АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ) И НАШАТА ЦЪРКОВНА ОБЩНОСТ¹

(По случай 100-годишнината от рождението на архимандрит Серафим (Алексиев))

.

1. Духовната връзка на архимандрит Серафим с нашата света обител.

През 50-те и 60-те години на вече отминалия век архимандрит Серафим беше може би най-популярният и обичан клирик на Българската Православна Църква. И духов­ниците, и миряните високо го ценяха. Църковният народ не пропускаше неговите беседи и бого­служения. В годините след 9 септември 1944 г., когато имаше и явно, и скрито гонение срещу Църквата, срещу нейните служители и изобщо срещу христия­ните, които водеха активен църковен живот, младият отец Серафим правеше впечат­ление със своята въодушевена проповед на православната вяра. Прекрасните му душеполезни книги и стихове се преписваха на ръка, на машина и дори на циклостил (разбира се, тайно) и се разпространяваха сред вярващите у нас. Някои ги изпращаха и в чужбина на свои близки. Смирен и кротък в общуването, отец Серафим беше твърд и безкомпро­мисен по въпросите на вярата. Това пролича най-силно, когато у нас бе наложена рефор­мата на църковния календар. Архимандрит Серафим бе един от четиримата духовници, които отказаха да я приемат.

Когато през 1967 г. се узна, че реформата ще бъде проведена още следващата година, архимандрит Серафим говори по този въпрос с Левкийския епископ Партений и с архимандрит Методий (Жерев), защото беше близък с тях – те също бяха духовно свързани, всеки в своята степен, със светител Серафим (Соболев). От тях архимандрит Серафим разбра, че те се готвят да приемат реформата.

От страна на нашия манастир матушка игумения Серафима и монахиня Серафима бяха твърдо решили да пазят това, което им беше завещал свети­тел Серафим – да нямат нищо общо с икуменизма. Те помнеха и сериозните му основания, изказани на Всепра­вослав­ното съвещание в Москва през 1948 г., против новия стил, включи­телно и в смесената му форма (тъй наречения поправен Юлиански календар, с подвиж­ни празници по стария стил, а с неподвижни – по новия). Знаеха, че една такава смесица води до наруше­ния на бого­служебния Устав, до съкращаване, а в отделни случаи и до унищожаване на Петровия пост, и изобщо тя с нищо не беше оправдана от гледище на литургичното предание на Православната Църква. Изтъкването уж на по-голямата астрономическа точност на новия календар също не бе основателно. Всъщ­ност реформата се правеше за икуменическо сближа­ване с инославните, а на практика доведе до отдалечаване, объркване и отчуж­даване на народа от църковните традиции.

Архимандрит Серафим, като верен духовен син на светител Серафим, бе твърдо решен да пази заветите му. Като знаеше каква отеческа грижа за устройването на Покров­ската обител бе проявявал светителят дори на смъртния си одър, архиман­дрит Серафим милееше за нашия манастир, а към Матушка имаше особено уважение. Матушка, от своя страна, също много го уважаваше и ценеше. Тя помнеше отец Серафим още от студентските му години, когато, до заминава­нето му като стипендиант в чужбина, те са били в един и същи курс в Богословския факултет. Още тогава той се е отличавал с дълбока скромност, макар че е бил един от най-способните студенти. Когато някой препода­вател му задавал въпрос, той отговарял много задълбочено, но без онова самочувствие, което почти винаги се забелязва у по-надарените млади хора. Матушка ни е разказвала неведнъж за скромността му. Разказвала ни е и колко горещо той, като млад богослов, след завръщането си в България, се обърнал към духовното ръководство на светител Серафим и с какво пълно доверие се отнасял към него.

Очевидно и светител Серафим е имал такова доверие към младия духов­ник. Показателен в това отношение е следният случай. На 6 март (н. ст.) / 22 февруари (ст. ст.) 1948 г. светител Серафим извър­шва в руския храм „Св. Николай Чудотворец” постриже­нието на матушка игумения Сера­фима и на нейната помощничка монахиня Серафима. По време на чинопоследова­нието той повиква йеромонах Серафим (Алексиев) и йеродякон Сергий (Язаджиев), за да му подават монашеските одеяния на постригваните сестри. Там присъстват други, по-старши от тях духовни чеда на светителя. Но светител Серафим избира именно тях двамата и това едва ли ще да е било случайно.

В края на 40-те години в България имаше купонна система и съвсем не бе лесно да се набавят дори най-необходимите неща за новообразувания наш манастир. Тогава светител Сера­фим възлагаше ня­кои задачи на йеромонах Серафим. Например, да измоли в съот­вет­ното учреж­дение отпускане на купони за няколко одеяла или за няколко метра черен плат… Всич­ко тогава се раздаваше по наряд и доставките бяха много трудни.

Така че от самото начало на нашата обител отец Серафим се оказа някак духовно свързан с нея чрез светител Серафим. Но тази духовна връзка пролича най-силно в тежките години след църковно-календарната реформа. Матушка игумения Серафима, архиман­дрит Пантелеймон, архимандрит Серафим, архимандрит Сергий – това бяха хората, които тогава показаха пълно единомислие по въпросите на вярата и които, въпреки огромния натиск, не се съгласиха да направят компромис със съвестта си.

2. Изключването на нашата обител от диоцеза на Българската патриаршия и запре­­ще­нието на несъгласните с календарната реформа свещенослужители.

На 18 юли 1968 г. Синодът публикува посланието към духовенството и вярва­щите, в което известяваше за пред­стоящата църковно-календарна реформа. Смяната на календара трябваше да стане от 20 декември (7 декември ст. ст.).

На предишната ни среща тук, през декември м. г., стана дума как на 2 декември (н. ст.) 1968 г., в деня, когато се празнува иконата на Божията Майка „Утешение в скърби и печал”, ние занесохме в Комитета подготвеното писмо до патриарх Кирил, в което съобща­вахме, че по съвест не можем да приемем новия стил. Обаче на смирената писмена молба на матушка игумения Серафима и на нашето сестринство да ни бъде разрешено да продължим богослу­жебния си живот по църковния календар (т. нар. „стар стил”), ние получихме отказ. Нещо повече, след десет дена – на 12 декември (н. ст.), в отговора, който ни бе пратен от Софийска митро­полия, се цитираше категоричната резо­лю­ция на патриарх Кирил: „Това би означавало отпадане от Българ­ската право­славна църква.”

Не след дълго получихме и друго подобно съобщение. Нашият годишен бюджет за 1969 г., изпратен в Софийска митрополия за обичайното ежегодно утвържда­ване, ни бе върнат обратно с приложено към него писмо № 364 от 1 февруари. Съдържанието на това писмо бе следното: „До бившата игумения на бившия манастир в Княжево. Връща ви се приложеният бюджет, тъй като във ведомството на Св. Софийска митро­полия такъв манастир не съществува.”

Мина малко време и получихме ново писмо под номер № 1400 от 17 февру­ари 1969 г. То ни бе изпратено от Св. Синод на Българ­ската патриаршия във връзка с оби­чайното снабдяване на църковните ведомства със свещи. Съдържанието му бе следното: „До бив­шия девически манастир „Покров Пр. Богородици”, кв. Княже­во, София. Съгласно реше­нието на Св. Синод от 4.II.1969 г., прот. № 3, съобщаваме Ви, че, понеже сте отпаднали от ведомството на Българската православна църква, не може да получавате свещи за църковна употреба по уста­но­вените цени за ставропи­гиалните и епархийските мана­стири…”

Така на практика не поради наше самочинно решение, а поради реакцията на патриарх Кирил, още през декември 1968 г. нашата обител се оказа извън административната система на Българската патриаршия.

За съжаление църковната власт започна да предприема редица репресивни мерки срещу нас, вероятно за да ни принуди да отстъпим от принципната си позиция. Отнет ни бе глав­ният манастирски храм „Св. апос­тол и евангелист Лука”. Бяхме лишени от основ­ната дейност, чрез която се препитавахме – рисува­нето на икони за нуж­дите на Синода. После ни бе отнето и правото да получаваме църковни свещи. Останахме без обще­ствени богослужения, а с това пресекна и скромния ни църковен приход. Сестрите, които произвеждаха разни църковни артикули (великденски ваденки, домашни иконо­стас­чета, савани, декоративни свещи и др.), бяха увол­нени от отдела „Църков­ни монополи” към Софийска митро­полия. Уволнен бе и самият завеж­да­щ на този отдел – господин Злати Златев, заради изказаното от него несъ­гла­сие с църковно-кален­дарната реформа. И всичко това стана в един много кратък срок, в който ние не можехме да се преустроим и да си осигурим препитание. Беше наистина много трудно, но разбирахме, че щом сме решили да не правим компромис със съвестта и с вярата си, трябва да търпим и да издържим. Надявахме се преди всичко на Божията помощ, на закрилата на Божията Майка и на небесното ходатайство на светител Серафим.

Силен психологически натиск бе оказан и върху архимандрит Сера­фим. Вярващият народ и духовенството го обичаха и затова неочакваното му оттегляне от църковния живот и от Духовната академия предизвика вълнение у мнозина, които не можеха да разберат прин­ципната основа на пози­цията му и я свеждаха едва ли не до някакво упорство. Същевре­менно архимандрит Сергий (Язаджиев) също преустанови преподавателската си дейност в Акаде­мията, но не доброволно (както стори архимандрит Серафим), а бе отстранен поради „непригодност” и то при положение, че всички знаеха колко обширни бяха позна­нията му в областта на Новия Завет и на класическата филология.

На 17 юни 1969 г. на заседание на Св. Синод патриарх Кирил прибегна към една още по-тежка санкция, като наложи на четиримата несъ­глас­­ни с църковно-кален­дарната рефор­ма духовни­ци – архимандрит Пантелеймон, архимандрит Серафим, архи­ман­­дрит Сер­гий и йеромо­нах Серафим (Дмитриевски) – забрана да свещенодействат. Тъкмо тогава, в часа на заседанието на Синода над София се разрази страшна буря и по улиците потекоха цели реки вода. Вечерта архимандрит Серафим дойде в манастира силно покрусен, за да разкаже на Матушка за случилото се.

Поставените под запрещение свещенослужители, в дух на християнско смирение се подчи­ниха на наложеното им наказание, макар по съвест да не се чувстваха свързани от него, защото то беше в проти­во­речие с каноните на Православната Църква. Между­временно и Матушка, и архимандрит Серафим търсеха някакъв начин да се урегулира положението ни. Отец Серафим и отец Сергий на два пъти даваха съгласието си пред Светия Синод да бъдат изпратени в Зографския манастир на Света Гора, но и двата пъти гръцките власти не им разрешиха. Това те приеха като воля Божия да останат в България при своите едино­мислени във вярата събратя и сестри и взаимно да се подкрепят.

Патриарх Кирил, виждайки, че упражняваният натиск не дава никакъв резул­тат, замисли да унищожи Княжевската обител. Той започна да подготвя закриването й и изселването ни в пустеещия тогава Гигенски манастир, където липсваха елементарни усло­вия за живот и подходящо препитание за немощни хора, каквито бяхме почти всички.

3. Разрешение за богослужения по отеческия църковен календар при

закрити врати.

В тези трудни дни единственото „оръжие” на матушка игумения Серафима и на нас, сестрите от манастира, беше горещата молитва към Господа и към Божията Майка, Покро­ви­телката на нашата света обител – молитва с покаяние и съзнание за нашето пълно недостойнство и с възлагане надежда на Божията милост. И както в началото на нашия скръбен път, непосредствено след отказа ни да приемем реформата на църковния календар, в мана­стира бе нарисувана иконата на Пресвета Богородица „Утешение в скърби и печал” за изпросване застъпничеството на Божията Майка, така сега Матушка благослови сестра Магдалина заедно с монахиня Серафима да нарисуват Казанската икона на Божия Май­ка, за да ни помогне Тя в обкръжилите ни отвсякъде трудни обстоя­телства. Работата по иконата започна през юли 1970 г. и продължи до средата на месец септември.

Междувременно репресив­ното отношение към нас и към неприелите църковно-кален­дарната реформа наши духовници стана известно извън пределите на България. До ръко­во­дителите на Комитета по въпросите на БПЦ и другите религиозни култове – г-н Михаил Кючуков и г-н Димитър Тодоров – достигна вестта, че руският емигрантски благотвори­телен фонд „Толстой”, намиращ се в САЩ, е изказал готовност да приюти княжевските монахини и да поеме издръжката им. Това предложение се получи в манастира на 24 август 1970 г. Тогава за властта стана ясно, че проблемът с Княжевската обител и с неприелите реформирания календар свещено­служители може да привлече внима­нието на обществе­ните среди в Запад­ния свят и като нарушаване на религиозните права и свободата на съвестта да предизвика нежелан отклик.

Дни след това ние се обърнахме с писмо към патриарх Кирил, в което молехме разре­шение да подновим богослуженията в манастира. В противен случай изразявахме готов­ността си да търсим друга църковна юрисдикция, където свободно да изповядваме и практи­куваме право­славната вяра в нейната пълнота и чистота. Поради опасността около нашето положение да се повдигне обществен въп­рос на междуна­родно равнище патриарх Кирил бе принуден да отстъпи. С посредничеството на Коми­тета по въпросите на БПЦ, където бяха заинтересовани да не се вдига подобен шум, патриарх Кирил разреши неофициално на нашите ефимерии да служат в обителта ни при „закрити врати”. Това дългоочаквано разрешение получихме на празника Рождество на Пресвета Богородица, 21 септември (н. ст.) 1970 г., дни след като Матушка сама запали неугасващо кандило пред завършената вече Казанска икона на Божията Майка. Още същия ден, в навечерието на празника на светите праведни Богоотци Йоаким и Анна и на преп. Йосиф Волоцки, след повече от година пре­късване, богослуженията ни бяха възобновени, но вече в ката­комбни условия. Радостта ни беше неописуема.

Трябва да отбележим, че въпреки репресивното отношение на църковната власт спрямо нашите духовници и спрямо нас самите, въпреки че манастирът ни бе изключен от Българската патриаршия, ние, сестрите от Княжев­ската обител не прекра­тихме църковното общение със свещеноначалието на Патриар­шията и по време на богослуженията ни се поменаваше името на българския патриарх Кирил, а след кончината му през март 1971 г. – на патриарх Максим.

В началото на 1972 г. архимандрит Пантелеймон се разболя и задълго не беше в състояние да служи. Започна Великият пост, наближи Страстната седмица. Възрастният вече йеромонах Серафим служеше несменно сам, но при немалкото му болести за него това бе крайно изтощително. Тогава се обърнахме към Св. Синод с молба за разрешение архиман­дрит Серафим да участва в богослуженията на обителта ни. Срещу Лазарово възкресение получихме положителен отговор на просбата ни. Бяхме преизпълнени с благодарност към Бога, а отец Серафим е записал в дневника си следното:

„Кой Бог е велик като нашия Бог! Ти си Бог, Който прави чудеса! (Пс. 76:14-15) Преди около три години покойният патриарх Кирил ни заплашваше, че ако след нало­женото ни запрещение служим, Св. Синод ще ни съди и низвергне. А сега, по Божията велика милост, сам Св. Синод разрешава на мене, запре­тения, да служа! И аз служих първата си литургия на Цветница. За мен този светъл празник беше същинска Пасха. И умиление, и радост, и безкрайна благодарност към Спасителя изпълниха окаяното ми сърце.”

Скоро след това архимандрит Серафим се засели близо до манастира, в дома на г-жа Екатерина Дюлгерова, а след време получи и килия в новопостроената мана­стирска дървена сграда, край храма „Св. апостол и евангелист Лука”. Там той живя повече от десет години, след което се премести в килията на покойния вече архимандрит Пантелеймон. Годините, прекарани в манастира, той посвети на усилена писмена работа. Именно тук той създаде едни от най-хубавите си твор­би: “Жи­вот след жи­вота”, “Нашата мо­литва”, “За Господнята молит­ва”, “Оптинските стар­ци”, “Моли­твата на св. Ефрем Сирин в свет­лината на свето­оте­ческото учение”, както и капиталния си бого­словски труд – критика на икумени­ческата ерес „Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти”.

През месец август 1972 г. и архимандрит Сергий получи неофициално разрешение да участва в богослуженията на обителта ни при закрити врати. Първата му служба бе на празника Преобра­жение Господне.

4. Преустановяване поменаването на патриарх Максим.

През 70-те и началото на 80-те години на миналия век икуменическото движение се развиваше с ускорени темпове и Българската патриаршия все по-дълбоко се обвър­зваше с него. Безпокойството от всичко това стана причина в манастира да бъде създадена специална богословска комисия, която да следи и анализира не само текущите събития, но преди всичко противоцърковната същност на икуменическата идеология и практика. Работата на комисията протичаше под особената грижа на Матушка игумения Серафима. Комисията се събираше всяка неделя и в нея участваха архимандрит Серафим, архи­мандрит Сергий, Матушка игумения Серафима, верният манастирски домочадец Злати Златев и завършлият богословие студент-класик Росен Сиромахов. Архимандрит Пантелеймон не беше вече между живите, той се помина на 18 януари (н. ст.) 1980 г. Естествено, център на богословската комисия беше архимандрит Серафим. В процеса на работата той развиваше основанията си за неприемане на икуменическата всеерес, които изложи по-късно в споменатия богословски труд „Защо не сме и защо не можем да бъдем икуменисти”, публикуван в края на 1992 г. под заглавие „Православие и икуме­низъм”.

Междувременно на 9 май 1981 г. в живота на така оформилата се около манастира малка църковна община се случи едно важно събитие. На връщане от Румъния за Гърция група духовници от Гръцката Истинно-православна Църква посетиха обителта ни. Сред тях имаше и четирима епископи, един от които бе епископ Киприан, станал по-късно митрополит на Оропос и Фили. В разговор с архимандрит Серафим и матушка игуме­ния Серафима той им казал, че в случай на необходимост е готов да извърши ръкопо­ложения на нови клирици. През следващите години митрополит Киприан неведнъж посещаваше манастира ни при периодичните си пътувания до Румъния и обратно.

През януари 1982 г. в Лима (Перу) се състоя поредната работна среща на Комисията „Вяра и устройство”, при което бе приет един важен икуме­ни­чески документ, озаглавен „КЕС”². По същество той представляваше догматико-литурги­чески минимален базис за обединение на християните, който трябваше да бъде приет от църквите-членки на ССЦ по време на предстоящата VI асамблея във Ванкувър през идната 1983 г. Богословската комисия при манастира се запозна подробно със съдържанието на този документ, в чието съставяне бяха участвали и православни (?!) богослови. Бе оповестено и подготвеното специално икуменическо „чинопоследование”, така наречената „лимска литургия”, в която се предвиждаше извършване на интеркомунион – съвместно причастяване на представи­тели от различните изповедания, участващи в ССЦ, между които и поместните православ­ни църкви.

При такова развитие на църковните събития свещенослужителите на нашата обител –архимандрит Серафим и архимандрит Сергий, заедно с матушка игумения Серафима (йеромонах Серафим беше вече сериозно болен) решиха, че повече не е възможно да продъл­жават църковното си общение с епископата на Българската пат­риар­шия, тъй като това обременява по недопустим начин тяхната съвест. По стечение на обстоятелствата това отговорно решение бе взето от тях точно пред стенописа на Божията Майка „Неопалимая купина”, изографисана в тези години върху външната ниша на олтарната абсида на Покровския параклис, за да ни бъде Тя Пътеводителка в бурите на настъпилите тежки времена. Това стана на 16 май (н. ст.) 1983 г., когато се празнува паметта на преп. Теодосий Киевопе­черски – денят, в който през 1950 г. обителта ни бе официално открита. От следващия ден, 17 май (н. ст.), поради изключителното положение на нашата обител зад комунистическата „Желязна завеса” и невъзможността за пряко архиерейско ръко­водство, по време на богослуженията вместо името на българския патриарх Максим започна да се споменава „всякое епископство православ­ных”.

Известно е, че молит­веното помена­ване на архие­рея по време на богослу­жението е израз на пълното единомислие с него по въпросите на вярата. А това означава, че когато споменаваш името на епископ, който със слово и/или на дело отстъпва от догматите или кано­ните на православната вяра, ти изразяваш единомислието си с него и следователно ставаш съучастник в неговото отстъпление.

През същата тази 1983 г., след скандалните икуменически изяви, станали на Асамблеята във Ванкувър, Синодът на Руската Православна Задгранична Църква, оглавя­ван тогава от светител Филарет (Вознесенски), произнесе анатема срещу икуменизма като еклесиологична ерес. Това още веднъж потвърди своевременността на нашата сериозна стъпка.

5. Нуждата от клирици в светата ни обител. Първото ръкоположение.

Както вече споменахме, в началото на 1980 г. се престави в Господа приснопаметният архи­ман­дрит Пантелеймон. През декември 1984 г. го последва във вечността и йеромонах Серафим (Дмитриевски). В нашата обител, от самото й създаване през 1950 г., всекидневно се извършваше целият богослужебен кръг, който се увенчава от св. божествена Литургия. Но възрастта и здравословното състояние на архимандрит Серафим и архимандрит Сергий не им позволяваха да поемат върху себе си подвига на едно такова трудно и неотменно всекидневно служение. Това наложи да бъдат подготвени и извършени тайни ръкополо­жения, чрез които нови клирици да се влеят в богослужебния живот на малката ни православна общност. За целта архимандрит Серафим и матушка игумения Серафима започнаха най-добросъвестно и внимателно да изучават исто­рията и развитието на старостилното движение в Гърция и на печалното му разде­ление на няколко отделни групи. Вследствие на това проучване те устано­виха, че еклесиологичната позиция на Синода на Противостоящите, с чийто председател митро­полит Киприан Божият промисъл ни бе свързал от няколко години, бе най-приемлива и близка до нашата. След необходимата подготовка и обучение, в което най-дейно уча­стваше архимандрит Сергий, пръв бе ръкоположен дългогодишният манастирски помощ­ник Петър Раденков, постриган преди това в тайно монашество с името Ефрем. Посвещаването му в дяконски и презвитерски сан стана в нашата обител съответно на 28 май и 30 май (н. ст.) 1985 г. в катакомбни условия.

През 1988 г., при пътуване до Гърция, в манастира „Св. св. Киприан и Юстина” бе ръкоположен тайно в дяконски и йерейски сан и духовният син на архиман­дрит Серафим, младият богослов и абсолвент-класик Росен Сиромахов, който впоследствие прие монашеско пострижение с името Фотий. До разпадането на комунистическия режим и след това до приемането на епископска хиротония той служеше тайно в нашия манастир и същевременно работеше като преподавател в Софийския университет. По-късно бяха тайно ръкоположени в дяконски и свещенически сан монасите Касиан, Тео­фан и Серафим. Като йеромонаси те извършваха при катакомбни условия всекидневните бого­слу­жения в обителта ни. Архиман­дрит Серафим и архиман­дрит Сергий пък извършваха неделните и празничните богослу­жения. По онова време тези събития бяха известни само на съвсем тесен кръг хора, поради неминуемия смазващ удар, който властта би нанесла върху нашата малка общност, в случай че узнае за извършените тайни ръкоположения.

Тъй като архимандрит Серафим чувстваше, че силите малко по малко го напускат, а и матушка игумения Серафима вече навлизаше в напреднала възраст, те се тревожеха как ще продължи по-нататъшното съществуване на църковната ни общност, която постепенно нарастваше. Ставаше все по-очевидно, че в един момент ще стане необходимо тя да бъде оглавена от епископ. И тук трябва да отбележим, че и архимандрит Серафим, и матушка игумения Серафима без всякакво колебание бяха определили за най-подходящ да понесе тежкия и отговорен кръст на епископското служение тайния свещеник Росен Сиро­махов (впоследствие йеромонах Фотий). На същото мнение беше и митрополит Киприан. Изчакваше се с течение на времето и с развитието на църковните обстоятелства да се прояви Божията воля за това.

6. Тежкото заболяване на архим. Серафим. Хиротонията на епископ Фотий.

През последните години на живота си архимандрит Серафим бе посетен от тежка болест. Господ пожела да даде още един венец на своя верен раб, който понасяше постиг­налите го телесни и душевни страдания с голямо търпение и смирение.

Междувременно в началото на 90-те години на миналия век настъпиха политически промени. Заедно с тях у хората в катаком­бната ни общност възникна надежда, че при новите усло­вия, в които вече не съществува опасност от преследване и насилие над съвестта, висшият клир на Българската патриар­шия ще се разграни­чи от деструктивните фактори, определящи дотогава нейната църковно-политическа линия, и ще заработи актив­но за възраждане на вярата, за възвръщане към традиционните православни ценно­сти, за осъж­дане на икуме­низма и за възстано­вяване на църковния календар в богослужебния живот. Изминаха обаче повече от три години, без да настъпят някакви градивни промени в живота на официалната Българска църква. За членовете на общността ни – клирици, мона­шестващи и миряни, ставаше все по-ясно, че очакванията ни за положителни промени са безпочвени, понеже действията на епископата на официалната църква продължават да носят тягостния отпечатък, положен върху него от безбожната тоталитарна система.

Нарастващите духовни нужди на общността не позволяваха повече да се отлага архиерейската хиротония на йеромонах Фотий (Сиромахов). Както е известно, тя бе извършена в манастира „Св. св. Киприан и Юстина” (Фили, Гърция) на 17 януари (н. ст.) 1993 г. от четирима епископи от Синода на Противостоящите с участието на архиерей и от Румън­ската Православна Старостилна Църква. Когато се завърна в България, епископ Фотий завари архимандрит Серафим вече на смъртен одър и, като получи неговото духовно благословение, го изпрати във вечния му път на 26 януари (н. ст). В този момент всички изпитвахме голяма скръб, но и голяма радост – от нас си беше отишъл един прекрасен духовник, безкомпромисен изповедник на Православието, проповедник на благочестието, възторжен поет и грижовен духовен отец, но той предаде щафетата на духовната приемственост на свой верен син, взел вече на раменете си тежкия епископски кръст на отговорност за вярата и за търсещите спасение чрез нея.

7. Възникването на Българската Православна Старостилна Църква – естествен процес в условията на напредващото отстъпление от православната вяра.

От описаните тук събития виждаме, че образуването на нашата църковна общност бе резултат от стремежа на малка група клирици, монахини и миряни да останат верни на църковното Предание, да го запазят в неговата истинност и пълнота, да не участват по никакъв начин в делата на икуменизма. Икуменизмът, който се хвали с любов и толе­рантност към инославните и иноверните, но който е готов да постъпи жестоко с онези право­слав­ни християни, които милеят за чистотата на вярата си и искат да я съхранят заради спасението на човешки души.

Защо при празнуването на 100-годишнината от рождението на нашия незабравим отец архимандрит Серафим се опитахме в най-общи черти да разкажем и историята на църковната ни общност? – Защото днес много често в кръговете на официалната църква и, за жалост, особено в кръговете на тъй наречените привърженици на борбата за Правосла­вие „отвътре”, се говори, че нашата общност е възникнала след смъртта на архимандрит Серафим и че той няма пряко отношение към нейната история и към последвалото й развитие. Както стана явно от разказа ни, това не отговаря на истината. Оглавявана вече 19 години от архиерей, нашата православна общност се разви и нарасна постепенно, в продължение на повече от четири десетилетия. В нейната основа лежат трудовете на архимандрит Серафим и на матушка игумения Серафима – хората, които не направиха компромис със своята съвест в името на земното благополучие и земното спокойствие, но с цената на много скърби и трудности останаха верни на заветите на своя духовен отец светител Серафим, а чрез това – верни на нашия Господ Иисус Христос и на Неговата света Църква. Нека и ние, по техните свети молитви, се постараем да проявим такава спасителна вярност.

монахиня Серафима (Димитрова)