар­­­шия. Основаване на нов манастир, монархически и антиболшевишки въз­гле­ди, създаване на пречки за „прогресивни” реформи в Българската Църква – това било вече сериозен актив срещу светителя. През месец януари 1950 г. в Съвета по въпро­сите на РПЦ обсъждат неговото уволнение²².

Но светител Серафим е вече към края на дните си. На празника на св. Сера­фим Саровски, 15 януари (н. ст.), той отслужва последната си литур­гия и ляга съвсем болен. По това време сестрите обзавеждат получения апартамент. И когато недоумяват в коя от стаите да направят параклис, светителят им я посочва, като описва разположението ѝ. Така без никога да е бил там телом, той им показва, че духом продължава да се грижи за тях.

На 27 януари (н. ст.) 1950 г., деня на св. равноапостолна Нина, монахиня Серафима (Ливен) заедно с още четири сестри се заселват в помещенията на новия манастир, като продължават да го подготвят за освещаването му. Всеки ден тя ходи при светителя и му разказва как върви работата, което видимо го радва. Макар и на смъртно легло той постригва още четири сестри в расофор и планува в началото на приближаващия пост да възведе монахиня Серафима в игуменски сан. Ала Господ е определил друго. Занапред светител Серафим ще помага на любимите си духовни чеда и на мнозина други вече от небесните селения. В деня на Неделя Православна, 26 февру­а­ри (н. ст.) 1950 г., той се пре­селва във вечния живот. Игуме­ния Серафима ще живее още 54 години след кончината му и те ще бъдат години на удивителна вярност към духовни­те завети на нейния праведен авва.

9. Верността на матушка игум. Серафима към заветите на светител Серафим.

В изложеното дотук се опитахме да опишем накратко главните съби­тия от периода на духовно общуване между светител Серафим и игумения Сера­фима (Ливен). Тя живее 20 години под неговото пряко ръководство, води усърден духовен живот и с благоговение черпи от живия опит на свети­теля. Духов­ната им връзка е много дълбока. Тази връзка не се прекъсва с кончината на светителя, тя остава завинаги и ще пребъдва винаги. След кончината му игумения Серафима остава наглед сама сред бушуващото море на живота – в условията на тоталитарна държава, посягаща над свободата на човешката личност и на Църквата. Но Матуш­ка в действителност не е сама – тя е винаги с Господа, с Неговата Пречиста Майка, със сонма на светците, сред които за нея непрестанно се моли духовният ѝ отец и наставник светител Серафим Софийски.

В какво по-конкретно се изразява верността на матушка игумения Серафима към неговите духовните завети? На първо място, Матушка е вярна на заветите на светител Серафим в духов­но-нравствен план. Чрез духовен подвиг, тя усвоява неговия пример на дълбоко смирение и кротост. Матушка беше изключително смирен и кротък човек – човек, който не обичаше да се показва, да играе роли и тъкмо поради това свое духовно състоя­ние на богопреданост тя вършеше Божието дело и ставаше Божие оръдие.

Подобно на светител Серафим Матушка във всичко търсеше не своята, а Божията воля. Изпросваше я със сърдечна и смирена молитва. Когато свт. Сера­фим тър­сел Божията воля, той се молел на Божията Майка със сълзи. Така и Ма­тушка я търсеше с гореща и смирена молитва и я приемаше с дълбока покор­ност.

Подобно на светител Серафим тя имаше дълбок молитвен дух, имаше посто­ян­на молит­вена устременост към Бога. Тя не изявяваше това с особени външни прояви, но то можеше да се усети от всеки духовно чувствителен човек. Матуш­ка постоянно се молеше с вътрешна, съкровена молитва. Тя често ни напомня­ше оте­че­ското наставление на светител Серафим да не съизволяваме на бесовете, т.е. да от­хвър­­ляме още в първия миг демоничните внушения, чрез които врагът на спасе­ние­­­то разпалва нашите страсти. Няма съмнение, че тя беше постигнала това в личния си духовен живот. Тя бе безстрастен човек, с ангелско сърце и ум.

Точно затова подобно на светител Серафим Матушка имаше много топло и любвеобвилно отношение към хората. Тя винаги се отнасяше с голяма сърдеч­ност и съпричаст­ност към техните болки и трудности и винаги горещо се молеше за нуждаещите се от помощ. Подобно на светител Серафим беше много милосърдна към хората и готова да им помогне. Матушка притежава­ше дара на духовна разсъди­тел­ност и съветите ѝ често принасяха голяма полза на обръщащите се към нея.

Подобно на светител Серафим Матушка се отнасяше с дълбоко благоговение към истините на светата православна вяра и бе готова с цената на всичко земно да ги пази безкомпромисно и да не отстъпва от тях. Тя правеше това много кротко, но същевременно и много твърдо.

Малцина знаят на какъв натиск бе подло­жена Матушка, за да приеме цър­ковно-календарната реформа. Първо, от страна на бивши духовни чеда на светител Серафим, които по лични причини бяха приели смяната на богослужебния кален­дар, макар години наред да бяха споделяли мнението на светителя, че кален­дарът е част от църков­ното предание и следователно промяната му е грях. Каква скръб преживя Матушка през онези години! Епископ Партений, който дълги години бе духовен син на светителя, сега наричаше своя дългого­дишен изповедник архим. Пантелеймон и Матушка с най-оскърби­телни думи. И въпреки това, когато беше болен, матушка Серафима се молеше за него.

Който е чел статията на архимандрит Методий за календарния въпрос, знае колко неуважително говори той в нея и за светител Серафим, и за матушка Сера­фи­­ма. Макар и години по-късно, след като Господ го смири с много скърби и болести, той разбра грешката си. Няколко дни преди кончината на архимандрит Серафим отец Методий дойде в мана­сти­ра, за да се прости с него. След това дълго говори с Матушка. Разказал ѝ за един случай със светител Серафим, когато той бил поразен от силата на любовта му към ближния. В квартирата на ул. „Велико Търново” той чакал светителя за изповед и неволно станал свидетел на негов разговор с монах, който бил извършил много тежък грях и дошъл при светителя, за да му каже, че е решил да хвърли расото. Светителят го умолявал да не прави това, казал му, че взема неговия грях върху себе си и заедно ще носят епитимията. Съпричастността му към падналия брат била толкова искрена и разтърсваща, че дала сили на брата да се покае и да продължи живота си като монах. Светителят не знаел за присъ­стви­ето на отец Мето­дий в приемната и разговарял с монаха свободно, но явно това не е било без Божий промисъл, защо­то отец Методий цял живот не могъл да забрави чутото. При тази последна негова среща с Матушка той споделил с нея, че се надява по молитвеното застъпничество на светител Серафим да бъде простен и неговият грях. Архимандрит Серафим почина дни след това, на 26-ти януари 1993 г. Тридесет и седем дена след него, на 4-ти март, се престави и архимандрит Мето­дий. В навечерието на Православна Неделя, когато се отбелязва кончината на светител Серафим, се падна 40-тият ден от кончината на архи­ман­дрит Серафим и същевременно третия ден от кончината на отец Методий. Това сякаш даваше надежда, че по молитвите на светител Серафим грехът на архим. Методий ще бъде простен и той заедно със своя събрат ще получи милост от Госпо­да. Дивни са Божиите тайни и неизследимо е Божието милосърдие! Матушка Серафима много се утешаваше заради покайното обръщане на архимандрит Методий. Ето колко силна бе всеопрощаващата ѝ любов в Господа, която и ние, нейните недостойни духовни чеда, неведнъж сме изпитвали върху себе си.

Матушка непо­клатно устоя на натиска за приемане на новия календар, като под­помагаше в това и останалите духовни чеда на светителя. Архимандрит Сера­фим беше богословски подготвен, имаше твърдо вът­реш­но убеждение в правотата на църковната ни позиция, ала неговата нежна, поетична душа дълбоко страдаше при всеки случай на стълкновение с патриарх Кирил или с други архиереи. След всяка подобна среща той имаше нужда да разкаже, да се разтовари от тежките впечатления. И винаги правеше това пред Матушка. А тя, макар и с разбито здраве, имаше много силен дух и умение да утешава и ободрява. Тя поемаше нашите товари и с любов ги носеше заради Господа.

Когато църковните власти в България узнават, че игумения Серафима с повере­ния ѝ манастир няма да приеме календарната реформа, реагират със силно раз­драз­нение. Реформата им е наредана от Москва чрез митрополит Никодим (Ро­тов), известен като агент на КГБ „Светослав”. Да се противопоставиш на такова начи­на­ние бе немис­лимо през онези времена. И ето че една игуменка се осмелява да каже: „Не!” Дни след това в манастира пристигат двама български митрополити и напра­во заплаш­ват: „Ще колим! Ще бесим!” Въпреки това игумения Серафима остава твърда в реше­ние­то си да бъде вярна на заветите на светител Серафим, вярна на Право­славието. След това, за първото празнуване на Рождество Христово по нов стил, на 25 декември 1968 г., в Бълга­­рия пристига самият митрополит Нико­дим (Ротов). В църковните среди е известно, че той идва, за да увещава игуме­ния Серафима да приеме ре­фор­­мата. Митрополитът влиза в манастирския пара­клис „Покров Богородичен”, където са се събрали игуменията и всички сестри. „Не бойте се! Приемайте, приемайте! Ние сме Тихо­новска църк­ва!” – увещава ги той. Насреща му стои глуха стена – безмълвни, но пълни с решимост лица. Митропо­литът не може да преглътне неуспеха си и на приема, даден му от патриарх Кирил, непредпаз­ливо се хвали, че ако това се бе случило в Русия, щял за 24 часа да се справи с непослушната игуменка. Тези думи стигат и до обителта. Въпреки неуспе­ха на първата си мисия, митрополит Нико­дим не се отказва от нови опити. При всяко посещение в България той вика при себе си игумения Серафима, уж от жела­ние да помогне на манастира, а всъщност, йезуитски да продължи върху ѝ своя натиск. „Владико, не е добре да се хвалите колко бързо щяхте да се справите с нас, ако бяхме в Русия – му казва накрая тя. – Това говори твърде лошо за поло­жението при вас.” Митрополитът изпада в раздразнение, но се сдържа. Тази негова среща с Матушка е последна.

Подобно на светител Серафим Матушка Серафима имаше необикновена вяра в Божията грижа за всички, които се надяват на Господа и пазят в чистота православ­ната веро­изпо­вед. Тази дълбока, необикновена вяра ѝ даде сили и дръзновение подобно на него да понесе много клевети и хули, да понесе и кръста на духовната самота сред човеците – самота, която Матушка възпълваше с гореща молитва и непрестанна жажда за богообщение.

Неслучайно светител Серафим е казвал за нея още в годините преди тя да поеме монашеския кръст: „Олечка – это мое отобра­жение, мой отблеск. (Олга е мое отра­жение, мой отблясък).” Действително подобно на своя духовен отец игуме­­­­ния Серафима премина житейското море с необикновено достойство и само­жерт­веност, като до гроб остана вярна на заветите на светител Серафим.

По него­вите и нейните свети молитви

Господ Иисус Христос да спаси и помилва

всички нас!

Амин.

Игумения Серафима (Димитрова)