КАКВО ЗНАЕМ ЗА

АРХИЕПИСКОП СЕРАФИМ (СОБОЛЕВ)¹

По повод на поместеното в официалния сайт на Българската патриаршия

интервю на господин Андрей Александрович Кострюков

„Какво не знаем за архиепископ Серафим (Соболев)”

Преди 10 години именно в деня на 120-годишнината от рождението на светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец, от името на приснопа­мет­ната игумения Серафима и сестринството на девическия манастир „Покров на Пресвета Богородица” бе отправено писмо до предстоятеля на Българ­ската Православна Старостилна Църква с молба да бъде подгот­вено и извършено про­сла­в­­лението на архиепископ Серафим, който е духовен отец и идеен вдъхно­вител на нашата църковна общност. По милост Божия след по-малко от три месеца, на 25 февруари (12 февруари ст. ст.) 2002 г. – в навечерието на 52-та годишнина от праведната кончина на светителя – Негово Преосвещенство епископ Фотий извърши прославлението му в катедралния храм „Успение Богородично”, където сме се събрали сега.

Още тогава събитието предизвика различни коментари и вълнения в средите на официалната църква – реакция, породена не от наличието на противоречия в лич­ността и дейността на светителя, а от специфичната нагласа и начин на мислене на част от съвременните църковни деятели. През този период в официоза на Българската патриаршия „Църковен вестник” дори се появи статията „Кражба на све­т­ци”². Тя бе поредният пример за църковно-политически подход към паметта на светителя. В нея се изявяваше странната претенция светител Серафим да бъде иззет от канони­зиралите го „крадци” (тоест от нас) и „присвоен” от официал­ната църква, но не за да бъдат усвоени и проповядвани заветите му – което би било радостно за всички нас – а за да се смесят с цели, чужди на тези завети. Наистина една трагична, разкъсвана от вътреш­ни противоречия претенция.

Неотдавна, на 1 декември (н. ст.), в руския храм „Св. Николай”, където се покоят мощите на светител Серафим Со­фий­­ски, бе отбелязана 130-годишнината от рож­де­нието му. Във връзка с това бе представена издадената от Синодалното издателство на руски и български език книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев”. Неин автор е сътрудникът към Научно-изследователския отдел по най-нова история на Руската Православна Църква и доцент към катедрата по история на Руската Църква при Светотихонов­ския хума­нитарен университет Андрей Александрович Кострюков. По собствените му думи той е имал за цел да разгле­да многостранно личността и трудовете на светителя, с което да помогне за цялостната оценка на приноса му за Руската и Българската Църкви. Г-н Кострюков очевидно е положил немалък труд, работейки с документи от руските държав­ни и църковни архиви, недостъпни до неотдавна за изследователите. В това отношение книгата му, както и други негови публикации, посветени на най-новата история на Руската Църква и конкретно на архиепископ Серафим (Соболев), изваждат на бял свят ценни архивни сведения, за което му дължим благо­дарност. Не бива обаче да отмина­ваме с мълчание една друга страна, хвърляща сянка върху тези трудове: очевидната им църковно-политическа насоченост и прози­ращата на места изпод външния обективен тон манипулативност, с която те вну­шават на читателя опреде­лени възгледи и настрое­ния. Заради непредубедения и добро­намерен читател, който ще разгърне новоиздадената книга от желание да научи нещо ново за светител Серафим, считаме за свой дълг да посочим някои от по-съще­ствените тенден­циозни моменти в публикациите на г-н Кострюков, отнасящи се до живота и възгледите на светител Серафим. В това отно­шение ни помогна и публи­куваното на официалния сайт на Българската патриаршия интервю на автора. В него спомена­тите моменти са изказани пределно синтезирано и красноречиво, което улеснява кри­тичния им анализ.

Ще си позволя да цитирам няколко откъса от интервюто. Г-н Кострю­ков казва:

„… истинско свидетелство за светостта му [на архиепископ Серафим] са него­вите произведения с духовен характер, които са дълбоко православни и проник­­нати от боговдъх­новена мъдрост: неговите писания против модер­низ­ма, про­изве­денията му против ненормалното сближаване с неправо­славни и др. Той винаги е бил за диалог с инославни, общувал е и дори е бил убеден в необходи­мостта от създаване на единен християнски фронт срещу безбо­жието. През 1948 г. на Всеправославното съвещание той слага подписа си под заключи­тел­ните документи редом с представители на арменската общност. Нямал е нищо против общуването с инославни, разбирал е, че някакви отблясъци от исти­на­та има в техните учения и вярвания, но при все това е утвърждавал, че Истината е само в Православието, че може да се води диалог, но не и да се пра­вят компро­миси със светото Православие… Малко известен е един доклад на владика Сера­фим за англиканската йерархия, от който става ясно, че той е готов на диалог, готов е да се съгласи с някои обредови различия, стига англи­каните да се завър­нат към Православната вероизповед и към Православието…” (подчерт. мои – м. С.)

Потискащ е манипулативният характер на казаното. След като г-н Кострюков оценява произведенията на архи­епископ Сера­фим срещу модернизма като истинско свидетелство за неговата светост, като духовни, дълбо­­ко православни и проник­нати от боговдъх­но­вена мъдрост, той сякаш бърза да внуши, че светителят все пак не е имал нищо против „нормалното” сближа­ване с неправославните. В подкрепа на това г-н Кострюков привежда „доказателства”, приписвайки на светителя конкретни действия, а именно: 1) желание да бъде създаден единен християнски фронт срещу безбо­жието; 2) подписване на заключителните документи на Московското съвещание през 1948 г. съвместно с предста­вителите на арменската общност; 3) готов­ност да води диалог с англиканите и да направи относно тях известни компромиси.

Подобен манипулативен похват г-н Кос­трю­ков употребява и в статията си „Послед­ните години от земното служение на архиепископ Серафим (Соболев)”, поместена на сайта „Сед­мѝца.Ru” към Църковно-научния център „Право­славна Енциклопедия” на 30 ноември (н. ст.) – в самото наве­че­рие на проведеното в руското подворие празнен­ство.

„[На Московското съвещание през 1948 г.], пише в нея г-н Кострюков, архи­пастирът изнесъл три доклада: за англиканската йерархия, за икуменизма и за новия календарен стил. Бидейки противник на компромисите в областта на догматическите въпроси (което е отразено в доклада му „Трябва ли Руската Православна Църква да участва в икуменическото движение?”), архипас­тирът, въпреки всичко, не е отричал богословския диалог. Това се потвър­ждава в неговия доклад „За англиканската йерархия”. При това той е считал за допус­тимо сътру­д­­­ни­чеството с инославни християни. Например, пред запла­­хата от застра­­­­­шаващото света комунистическо богоборчество архи­епископ Серафим е призовавал да бъде създаден общохристиянски фронт за борба с безбо­жие­то”.

Както виждаме, и тук се повтарят същите твърдения. Нека последователно прове­рим тяхната достовер­ност в светлината на онова, което знаем за светителя, като се спрем по-внимателно и над посо­че­­ните от г-н Кос­трю­ков първоиз­точници.

I. Относно „единния християнски фронт”

1. Вярно ли е твърдението, че по време на Първия руски всезадграничен събор през 1921 г. светител Серафим е призовал към създаване на единен хрис­тиян­ски фронт срещу безбо­жието?

Като доказателство за това г-н Кос­трю­ков посочва с. 45. от „Деяния на Руския всезад­граничен събор, състоял се от 8 до 21 ноем­ври 1921 г. (21 ноември – 3 декември, нов стил) в Сремски Карловци”, публикувани в Сърбия през 1922 г.

1. 1. На посочената страница е поместен Протокол № 6, където се описва заседа­ние на Мисио­нерския отдел, състояло се на 29 ноември (16 ноември ст. ст.) 1921 г. Ще припомним, че Преосве­щеният Серафим, епископ Лубенски – такъв титул е носел през тези години светителят – е бил назначен от Епископския съвет на Събора за предсе­дател на Мисионерския отдел. Негов заместник-председател е известният руски мисио­­нер Василий Михайлович Скворцов³. Привеж­даме текста от Протокола без съкра­щения (всички подчерт. мои – м. С.):

„Събранието пристъпва към разглеждане на доклада на Мисионерския отдел. Докладчикът В. М. Скворцов докладва постановлението на Отдела, определящо зада­чите на задграничната православна мисия, а именно: утвърждаване на верните чеда на Църквата в догматите на вярата и в началата на християнската нравстве­ност и благочестие; ограждане на руските хора от разложителното влияние на сектант­ските, инославните, антихристиянските и богоборческите течения на обще­стве­ната мисъл, разпространявани чрез печата и посредством масонските органи­зации; вразу­мяване на заблуждаващите се и разкриване пред духовния взор на хората в чужбина светлината на Православието, чистотата и истината на неговите догмати и величе­ствената красота на неговите обреди. По-нататък докладчикът подробно се спира на условията на задграничното мисионерско служение на Руската Православна Задгранична Църква и на опасностите, заплашващи правове­рието на нейните чеда. Най-голяма опасност представлява развитието на баптизма и адвен­тизма, който във всички столици и в много от градовете има свои центрове, разпо­лагащи с огромна литература на всички езици и с парични средства. Последната секта е опасна не толкова с количеството на отпадащите [от Православието] в нея, колкото със своите идеи, които повреждат вярата в пришествието на Христа Спасителя и в задгробния живот. По своите обреди (празнуване на съботата) секта­та пред­став­лява мост от християн­ството към Стария Завет. Голяма опас­ност пред­­­ставлява и пропагандата на антихристиянски и богоборчески учения, каквито са теософията, окултизмът, а особено много материалистическият социали­зъм във вид на болшевизъм и комунизъм. Противохристиянските учения се насаждат в жи­вота не само чрез идеи и чрез печата, но и под флага на благотворителни, откри­то масонски учреждения, каквито са Християнският младежки съюз и обществото „Маяк”. Не по-малка опасност пред­ставлява и пропагандата на войнстващия римо­католицизъм, която се води пла­но­мерно и многостранно, главно сред влиятелните руски кръгове и малолетните деца на бежанците. Католическата пропаганда е отворила широко врати­те на различни училища и пансиони за руските деца, където ги възпитава в духа на католицизма. Докладчикът също се спира на стремежа на римокатолическата пропа­ганда да въведе уния в Украйна.

Преосвещеният Серафим докладва пред Събранието за различните гледни точки, които отделни членове на Отдела са изказали по въпроса за социализма в неговите разкло­нения. Епископ Серафим казва, че социализмът в своя корен и във всич­­ките си разновидности трябва да бъде осъден като противен на християн­ството.

След като Събранието обсъжда доклада (отпечатан в Приложението), той е приет с изключение на обръщението към инославните църкви за създаване на еди­нен духовен фронт за борба срещу социализма във всичките му разно­вид­ности.

Събра­нието единогласно постановява да бъде образувана отделна комисия за съставяне на обръщение, в което да се осъди учението на социализма. В състава й влизат Преосвещеният Вениамин, протойерей М. Стелмашенко и Т. В. Локот.”⁴ – завършва Протокол № 6 (подчерт. мои – м. С.).

1.2. За да вникнем добросъвестно в действията, описани в Протокола, следва да се запо­знаем и с реда за обсъждане и решаване на въпросите. Той е описан в Правил­ника⁵ на Събора. Предаваме накратко моменти от него в помощ на нашето изследване.

За по-добра резултатност при решаването на разно­родните въпроси, които стояли пред Първия събор на руската църковна емиграция, на него били сформирани осем отдела⁶ (т. 17 от Правил­ника). Те били попълвани от участни­ци в Събора, които имали подхо­дя­ща ква­ли­фикация и изказвали желание да се включат в работата им (т. 18). За предсе­дател на всеки отдел Епис­коп­­ският съвет (‘Епископское Совещание’) назначавал един от участ­ващите в Събора епископи (т. 20) – те били 14 на брой. Членовете на съот­ветния отдел сами избира­ли негов заместник-председател и секре­тар. Първата фаза на обсъжда­ния­та се провеждала в рамките на отдела. След разис­кване на докладите на своите члено­ве, отделите внасяли за раз­глеждане в Общото събра­ние резултата от работата си. Изготвеният за целта доклад в Правилника се нарича проектопостанов­­ление, но в протоколите нерядко се използва и самата дума ‘доклад’. Проекто­поста­нов­ленията били преда­ва­ни на Съвета на Събра­нието⁷ (т. 21) – органа, който ръково­дел работата на Общо­то събра­ние. При раз­глеж­­дане на проектопоста­новлението на даден отдел, в Съвета на Общото събрание се включвал и председателят на отдела, като неговият глас в случая бил решаващ (т. 15). Съветът представял на Общото събрание постъ­пи­лите проектопостановления без как­вито и да било изменения, но в случай на необходимост имал право да предложи своя паралелна редакция (т. 25). Проектопостановлението се докладвало пред Събра­нието от предсе­дателя на отдела или от друг негов член според предварително взето в отдела решение (т. 27). След общото обсъждане на проектопоста­нов­лението то се подлагало на гласуване от Събра­нието, а сетне и от Епископ­ския съвет, без чието одобрение не можело да бъде прието (т. 46 и 47). Всички приети от Събора документи са пуб­ликувани в раздела „Послания, резолю­ции, доклади” на Деянията. Одобрените поста­новления на различ­ните отдели тук са поместени под названието ‘доклади’.

1.3. След като имаме пред себе си текста от Протокола и правилата за работа на Събора, можем вече да направим изводите, до които водят тези документи.

1.3.1. В Протокола от Деянията се споменава за „духовен фронт за борба срещу социа­­­лизма”, а г-н Кострюков говори за „фронт срещу безбо­жие­то”. Разминаването може и да не е случайно – в днеш­ното посткомунистическо обще­ство, при наличието на тлееща носталгия по „благините” на тоталитарната сис­тема, идеята за „духовен фронт срещу социа­лизма” едва ли ще се хареса на всички. Конформисткият подход в истори­ческата наука обаче неминуемо води до неистини. На Събора през 1921 г. светител Серафим се е изказал именно срещу идеологията на социализма, на която е гледал не като на политическа или икономи­ческа система, а преди всичко като на светоглед, диа­мет­рално противо­поло­жен на хрис­тиян­ския.

1.3.2. Твърдението на г-н Кострюков, че именно светител Сера­фим е издигнал идеята за „обръщение към инослав­ните църкви за създаване на единен духовен фронт за борба срещу социа­лизма” не намира основание в Протокола. В него се казва, че „обръщението…” отпада от „доклада (отпе­ча­тан в Приложението)”, а това ще рече – от проектопостановле­нието, което е изготвено в Отдела с участието на всич­ки негови членове. Така че всеки един от тях би могъл да бъде негов инициатор.

1.3.3. За участието на светител Серафим при обсъжданията в Протокола се говори само в две фрази, поместени в отделен абзац: „Преосвещеният Серафим докладва пред Събра­нието за различните гледни точки, които отделни членове на Отдела са изказали по въпроса за социализма в неговите разкло­нения. Епископ Серафим казва, че социализмът в своя корен и във всич­­ките си разновидности трябва да бъде осъден като противен на християн­ството.” В казаното няма нито дума, че владика Сера­фим е повдигнал въпрос за създаване на „общохрис­тиян­ски фронт” срещу социа­лизма. Говори се само за необходи­мостта социализмът във всичките му разновидности да бъде осъден от фору­ма. „Събра­нието единогласно поста­но­вява да бъде образу­вана отделна комисия за съставяне на обръщение, в което да се осъди учението на социализма.” В тази комисия обаче светител Серафим не е включен, а от резултатите на работата й, могат да се направят интересни заключения, които ще приведем по-долу.

От всичко казано дотук става ясно, че твърдението, за чиято основа г-н Кострюков посочва Протокол № 6 от Деянията на Първия руски задграничен църковен събор, е необосновано.

1.3.4. Както видяхме, Протокол № 6 на Събора през 1921 г. твърде лаконично описва участието на светител Серафим в работата му, но в паметта на духовните чеда на светителя са запазе­ни някои подробности за това. Знае се, например, че той енергично се е възпротивил на предло­женията за сътруд­ни­чество с Младежкия християнски съюз (YMCA)⁸ – организация с протестант­ски произход, която по онова време е развивала голяма дейност сред руските емигранти. Той обърнал внимание не само на финансово-полити­ческата й зависимост от масонството, но и на нейната „надконфесио­нална”, чужда на право­славието идеология. Светителят настоял дей­ността й да бъде осъдена в доклада на Мисионерския отдел наравно с тази на сектите. Противници на позицията му сред участниците на Събора имало, защото организацията оказвала на емигрантите немалка материална помощ. Но въпреки това критичната оценка за дейността на ИМКА е залегнала в доклада. Светител Серафим не се е боял открито да изобличава и масон­ството, което в онова време е било един от основните двигатели на разложител­ните процеси сред православните. Ала официално осъждане на тази мощна структура с антихрис­тиянска насоченост е било произнесено от Руския задгра­ниче­н архиерейски събор едва десет години по-късно – през 1932 г. Знае се, че светител Серафим е бил един от актив­ните радетели за това дело.

1.3.5. Прави впечатление, че в Протокол № 6 никъде не се споме­нава какъв именно вид социализъм светител Серафим е настоявал да бъде осъден. Това премъл­чаване е необяснимо, освен ако се приеме за неслучайно. Истината е, че светител Серафим е настоявал наред с отявлено материалистическия социализъм, чиито форми са болше­визмът, или комунизмът, да бъде осъден и т. нар. „християнски социа­лизъм” като особе­но опасен и подвеждащ вярващите. „Християнският” социа­лизъм е имал немал­ко привърженици най-вече сред модернистично настроената част на руските богослови, а в последните десетилетия преди болшевишката революция е бил успешно пропаган­ди­ран и сред руските селяни с внушението за някакво уж сходство на идеалите му с тези на християнството. На Събора също е имало привър­женици на „християн­ската” разно­вид­ност на социализма. Може да се предпо­ложи, че за да се избягнат допълни­телни поводи за разделение (а сред руската емигра­ция тогава е имало достатъчно такива), споровете на тази тема не са били отразени в Деянията и въпросът на практика е бил снет от разглеждане. Настоятелната молба на светител Серафим да бъде произ­несено осъждане на социализма във всичките му форми формално е била удовлет­ворена – назначена е отделна три­членна комисия, състояща се от епископ Вениа­мин (Федченков), протойерей М. Стел­машенко и Т. В. Локот. Но в документа, изработен от тях под название „Основни тезиси за изобли­чаване на лъжеучението на социализма”, осъждането засяга само „лъжеучението на социализма и на най-последо­ва­телната му форма – болшевизма, или комунизма”. В него не се казва нито дума за „хри­с­тиянския” социализъм, чието изобличаване светител Серафим е смятал за особено важно. Инте­ресно е обаче, че в тези тезиси, в раздел „Мерки против социали­стиче­ското лъже­учение” се съдържа следният пункт: „в) участие в борбата против социа­лизма на всички християнски изповедания и на другите религии”. Оказва се, че идеята за общо­­­­­­хри­стиянски, та дори за общорелигиозен фронт за борба срещу социа­лизма⁹, е намерила макар и скромно място в документите на Събора, което означава, че там тя е имала доста­тъчно при­вър­же­ници, между които и споменатите съставители на тезисите. Това още веднъж потвърждава, че опитите на г-н Кострюков да припише тази идея изключително на светител Серафим са неоснователни и тенден­циозни.

1.4. През 1933 г. светител Серафим изпраща последователно две писма до Задгра­ничния Си­нод, с които про­те­стира срещу синодалното разре­шение, дадено на Камчат­ския архи­епископ Нес­тор за участие­то му в Дале­коизточната конфе­ренция за борба про­тив безбо­жието. В нея трябвало да участват право­слав­ни, като­лици, луте­рани, моха­меда­ни, юдаисти и дори езич­ници, като се предвиждало те да извършат и съвмест­ни молитви. След като с писмата си до Синода светител Сера­фим не постигнал желания резултат, на 30 август 1934 г. вече лично повдиг­нал въпроса по време на пленарно заседа­ние на Задграничния архиерей­ски събор. Члено­вете на Събора този път едино­душно се съгласили, че протес­тът на епископ Сера­фим е основа­телен, и оттеглили постановлението за участие в конферен­цията. Твърдата пози­ция на светителя произти­чала както от прин­ципното му неприемане на все по-пълно изявяващата се икумени­ческа идеоло­гия, така и от преките му наблюдения, че участието на право­славни в икуменическите конференции и всякакви „надкон­фе­сио­нални” фор­ма­ции води само до разми­ване на църков­­ното им съзнание, до охлад­няване и безраз­личие към вярата.

Борбата на светител Серафим против участието на Руската Задгранична Църква в икуменическото движение във всичките му прояви продължава и на Втория руски задграничен събор през 1938 г. В свое слово¹⁰ пред Събора той изрича с особена яснота основанията си за неприемане на икуменическата идеология. Като база на доводите си светител Серафим поставя основната исти­на, че вън от Пра­во­славната Църква няма спа­се­ние. Колкото повече напредва истори­ческо­то време, изтъква той пред Събора, толкова повече хората се разединя­ват и отстъп­ват от един­ствено спаси­телния път на Православието. Истин­ско­то обединяване, което е обе­ди­няването в Истината, може да стане само върху основата на благодат­ния живот, което ще рече – само в лоното на Право­славната Цър­ква. Защото православната истина се открива чрез благодатта на Светия Дух – тоест, именно чрез онова, за което икумени­ческото движе­ние няма и не иска да има никакво понятие. По тази причина истин­ско обедине­ние по пътя на икуме­ни­че­ското движе­ние е недости­жимо и сред­ства­та, прилагани от дви­же­нието, са недо­пус­тими от православна гледна точка. Извън­­църковното обе­ди­нение, пред­лага­но от икуме­ни­стите, ще донесе само вреда и тази вреда не ще може да бъде изку­пе­на с недо­казаната полза от предпо­ла­гаемото ми­сионер­ство на православни ику­менисти сред инославните. Следова­тел­но вся­какво обще­ние с икуме­ни­че­ско­то движе­ние тряб­ва да бъде принципно отхвърл­ено и на него­вите конференции не бива да бъдат изпра­щани никакви предста­вите­ли! Такива са били по-основните положения в слово­то на светител Серафим, което той завър­шил със знаменателните думи на Псалмо­певеца: “Блажен е онзи човек, който не отива в събранието на нечестивците!”(Пс. 1:1).

Своето дело по разобличаване на икуменизма като противна на Православието идеология светителят продъл­жава с особена твърдост на Московското съвещание през 1948 г., като с изнесения си там доклад става идеен вдъхновител на цялото последващо поколение православни традиционалисти. Няма да е преувеличено, ако кажем, че със своя живот и слово светител Серафим е най-последователният и прин­ципен изобличител на икуме­ническата ерес сред архиереите на Задграничната Руска Църква от първата половина на 20-тия век.

II. За несъществуващото подписване на документи съвместно с представители на арменската общност

Вярно ли е твърдението на г-н Андрей Кострюков, че през 1948 г. на Всеправо­славното съвещание в Москва светител Серафим „слага подписа си под заключи­тел­ните документи редом с представители на арменската общност”?

В „Деянията на Съвещанието на главите и представителите на автокефал­ните православни църкви”, състояло се в Москва от 8 до 18 юли 1948 г. (том 2, сс. 424 – 425), е описано подробно кои именно участници в Съвещанието имат право да подпишат заключителните му документи. Това са предстоятелите на поместни църкви (9 души) и екзархът на Московската патриаршия в Чехословакия – всичко 10 подписа на поименно споменати висши духовни лица. Името на архиепископ Серафим (Соболев), оглавяващ православните руски общини в България, не присъства в този списък. При ратифици­рането на заключителните документи армен­ският католикос-патриарх Георг VI, присъс­т­ващ на Съвеща­нието като наблюдател, е поканен да подпише онези от тях, със съдържанието на които е съгласен. От четирите предложени резолюции той под­писва две: едната е „Ватиканът и Православната Църква”, другата – „Икумениче­ското дви­же­ние и Православната Църква”. С това арменският католикос изразява съгласието си с документи, които, макар на места да носят полити­чески отте­нък, са в пълно съгласие с православното изповедание на вярата. Така че в случая няма място за каквито и да било повърхностни асоциации с пропитите от дух на компромиси и отстъпничество документи по верови въпроси, подписвани от православни предста­вители съвместно с инославните по време на различни икуменически форуми от 60-те години на миналия век насетне. От казаното става ясно, че и в този случай твър­дението на г-н Кострюков е невярно и има манипулативен характер.

III. Относно доклада за англиканската йерархия

Цитираме поредното твърдение на г-на Кострюков от интервюто му:

„Малко е известен – казва той – един доклад на владика Сера­фим за англикан­ската йерархия, от който става ясно, че той е готов на диалог, готов е да се съгласи с някои обредови различия, стига англи­каните да се завър­нат към Право­слав­ната вероизповед и към Православието…”

Нека се запознаем накратко с доклада на архиепископ Серафим по въпроса за англикан­ската йерархия, в който г-н Кострюков открива у светителя склонност към диалог с англи­каните и готовност да се съгласи с техни обредови различия.

В началната част на доклада си светител Серафим прави кратък исторически преглед на стъпките, които Англиканската църква или отделни нейни членове са правили в периода от 17-ти до 20-ти век за проправяне на пътя към завръщане в лоното на Православната Църква. Главно препятствие по този път е проблемът с нарушената апостолска приемственост у англиканите. С приемането на икуменическите идеи след 20-те години на ХХ век част от поместните православни църкви обявяват готовността си да признаят валидността на англиканската йерархия – такива са Цариградската, Йеруса­лим­ската, Кипърската, Антиохийската, а по-късно Румънската и други поместни църкви. „Неизвестно е по силата на какви съображения е станало това при­зна­ване – пише в доклада си светител Серафим и посочва липсата на каквито и да било доку­менти, които да доказват, че Уилям Барлоу – старшият от извършилите ръкополо­жението на Кентър­бърий­ския архиепископ Паркър – е действително звено, съединя­ващо англиканската йерархия с апостолите.”¹¹ Същото обаче може да се отбележи и за останалите двама участници в ръкоположението. След като разказва за множеството неправилни положения в англиканската вероизповед, светител Серафим пише: „Всички тези дефекти на Англи­канската църква – крайно отрицателните рационалистични разбирания за тайнствата Свещенство и Евхаристия, които битуват дори сред англий­ския епископат, неясните догматически възгледи на Англиканската църква, отсъст­вието в самата нея на цялостност и обеди­неност; стремежът й да се обединява едновременно и с Православната Църква, и с еретици – ние считаме всичко това за голямо препятствие за съединяването на Англиканската Църква с Православната…”¹² Към това светител Серафим добавя и ней­на­та силна зависи­мост от масонството, а най-вече изключител­ната й обвързаност с икумени­ческото движение, на което тя е основоположница и главен двигател в разви­тието му. Обединението, към което се стреми Англикан­ската църква – пояснява светителят,– е икуменическо обединение, при което тя иска да запази своите неправил­ни вярвания, както и свободата си да се обединява едновре­менно и с всякакви други църкви. „Предвид всичко това – прави своето заключение светител Серафим – ние не можем да бъдем оптимисти. Ние смятаме, че това съединение няма да се осъще­стви.”¹³

След този ясен и реалистичен поглед към действителното положение на нещата светител Серафим изказва мнението, че към Англиканската църква би могло да се при­ложи принципът на църковната икономия и тя да бъде присъединена към Правосла­вието по третия чин (тоест, без отново да бъдат ръкополагани нейните йерарси). Но за да стане това, тя трябва предварително да заяви готовността си да изпълни следните условия:

„Да се отрече от всички свои догматически неправилности; да изключи от със­та­ва на своята йерархия всички епископи, които не вярват в благодатта на свещен­ството и в благодатта на преосъществяването, а в бъдеще да не допуска до посве­щаване в степен на дякон, свещеник или епископ лица с такива отрицателни и рационалисти­чни възгледи; да анулира всички свои преговори и съглашения с неепис­ко­палните и другите еретически изповедания, с които Руска­та Православна Църква няма църковно общение; да приеме всецяло вероучението на Православната Църква и занапред да се ръководи не от своите символически книги, а единствено от основните положения на светото Православие.

Допускането на по-голямо снизхождение в делото на обединението на Англикан­ската църква с Руската Православна Църква ще представлява не проява на нашата любов към англиканите, а нашето откъсване от църковните православни пра­вила…”¹⁴ – такова е заключението на светител Серафим.

След като прегледахме внимателно и предадохме в сбит вид съдържанието на доклада относно англиканската йерархия, не намерихме в текста нищо, което да показва готовността у светител Серафим за диалог или за приемане на някакви обредови разли­чия. Светителят говори не за диалог, а за поставяне пред англиканите на ясни и категорични условия за присъединяването им към Православието, ако те дей­стви­­­телно пожелаят това.

IV. Позицията на свт. Серафим по въпроса за църковния календар

Както в своето интервю, така и в книгата си „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев” г-н Кострюков засяга в определен аспект и църковно-календарния въпрос. Това налага да се спрем накратко върху доклада „За новия и стария стил”¹⁵, прочетен от светителя на Московското съвещание през 1948 г.

Какви са основните мисли в този доклад? Светител Серафим ясно и последо­вателно разкрива основанията за неприемане на „новия” календар, както по отношение на Пасхалията и свързания с нея цикъл от подвижни църковни празници, така и по отношение на минейния празничен кръг (неподвижните празници). В Православната Църква Законоположител е Сам Светият Дух, Който чрез гласа на Вселенските събори постановява в нея догмати и канони, та тя да пребъдва во веки като „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Отказът от Александрийската пасхална система, установена на Първия Вселен­ски събор и оградена чрез каноните на светата Съборна Църква (7-мо апостолско правило, 1-во правило на Антиохийския събор, 7-мо правило на Втория вселенски събор, 95-то правило на Трулския събор и др.) води не само до тежки канонични провинения, но и до нарушаване на хода на евангел­ските събития, съпреживявани от Църквата чрез православното богослужение¹⁶.

Недопус­тимо е обаче и приемането на новия стил в компромисната му форма, при която, макар Александрий­ската пасхалия да е запазена, неподвижните празници се отбелязват по новия стил. „Този смесен календар не може да бъде приет от православ­ните – говори светител Серафим, – защото той води до нарушаване на други църковни постановления, които се съдържат в [богослужебния] „Устав” (Типикон) и които ние свято и неотклонно трябва да съблюдаваме, тъй като не бива да проявяваме непослушание към нашата Майка – Църквата.”¹⁷ Светителят изброява някои от тези наруше­ния, като набляга особено на допуснатото от новостилците унищожаване на апостолския пост в онези години, когато поради преместването на неподвиж­ните празници с 13 дена напред за него не остава никакво календарно време.

„Някои могат да кажат – пише свети­тел Серафим – че нарушаването на Типикона не представлява тежък грях, защото тук няма отстъпление от догматите. Но нали и словата на Христос: „Ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17) не ни говорят за нарушаване на едни или други догматически истини на нашата вяра. Въпреки това, според свидетелството на тези божествени слова, който от нас не окаже послушание към Църквата, той се отсича от нея и се поставя в редиците на тежките грешници, защото в този случай му се налага най-тежкото наказание – отлъчване от Църквата. При това, чрез своето пренебре­жение към църковния Устав [Типикона], ново­стил­ците извърш­ват своя грях на непослуша­ние към Цър­квата от­кри­то, съзнателно и дръзко.”¹⁸ (подчерт. мои – м. С.)

„Тежък грях на непослушание към Църквата” – ето как светител Серафим окачествява съзнател­­ното прене­брегване на църков­­ния календар като част от Преданието на Цър­квата. За църковния Устав (Типикон), „свеще­ния закон, който ни ръководи в нашето православно богоугождение чрез богослу­же­нията, празниците и постите” – светителят пише: „Типиконът не е нищо друго, освен гласът на Църквата – нашата Майка. И към този глас ние трябва да се отнасяме не с пренебрежение, а с безусловно и неотклонно послушание, ако искаме да бъдем верни и предани на светата Църква и на всичките й православни норми.”¹⁹

Светител Серафим е смятал за важно на Московското съвещание да бъде взето ясно становище срещу реформата на църковния календар, намираща се в противоречие с каноните и литургичното предание на Православната Църква – реформа, замислена и наложена по икуменически и църковно-полити­чески подбуди, и довела в крайна сметка до съдбовно разделение сред право­славните християни.

За съжале­ние Съвеща­нието приема по този въпрос компро­­мисна резолю­ция²⁰. В нея се признава задължително за всички поместни църкви единствено празну­ва­не­то на Възкресение Хрис­то­во според Алексан­дрийската пас­халия (т.1 и 2). Относно непод­виж­ните праз­ници се изтъква, че до времето, когато бъде израбо­тен един по-съвършен календар (?!?), всяка автоке­фална църква може да изпол­зва намира­щия се вече в нейна упо­треба календар (т. 3). Всички клирици и миря­ни се задължават да спазват църков­ния стил на онази поместна църква, в чиято канонична територия живеят (т. 4).

Светител Серафим възразява срещу третия пункт на резолюцията – той не е съгласен празнуването на неподвижните празници по новия стил да се смята за допус­тимо явление. На 14 юли (н. ст.) 1948 г. светителят предава в Комисията по кален­дарния въпрос своето особено мнение по този пункт, в което между другото се казва: „Грехът не може да бъде разглеждан като допустимо явление. А празнуването на непо­движ­ните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е налице съзнателно и свободно нарушаване на Устава… При всяко положение, да се допуска в църквите без каквато и да било уговорка празнуването на неподвижните празници по смесения календар, или по новия стил в компромисната му форма, означава да се утвърждава и узаконява това, което Православната Църква трябва да отхвърля.” (подчерт. мои – м. С.)

Копие на особеното си мнение светител Серафим изпраща и на Крутицкия митрополит Николай. То е придружено с молба да бъде взето под внимание на предстоящото пленарно заседание на 17 юли. Това обаче не се случва. Нещо повече, особеното мнение на светител Серафим по църковно-календарния въпрос остава неотра­зено дори в Деянията на Съвещанието, публикувани година по-късно в Москва. Този факт е напълно обясни­м: в условията на съветския режим „особени” мнения по принцип не са допускани. Известно е, че Съвещанието се е провеждало под зоркото наблюде­ние на съветските органи и в частност на Съвета по делата на РПЦ, които не са гледали с добро око на светителя.

В своята книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев” Андрей Кострю­­ков някак тенденциозно отбелязва: „При все че архиепископ Серафим не е бил дово­лен от това решение [т. е. от резолюцията по въпроса за църковния календар], то не е предизвикало активни протести от негова страна” ²¹. Ние не знаем какво има предвид г-н Кострюков под израза „активни протести”, освен опит за постигане на внушението, че светителят не е държал толкова много на позицията си. Известно е обаче, че църков­ните форуми имат свои определени правила за работа, за изказване, обосновка и защита на мнения и въз­гледи. Светител Серафим, подбуждан от своята жива архиерейска съвест, най-активно работи според тези правила, като се изказва отговорно и аргумен­тирано по важни за Православието въпроси. Той взема участие в заседанията на три от четирите комисии на Съвещанието; в рамките само на два дена (13 и 14 юли) изнася три, и то твърде съществени по съдържанието си доклада; участва, когато това е било възможно (поради едновре­менната работа на комисиите), в разискванията по докладите; пише особено мнение по резолю­цията за църковно-календарния въпрос. Вижда се, че той е употребил по най-активен начин всички възможни средства за изразяване и защита на цър­ковната си позиция. Светител Серафим едва ли се е надявал, че една принципна резолюция, взета на Московското съвещание, може да доведе до отказ от употребата на новия календар в приелите го вече поместни църкви. Но с произнасянето на ясна църковна оценка за него, при това оценка, намираща се в пълна приемствена връзка с отколеш­ното православно становище по този въпрос, той твърдо и категорично застава срещу тенденцията да бъде въвеждан в поместните православни църкви т. нар. „поправен юлиански календар”.

V. За църковно-календарната реформа в България и за съня на Левкийския епископ Партений

В интервюто си г-н Андрей Кострюков твърди: „Аз с увереност мога да кажа, че владика Серафим никога нямаше да позволи разделение в Църквата заради кален­дарния стил … защото единството на Църквата²² щеше да бъде по-важно за него от календара.”

И в своята книга „Жизнеописание на архиепископ Серафим Собо­лев”, в края на главата „Архиепископ Серафим и Московското съвещание през 1948 г.”, г-н Кострюков споменава накратко за преминаването на Българската Православна Църква към новия календарен стил през 1968 г. Тук обаче той изказва много по-предпазливо мнение по същия въпрос, като пише: „Днес може само да се гадае как би се държал архиепископ Серафим, ако беше жив през 1968 г.”

Естествено никой не би следвало да дръзва да гадае, като говори от името на светителя или твърди какви щяха да бъдат действията му, ако той беше жив. Но за съжаление това си е позволил и покойният Левкийски епископ Партений в цитираните от г-н Кострюков фрагменти от негови писма до протойерей Всеволод Шпилер. Визирайки действията на свои доскорошни събратя и на сестрите от Покровската княжевска обител, отказали да приемат календарната реформа, архиереят с увереност заявява, че владика Сера­фим не би одобрил тяхното поведение и би приел новия стил. При това епископ Парте­ний се опитва да дискредитира твърде лековато тяхната позиция. Представяйки я като плод на сляпо упорство и безразсъдство, той пише в писмото си: „Владика Серафим се бил изказал на Московското всеправославно съвеща­ние (1948 г.) против календарната реформа, и край! Виж им ти манталитета! Никакви аргументи, разсъждения, никаква логика повече! Говоря им – светостта не означава непогре­ши­мост. Иначе ще трябва да се съгласим и с Рим, тъй като там е имало и свети папи, чиито имена са отбелязани и в православния месецослов. Говори колкото искаш на варосана стена.”²³

Човек, който е съвременник на събитията около провеждането на църковно-календар­ната реформа у нас и който е познавал отблизо хората, към които са отправени цитира­ните по-горе редове, може само да се изпълни със скръб и недоумение от тези думи. Излиза, че логиката на епископ Партений е следната: светостта на владика Серафим не означава, че светителят е безгрешен – нещо, което впрочем никой никога не е твърдял. Въз основа на това свое умозаключение епископ Партений смята, че не е задължително да се следва позицията на светител Серафим по календарния въпрос, която той очевидно смята за погрешна. Никъде обаче епископ Партений не излага обективни аргументи и разсъждения в полза на своето виждане, което той показва на дело, като участва активно в подготовката и провеждането на календарната реформа²⁴. Що се отнася до логиката, към която той призовава своите доскорошни събратя, за да приемат новия календар, това е приспособенческата логиката на компромиса, на огъването пред силните на деня, наложили календарната реформа в полза на икуменическите тежнения и в ущърб на Църк­вата. Наистина с тази логика верните духовни чеда на светител Серафим – архимандрит Пантелеймон (Ста­рицки), архи­мандрит Сера­фим (Алексиев), архимандрит Сергий (Язаджиев), игумения Серафи­ма (Ливен) и едино­мис­лените с тях духовници, монахини и миряни – не са се съгласили, колкото и да им е струвало това.

В своето интервю г-н Кострюков говори за „разделение в Църквата заради кален­дарния стил”, като спекулативно свежда едва ли не до „календаропоклонство” изразеното принципно несъгла­сие с икуменизма. Защото измежду основанията, поради които споменатите духовни чеда на светител Серафим не се съгласиха да приемат календарната реформа, най-същественото бе икумени­ческата й мотивировка, същина и насоченост, открито заявени в Окръжното послание на Синода за провеждането й. Те пазеха завета на светителя да нямат нищо общо с икуменизма като еклесиологична ерес. А календарът беше брънка от веригата, кована усърдно от икуменизма като „обединителен пояс” на уж разделената Христова Църква. Неслучайно архиман­дрит Серафим (Алексиев) се изразяваше образно с думите: „Ако кажа „а”, ще се наложи да кажа и „б” – ако се съглася да направя първата компромисна крачка чрез приемане на новия стил, неминуемо ще трябва да се съглася и със следващите”. И той не я направи. Каноничното разграничаване от ереста на икуменизма, извършено от духов­ните чеда на светител Серафим, не беше проява на фанатично упорство, а израз на вярност към истините на Православието, препо­дадени им от техния благодатен духовен отец и същевременно израз на вярност и към неговата памет.

В последния абзац на споменатата глава от книгата си г-н Кострюков привежда като „аргу­мент” срещу „отделилите се” дори сън на епископ Партений – до такава степен обективните му доводи са се изчерпали. „Епископ Партений – пише той – разказва и за своя сън, в който архиепископ Серафим съветва отделилите се „да слушат Майката Църква, иначе цялото тяхно дело ще пропадне”. Епископът разказал съня си на отделилата се монахиня Серафима (Ливен), но останал без отговор.”²⁵

Внушението е повече от ясно – „разкол­ниците” са горди хора, които не благово­ляват дори да отговорят на загриже­ния за тях архиерей. Така обаче може да си помисли само човек, който не е познавал отблизо матушка игумения Серафима, най-предано духовно чедо на владика Серафим още от седемгодишна възраст, свидетелка на него­вите светителски трудове и пастирски скърби, игуменка на създаде­ната от него Покров­ска обител и неуморна духовна труженица до самата си кончина през 2004 г.

Случаят със съня на епископ Партений е описан в личните записки на архи­мандрит Серафим (Алексиев), който в годините на църковно-календарната реформа претърпя с голяма болка и с евангелска кротост необяснимия обрат във възгледите и поведението на своите доскорошни събратя и съмишленици – епископ Партений (Стаматов) и архиман­дрит Мето­дий (Жерев). Ето неговия разказ:

„Между другото получих препис от едно писмо, изпратено до матушка Сера­фима, игуменката на Покровския манастир в Княжево. В него епископ Партений съобщаваше за един свой сън: Явил му се архиепископ Серафим и му казал да чете следните думи от написания от него акатист на св. Иоан Рилски: 1) „Радуйся, яко царя в писании своемъ милосердна, покаянна и Церкви послушна быти увѣщалъ еси” и „Испроси намъ у Господа Иисуса Христа прощение всѣхъ нашихъ грѣховъ, а найпаче грѣха непослу­шания Матери нашей Церкви!” После му казал да съобщи това на непо­корните. Епископ Партений възразил: „Те не искат и да ме чуят.” А архиепископ Серафим изрекъл: „Цялото им дело ще се съкруши.” И изчезнал.

Този сън не внесе никакво смущение в душата ми – продължава архимандрит Серафим, – понеже аз по принцип не бързам да вярвам на сънищата, в областта на кои­то има толкова много неяснота и спорност, субективност и самовнушение, а нерядко и хитра дяволска измама. Срещу съня на епископ Партений аз имах силни противодоводи – доклада на архиепископ Серафим, произнесен на Всеправославното съвещание в Москва против приемането на новия стил, както и неговото ясно и категорично особено мнение²⁶, дето той изрично казва:

„Празнуването на непод­вижните празници по новия стил несъмнено е грях, понеже тук е на лице съзна­телно и свободно нарушаване на Устава, една от основоположните книги на нашата Православна Църква. Както догматите, така и св. канони, и Уставът са глас на нашата Майка Църквата. Да не слушаш този глас значи да падаш в греха, наричан непослушание на Църквата, нещо, което така тежко се осъжда от нашия Господ” (Мат. 18:17).

Сънят на епископ Партений сега поставяше архиепископ Серафим в дълбоко противо­речие със себе си. Според съня, приемането на новия стил е покорно слушане гласа на Майката Църква, а според писанията на архиепископ Серафим верността на църковния Устав и на стария стил е следване гласа на Майката Църква. Според съня, този, който не приема новия стил, проявява непослушание към Църквата, а според писанията на архиепископ Серафим, който приема новия стил не слуша гласа на Майката Църква. Аз предпочетох достоверните писания на архиепископ Серафим пред спорния и субективен сън на епископ Партений” – завършва своята записка архимандрит Сера­фим.²⁷

Какво бихме могли да добавим към тази вълнуваща изповед на архимандрит Сера­фим – най-верният духовен син на светител Серафим сред българските му духовни чеда? Ако погледнем по същество на всичко случило се тогава, то много по-подходящо би било епископ Партений да отнесе думите на своя духовен старец към собствената си отстъпническа позиция при подготов­ката и провеждането на неканоничната цър­ковно-кален­дарна реформа в България. Защото резкият завой, който той направи във възгледите си пред очите на своите доскорошни събратя и пред българското църковно изпълнение, потресе тогава мнозина от будните му членове и остава постъпка, достойна за тъжен размисъл.

VI. Кратки заключителни размисли

Като препрочитаме интервюто на г-н Кострюков, изпитваме отново и отново скърбното чувство, че една църковно-политическа пози­ция, лавираща и непочтено боравеща с фактите, се защи­тава не с друго, а с личността на светител Серафим, който през целия си живот се е ръководил от кристална и непоклатима принципност във всичко, отнасящо се до православната вероизповед и верността към Христовата Църква. Навярно тъкмо църковно-политическата ангажираност е попречила да се усети и разбере в дълбочина и цялостност личността на този дивен праведник, чудо­творец и пазител на Православието, съединил в себе си даровете на благодатната любов и богопознание.

„Вие вече няколко години се занимавате и изучавате живота на архиепи­скоп Серафим – обръща се към младия историк интервюиращата. – Струва ми се, че вече доста добре познавате не само отделни факти от неговия живот, но и личността му. Затова ще Ви попитам, ако архиеп. Серафим беше жив днес и беше сред нас, кои са нещата, с които нямаше да се съгласи?

Аз с увереност мога да кажа – отговаря г-н Кострюков, – че владика Серафим никога нямаше да позволи разделение в Църквата заради кален­дарния стил и нямаше да се съгласи с това разделение … защото единството на Църквата щеше да бъде по-важно за него от календара.

Що се отнася до икуменическия диалог, той и днес вероятно би общу­вал с инославни, но без екзалтирано побратимяване и компромиси по отно­ше­ние на православната ни вяра.”

Светител Серафим несъмнено би държал за един­ството, но само за единството в истината. Заради охраняването на истината в светата Православна Църква той цял живот е търпял клевети, нападки, хули, недоброжелателства. Заради безкомпро­мис­ността си по въпросите на вярата той никога не се е поколебавал да тръгне срещу тече­нието, да се възправи срещу мненията на мастити йерарси и богослови. И неслу­чайно, удостоявайки го с архиепи­скопско достойнство, митрополит Антоний (Храповицки) изрича следното: „Прео­све­­щеният Сера­фим е истински православен архиерей, който поставя Свеще­ното Предание по-високо от своята кариера!”

Ще припомним и твърде показателни думи на светител Серафим, които свиде­телстват за предела, до който той е бил готов да отстоява православната вяра. По повод обви­не­нията в некано­нични дей­ствия спрямо Московската патриаршия, които упор­стващият в ереста си протойерей Сергий Булга­ков отправял срещу Задграничния Архи­ерейски събор, архиепископ Серафим отговаря: “... Тук е съвсем неуместно даже да се споменава за неканоничност, за­що­то в делата на вярата ни най-малко не е грешно да не се съгласиш с патри­арха и със Събора на своята Цър­ква, ако тази висша църковна власт отстъпва от истините на светото Православие.”²⁸

Да, впечатляващо е наистина, че при цялата си твърдост във вярата светител Серафим е притежавал изключителна кротост и е бил чужд на какъвто и да било фанатизъм или самозатвореност. Справед­ливо г-н Кострюков неведнъж споменава и за диалогичността на светителя, но не пропуска да я асоциира с икуменическия диалог (сякаш за да помести светителя в един скрит във фонов режим църковно-политически кадър). Светител Серафим наистина винаги е бил готов за добротворно личност­но общуване. Изпълнен с благодатна любов към ближния, притежаващ усетливост и разсъди­телност, за него не е било нито трудно, нито опасно да разговаря с всякакви хора – било то с идейния си противник Джон Мот²⁹, с когото е спорил лице в лице по светогледни въпроси, било с интелигент протестант, лекар римокатолик, или теософ, било с отявлен комунист, или с последния българ­ски цар Борис III, с когото някол­­ко пъти е водил духовни беседи. Благ, доброна­мерен и дели­катен към хората, с които Божият промисъл го е срещал, светител Серафим е умеел да види във всекиго от тях преди всичко човека, стараел се е да го насочи по подходящ начин към полезното за душата му, да го подтикне към православната вяра, към пътя на спа­сението. Но във всичко това не е имало нито капка сантиментализъм, ласкателство или конформизъм. Просто светител Серафим е бил свят човек, който не само е говорел за вярата, но е и живеел според вярата. Тази негова благодатна способност за общуване и диалог с хората няма нищо общо с духа на икуменизма, на икуменическия диалог, на икуме­ническите срещи и на всякакви подобни мероприятия, размиващи и разяждащи цър­ковното съзна­ние. Такива начинания светителят е окачествявал като „безчиние” и ги е смятал за недопустими.

Добре известно е, че в своята позиция срещу икуменическата идеология и срещу църковните мероприятия в икуменически дух светител Серафим е проявявал изключи­телна после­до­вател­ност и принципност. Категоричното му неприемане на тези противохристиянски по същност явления не е било проява на ксено­фобия, тесно­гръдие или фанатизъм, а на благодатното му знание, на опитното му духовно познание за пътя, който води към спасител­ното единение с нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос. Съзнавайки, че в това едине­ние е целият смисъл и щастие на човешкото битие, той е охранявал пътя към него с евангелска кротост, ала и с непоклатима твърдост, вдъхновена от любовта му към Бога и ближните.

Това са мислите, които искахме да споделим в рамките на днешната ни кратка среща в памет на нашия скъп духовен отец светител Серафим, Софийски чудотворец, на когото дължим толкова много. Дано полемичният тон, наложен от обстоя­телствата, не е изме­с­тил вниманието ни от неговата светла личност, отличаваща се с благодатна простота, изключителна цялостност и едноизмерност. А тези качества на светителя са намерили израз в последователните му неуморни трудове за съхраняване на вярата и благочестието, както и в саможертвената му отеческа любов и грижа за спасението на повереното му от Бога паство. По неговите свети молитви Бог да помилва и спаси душите ни.

монахиня Серафима (Димитрова)