Отец Сергий и законът на любовта
„Филип се затече и, като чу, че той чете пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш?
Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти?”
(Деян. 8:30-31)
Д ните отминават понякога незабележимо за нас и отвличат със себе си дори спомена зa най-скъпите ни хора. Паметта ни се руши от вървежа на времето, привързало ни с безброй невидими примки към други, важни и недотам важни неща. Но ние имаме дълг да помним нашите наставници. Дълг да помним онези, които ни наставляваха във вярата и без които нямаше да знаем закона на любовта. Ето, отминаха десет години, откакто се представи в Господа архимандрит Сергий. Споменът за него, необикновен, защото е спомен за изключителен човек, за съжаление e подвластен на същия ред, който важи за всички спомени. Изменяме се ние, изменя се и паметта ни за събития и лица. Нещо избледнява, нещо се изкривява, нещо друго пък получава малко измамен блясък. Идват нови хора, идват и на света, встъпват и в Църквата. И ако ние, свидетелите на достойни по дух дела, не предадем нашата памет на новодошлите, един ден ще си отидем не само като „аз” и „ти”. Ще си отиде с нас и свидетелството за по-големи от нас хора. Защото, когато си спомняме за отец Сергий, ние всъщност се свързваме с една нишка несетивна, но безценна за църковните хора. Тази нишка е духовната приемственост. Тя ни свързва с нашите духовни отци и майки, който са ни учили във вярата, а оттам с духовниците, които са учили тях. И върви още по-назад към онези, които на свой ред са наставлявали тях. Назад през поколенията, все по-назад в миналото, до времена и събития толкова велики, че дори е страшно да си помислим. Тази дълбока приемственост в православното учение, без която истинският църковен живот би бил невъзможен, бе станала сякаш естествена при приснопаметния ни отец. Тя се усещаше много силно при общуването с него. И за да не стане така, че да прекъснем нишката на онова, на което сме научени от архимандрит Сергий, а и от всички наши отци, ние, без да имаме друго достойнство, сме длъжни да съхраним и предадем паметта. Паметта за това, което видяхме, което чухме и което успяхме да разберем.
Първият път, когато видях отец Сергий, беше през 2000 г. Беше в Княжевския манастир. По онова време бях в началото на своя път към църковността, а също и в края на моето следване по история. Искаше ми се да се докосна до мъдростта и духовния опит на отеца, за когото бях чувал много забележителни отзиви. Ходех в празнични дни в манастира, и когато архимандрит Сергий излизаше от килията си, аз, застанал сред множеството очакващи го хора, се стараех да чуя онова, което казва, и да си взема някоя духовна поука. Като камъче, взето от свято място, което си носим у дома – така си носех и аз вкъщи чутото тогава.
Бях малко поизостанал със завършването на дипломната си работа, а исках тя да бъде на църковноисторическа тема. В един момент се престраших да се обърна към отеца, и му зададох въпрос, който касаеше темата. Поговорихме накратко веднъж или дваж. Тогава за първи път си дадох сметка за смайващата историческа култура, която той притежаваше. В това щях да се убедя неведнъж впоследствие. Наистина моята работа беше с твърде специализиран характер, така че отец Сергий не можеше да ми помогне много откъм конкретни факти, но за мене беше безценно другото - че ми благослови да работя. Даде ми и някои принципни насоки, за да има трудът истински духовен характер. Отец Сергий впрочем по онова време все още не ме познаваше добре по име, а и беше останал с неточна представа за моето родно място, поради факта, че при него се отбиваха много хора от разни краища на страната и бе станало някакво смесване. Без повече бавене защитих успешно дипломната си работа през ноември 2000 г. Едно от първите неща, които направих, беше това да отида и да споделя с отеца радостта си, и да му изкажа своята благодарност.
„И какво сега, учител ли ще ставаш?“ – попита ме той. „Не зная. Може…“– отговорих аз, уж смирено, но не се сдържах и продължих – „Но може и друго, да се опитам за някаква аспирантура или асистентско място в Университета.“ Бях млад, пълен с амбиции за научна кариера и не съвсем смирени очаквания за своето бъдеще. Тогава отец Сергий отвърна с нещо, което привидно звучеше много просто. „Всичко това – да. Но най-напред елементарното учителство.“ Думите му, изречени с неангажиращ тон, се запечатаха кристално ясно в съзнанието ми. Те бяха едновременно духовно наставление, бащинско нареждане и пастирски благослов. На другия ден, в понеделник, отидох в инспектората по образование, за да попитам дали няма свободни места за учители по история. Колкото и да мечтаех за академична кариера, реалностите на живота трябваше да бъдат посрещнати. Нямах работа, а и наистина много исках да преподавам. Впрочем дори за учителство надеждите ми бяха малки. Учебната година беше започнала отдавна, аз бях новак, напълно лишен от професионален опит, а и места за историци тогава се откриваха рядко, особено в София. „То места за историци наистина няма, колега“ – каза ми г-жа С. Д., по онова време старши инспектор по история в столичния град. И веднага след тези разочароващи думи, тя внезапно добави – „…но ако Вие се наемете да преподавате историята на английски език, мога да Ви пратя да попитате в N-то училище. Колегата, който водеше там история на английски за езиковите паралелки, отиде войник и още не са си намерили кой да го замества“. Не бях напълно уверен в подготовката си по английски, но не се поколебах. Приех с радост. Познавах училището, където бях ходил на стаж като студент, и го харесвах. Познавах дори колегата, на чието място щях да застана. Няколко месеца по-рано той лично ми бе предложил да го замествам, докато отслужи военната си служба. Аз обаче бях отказал, за да се концентрирам изцяло върху дипломирането. Не спирах да се удивлявам - сякаш самото училище ме беше чакало за това място. Колегата ми впрочем, известно време след като се уволни от армията, постъпи в едно близко училище с добро име и ниво, тъй че и за него ситуацията се уреди отлично. Тогава, когато нещата вървят по Божията воля, дори трудните положения се уреждат гладко, като от само себе си. Така, три дни след като отец Сергий ми благослови, започнах с учителството. „Елементарното учителство“, както той го бе нарекъл, се оказа безценна школа за „елементите“ – принципите и похватите, без които не може никоя работа. Няколко години по-късно започнах своята аспирантура (докторантура, по новата терминология), а след това имах възможност да работя и като асистент в Софийския университет. Точно както ми бе казал отецът – „Всичко това – да.“
През следващите няколко години нямах възможност да посещавам отеца и позагубих връзка с него. Междувременно и той, поради напредване на възрастта, ограничи своите контакти със светски лица. От страна на Княжевския манастир имаше изрична молба да щадим здравето и силите на „батюшката“. През 2004 г. обаче Божиите съдби отново ни срещнаха. Спечелих конкурс за докторантура и започнах да обмислям тема за дисертация. По общо условие тя трябваше да бъде изследване за живота и творчеството на някой виден български историк. С моята научна ръководителка се насочихме към Иван Снегаров (1882-1971), най-изтъкнатият роден изследовател на църковната история. Беше доста логично отец Сергий да се е познавал лично със Снегаров, затова реших да се допитам до него дали изборът на темата е добър. Отец йеромонах Теофан (Николов) ми оказа съдействие, като запозна отец Сергий с моя въпрос и ми уреди среща. Не след дълго, в един делничен ден отидох в манастира и там, пред камбанарията отец Теофан ме представи с хубави думи на архимандрит Сергий. Това беше началото на второто ни, този път трайно запознанство.
„Батюшка“ Сергий навярно не си спомняше за по-раншните ни срещи, пък и аз не съм държал да напомням за тях. При огромното количество хора, които отецът бе срещал през дългото си служение, изобщо не бе чудно, че някои мимолетни за него разговори бяха отшумели. Чудното беше как той взе присърце моя въпрос. „Как да Ви кажа, не мога да Ви зарадвам много…“ Отец Сергий действително се бе познавал добре с Иван Снегаров, първо като студент на Снегаров, а после и като негов младши колега по преподаване в Духовната академия. Определени слабости на Снегаров като богослов бяха оставили силен отпечатък в паметта на отеца и той като цяло беше критично настроен. Разказа ми как през 50-те години на ХХ в., още като йеродякон и млад асистент написал разобличително писмо срещу рационалистичните изкривявания в работите на Снегаров и го разпространил в Академията. Говореше развълнувано, като че ли ставаше дума за нещо актуално в момента. Това бе духът на отец Сергий, непримирим срещу всяко отстъпление от вярата. Този негов дух оставяше неотразимо впечатление у неговите събеседници. Същевременно отецът ми показа и друг важен урок – той не критикуваше лично. Спореше с възгледите, с неточностите в разбиранията на човека, но не нападаше самия човек, личността му. Разказа ми как, няколко години след писмото-изобличение, случайно се срещнали със Снегаров в дома на общи познати. Снегаров, вече пенсионер, разговарял с бившия си колега спокойно, без намек за обида. Отецът съзнателно обръщаше внимание на този случай като пример за доброто у другия, дори когато е идеен опонент.
Тук ще отворя скоба. Посоченият пример не е единственият. Неведнъж например различни хора са настоявали отецът да каже нещо за покойния патриарх Кирил и неговата печална роля в най-близкото ни църковно минало. Вместо да се впусне в критики (а той имаше пълното основание за тях), архим. Сергий изненадващо обръщаше внимание на друго: „Знаете ли, лично към мен той имаше много добро отношение…“ За мен лично този подход беше извънредно поучителен.
Връщам се отново на консултацията с отеца за избор на научна тема. В крайна сметка, въпреки негативните черти у Снегаров като богослов, аз все пак смятах, че той ще бъде по-добра тема за дисертацията ми отколкото другите възможности. Отецът се съгласи с това и аз се зарадвах – макар че беше максималист в духовно отношение, той можеше да гледа и реалистично на житейските дадености. Какъвто и да е бил Иван Снегаров като учен, неговото дело засягаше историята на Църквата. Изследването на темата щеше да бъде по-стойностно от духовна гледна точка, отколкото дисертация за някой напълно светски историк.
След този разговор с отеца, продължихме да си уговаряме часове и дни, в които да го посещавам в манастира. Разговорите ни бяха посветени на най-разнообразни въпроси от историята, богословието и обществените процеси. Отецът имаше силен интерес към миналото и огромна историческа култура. Към нея се прибавяше и натрупаният му личен опит от десетилетията. За мен тези разговори бяха безценни. Отец Сергий беше човек, надарен с изключителен ум. Но в същото време мисълта му бе проста, дори изобличаващо проста. Срам ме хващаше вътрешно в някои случаи, когато се поглеждах в огледалото на неговите слова, директни и без усложнения. Виждах се в тях пълен с увъртания, мъдруване и колебливост. Отец Сергий обаче общуваше с всички, преизпълнен с любов. У него нямаше сянка от неловкото чувство, което изпитваме при среща с някой много знаещ, но тежък за разговори човек. Напротив, срещите с него ми даваха повод да осмисля онова, което и той, и всички отци са ни учили: че Сам Бог е прост, несложен. Че Сам Бог е любов. Най-добрият начин да обясниш нещо на някого е да му го покажеш с живота си.
Що се отнася до богословските въпроси, тези разговори бяха истинска духовна школа за мен. Вярвам, че същото могат да споделят ред други хора, които го посещаваха. Беше невероятно – архимандрит Сергий бе вече на преклонна възраст, надхвърлил осемдесет години и измъчван от здравословни проблеми. Но умът му работеше безотказно, като часовников механизъм. Особено щом станеше дума за богословие. Това беше неговата специалност безспорно, но и много, много повече – това беше неговият живот. Той беше преподавал дълго в Духовната академия. Неговата конкретна област беше тълкуването на Новия Завет. Всичко това беше допринесло у него да се създаде живо и истинно богословие. Можеше мигновено да привежда примери от Свещеното Писание. Беше способен да цитира безпогрешно текстове оттам. И най-важното – можеше да им дава дълбоко обяснение според светоотеческата традиция. В словото му имаше пълнота и живот. На фона на толкова много „богословие“ без Бога, архимандрит Сергий, както и неколцина други наши наставници, носеше Бога в словото си. При това у него имаше скромност, въпреки нездравия понякога климат, създаващ се около него. И тогава, когато духовната ни незрялост ни увличаше да го обсипем с възторжени похвали, той смутено, но рязко отклоняваше темата с думите: „Вие ме ласкаете.“
Отец Сергий, като всеки земен човек, също понякога допускаше грешки и емоционален уклон. Пиша това, за да не остане съмнение у читателя, че настоящият текст представлява апология, лишена от мярка. Разказът тук все пак има характер на личен спомен. Друго място би било по-подходящо за анализ на богословските възгледи и цялостното дело на свещенослужителя архим. доц. Сергий (Язаджиев), положителните му страни и възможните критики към него. Този анализ впрочем е належащ дълг за бъдещето – наш, на тези, които се учехме от него. Той би бил и пробен камък дали наистина сме разбрали същината на словата му. Колкото до неговите неточности и увлечения, каквито и да са те, има нещо, което ги превъзхожда напълно – любовта, която гореше у отец Сергий към Бога и ближните. Двете заповеди за любовта, дадени от Христа, на които се крепи целият останал закон. А за отец Сергий любовта не беше просто и само изпълнение на Божиите заповеди, тя беше начинът, по който той живееше в Бога. Тази любов, твърдо вярвам, надхвърля и покрива всичко друго, в което той може да е бъркал.
През пролетта на 2008 г. намерих в архива на Иван Снегаров онова писмо, с което младият йеродякон Сергий през 50-те години на ХХ в. бе изобличил мастития професор по църковна история за това, че не преподава съгласно с православното учение. Към писмото имаше приложен и друг документ – неубедителен опит за писмена самозащита на Снегаров, предназначен за ръководството на Духовната академия. Споделих за това откритие на отеца. Преразказах му ответната аргументация. В нея присъстваше опит да се избяга от темата, като се подчертае доброто отношение, което професорът проявявал към автора на писмото и другите по-млади колеги в Академията. „Ама никой не говори за лично отношение!“, възкликна отецът развълнуван, почти засегнат, когато чу това. Това бе възклицание, което обхващаше много повече от полемиката, водена зад тесните стени на Академията преди половин век. Това бе въздишка, обхванала цялата борба на живота му. През целия си живот архимандрит Сергий беше водил много битки за чистотата на православната истина и винаги за нея, никога срещу личности.
Този разговор се водеше в зелените сенки на дърветата в Княжевския Покровски манастир през май 2008 г. На сбогуване отецът ме попита кога ще се видим пак. „Не зная, отче, следващите дни поне до края на месеца ще съм доста зает“ – казах аз. „Е, значи ще се видим след трети.“ – отговори той, подразбирайки трето число на следващия месец юни.
На трети юни 2008 г. ми съобщиха тъжната вест. Видях го пак на следващия ден, 4 юни. Беше положен в храма „Св. апостол и евангелист Лука“, за да си вземем последно сбогом с тленното му тяло. Както аз, така и стотици други хора, които бяха видели любовта у него, и които го обичаха. Иска ми се да вярвам, че с духа му не сме се разделяли. Ако не смея да кажа това решително, то не е защото той ни е оставил. Прости ни, отче, ако не вървим по закона на любовта, на който ти ни учеше! И моли Бога: да ни прости и да ни върне отново по този път!
Димитър Христов, 3 юни 2018 г.