СПАСЕНИЕ ИЗВЪН ПРАВОСЛАВИЕТО
Поместеният по-долу текст е част от писмообмен между Негово Високопреосвещенство бившият Етнийски митрополит Хризостом и традиционалистичен православен клирик по повод на статия в англоезичен сайт. В разменените писма се засяга въпросът относно възможността за спасение извън Православието. Текстът на Негово Високопреосвещенство не е замислен като научна статия с богословска аргументация. Той само коментира въпрос, който е деликатен, достатъчно сложен и с който, за съжаление, се злоупотребява в противоположни посоки, както от либерални, така и от традиционалистични среди в съвременното Православие.
Публикуваме писмото с любезното съгласие на автора.
Скъпи ХХХ,
Христос воскресе! Благословете.
Благодаря Ви. Все още съм жив и все още се боря. Надявам се, че Вие сте добре.
Аргументът в статията, която ми изпратихте, въвежда една изкуствена дилема, създава „чучелото”1 на православния традиционализъм и след това, под маската на „богословие”, спори, че ние, традиционалистите, ограничаваме Божия промисъл и проповядваме една ограничителна сотириология.2 Добре стъкмено, обаче въпреки това представлява неадекватен и много тенденциозен подход към православното разбиране за Църквата и спасението. Нито пък е напълно точен довод. Позоваването на възгледа на отец Георги Флоровски за благодатта извън Църквата е избирателно, преувеличено, взето от ранното му теоретично богословие (в частност от статия, която той е написал в ранните години от формирането си като богослов, върху възгледа на блажени Августин по този въпрос); впоследствие о. Флоровски се противопоставя на този възглед в много от по-късните си виждания по въпроса, които ние многократно сме публикували в „Православно предание”.3
Всъщност, изтъквайки, че Православната Църква е Църквата, основана от Христос, и че спасението извън Христа и извън Църквата е невъзможно, ние говорим еклесиологично въз основа на това, в което светите отци са единодушни, в защита на точността на светоотеческото учение и в дух, който не може да бъде сведен до опростенчески довод, който изключва неизказания и непознаваем аспект на Божието домостроителство. Когато се обръщаме към онова, което Църквата ни открива, както в крайна сметка сме призвани да правим, всички истински православни трябва смело да кажем, че ние действително притежаваме истината, дадена от Христос, проповядвана от апостолите, запазена от отците и – за да добавим нещо съществено към тази светоотеческа аксиома – [истината] запазена в нейната пълнота, пълнота, която свидетелства, че единствено Православието притежава истината и благодатта.“
Доводът, че има истини, произлезли от Истината, че има относителни истини и че Бог цени вярванията на Своите собствени създания, доколкото те са искрени, е нещо, което еклесиологичните ни принципи отхвърлят. Наша работа е да проповядваме Възкръсналия Христос, [да проповядваме] едната, света, католична и апостолска Църква, Православната Църква като източник на човешкото спасение, просвещение и единение с Бога по благодат и да прегърнем нашата вяра вътре в „богословието на фактите”, както отец Флоровски изразява това понятие (използвайки светоотеческия израз), което е опитно и се потвърждава вътрешно. Нашето Свещено Предание всъщност е едно потвърждение или засвидетелстване на това богословие на фактите и ние винаги сме вярвали, че онези, които търсят Бога, в крайна сметка ще намерят Православието, ще познаят от опит неговата Истина и ще потвърдят, че то е единствено и уникално не чрез твърдения и доводи, а чрез вътрешно откровение и вътре в техните сърца. Целият процес на схващане на тайнствената идентичност на Едната Църква е неотделим от спасението, което ни уверява в това.
Това, което казах, наистина ли е толкова ограничително и проблемно? Ако бяхме химици, щяхме всички да учим на емпиричните истини на науката химия, като показваме традиционни протоколи за извършваните химически реакции и ясно изтъквайки химията като установена и единствена наука. Ние можем да обсъждаме алхимията, но ще изтъкнем, че дори когато тя неволно произвежда определени химически ефекти, това не е част от научната химия. Макар да не можем да отричаме тези ефекти и факта, че някои от тях могат да отразяват валидността на определени научни закони, ние обаче няма да учим химия, включвайки алхимията в учебната програма на нашите химически факултети. Това би било в разрез със самоидентичността на химията и емпиричните факти, които я определят като наука. Алхимията не е наука или начин да се постигне това, което химията постига. Никой химик, който подхожда към алхимията по този начин, няма да бъде обвинен в тесногръдие или ограниченост или в научен фундаментализъм.
Обаче когато ние, православните традиционалисти, подхождаме към еклесиологията точно по този начин, нас ни ругаят, критикуват и често ни отхвърлят с вулгарни епитети. Приема се, че ние нападаме онова, което е извън областта, в която Православието се възприема като изключително и така отричаме, че има изобщо някакво съдържание в различните религии и отричаме Божия промисъл. Ние ясно и недвусмислено учим онова, което Църквата ни повелява да учим, и нищо повече. Не сме виновни за известна непълнота просто защото не изследваме предметите, които не ни интересуват. Нека теоретиците да установяват противоречия чрез изкуствени дилеми. Що се отнася до нас, ние просто изразяваме какво е Православието. Точно както един химик, дори да не отрича ефикасността на научните закони, няма да учи на химия, ако се позовава на алхимията, така и ние не проповядваме Православие, ако се позоваваме на онова, което е несъвместимо или в несъгласие с неговата богооткровена Истина, дори да не отричаме Божия промисъл, като признаваме, че не ни е дадено всичко да знаем.
Признавам, че различни екстремисти и самозвани традиционалисти безплодно изискват еднозначни отговори относно това къде има и къде няма благодат, занимават се с определяне кой е и кой не е еретик и смятат, че чрез тези занимания защитават догматическото учение. Подобни индивиди в действителност нараняват Църквата, тъй като те говорят за нещата, без да познават нейното истинско богословие и етос. Те са просто, по някакъв начин, обратната страна на монетата на либералното богословие и еклесиологията на икуменистите. Те създават впечатлението, че познаването и преподаването на една изключителна Истина по някакъв начин е мотивирано от желание да се очернят, осъдят, разкрият и унищожат еретиците. По този начин, като постъпват често така, те дават оръжие в ръцете на икуменистите, защото, в своята духовна незрялост или горда самозаблуда, обичат да заявяват, че са по-добри от другите или че притежават изключителна Истина, която по някакъв начин лично ги въздига. (Истината всъщност идва за сметка на егото и нашето смирено подчиняване на Бога. Истински вярващият човек не се наслаждава от това да заявява, че другите грешат, а чувства в сърцето си любов към тях. Той вижда и чувства своето безумие4 изпълнен с любов към другите и желае за тях онова, което чувства, че самият той има. Пребъдвайки в Истината, човек се чувства умален, а не надут!)
Всички форми на екстремизъм, самодоволен личен триумфализъм и омраза са чужди на духа на Църквата и на отците. Когато св. отци очертават различията между Истината и онова, което се отклонява от нея, те го правят за да опазят вярващите. Ала те преследват тази цел с любов. Тези различия също се очертават, за да призоват другите към неповредения критерий за Истината, която е Православието, та да могат те всъщност да намерят спасение. Нашата изключителност не е за да осъжда другите, а за да запази избраните и да призове онези, които са в заблуда, към това, което е правилно. Ние сме пазители на онова, което всъщност принадлежи на цялото човечество: пазители на Светлината, която просвещава всеки мъж или жена, идващи на света. Ние не сме тук, за да заявяваме на висок глас кой има благодат и кой може да бъде спасен; ние сме тук, за да живеем в благодатта, да призоваваме с любов другите към нея и да се надяваме на спасението на нашия ближен. В целия този процес ние пазим истината, защото познаваме нейната сила и желаем да я споделим с цялото човечество. Това е целта на евангелизацията.
Именно икуменистите искат да уравнят Православието с инославните религиозни групи и вероизповедания, като оскверняват вярата, насочвайки другите да останат там, където са, и като ги окуражават да престанат да търсят пълнотата на Истината, която е Православието. Ако екстремистите, тези, които са неразумни в погрешна ревност, вредят на нашия православен традиционализъм, то православните икуменисти на свой ред просто неутрализират и обезсмислят нашия зов да се запази автентичното християнство. Те релативизират Истината, обвиняват ни в неща, в които ние не вярваме, използват екстремистите, като ги представят за говорители на нашия традиционализъм и съвсем нечестно говорят надълго и нашироко като наши съдии, опирайки се на някаква светска „легитимност”. Ние по-скоро се основаваме на самата Истина, която по своето естество е непогрешима и пълна, на която не й липсва нищо, и която е канонична в православния смисъл на това понятие: съдържаща живия (и живян) стандарт или критерий за всичко, което е истина.
В известен смисъл Православието, царският път, стои между пътя на екстремистката ревност, която понякога е искрена, но затънала в изцяло непросветени „религиозни страсти” (и при това в Православието, което има за цел безстрастието!), и пътя на днешния икуменически синкретизъм, който, за жалост трябва да кажа, в крайна сметка – колкото и искрени да са някои от неговите защитници – свършва в мошеничеството из пътищата на света, тъй като той е вдъхновен от най-лошите аспекти на хуманизма, от необуздания либерализъм, от въображаеми утопични видения, както и от синкретизъм, който напада Истината в самата й същност, като я отрича.
Пишейки това разбирам, че някои от моите мисли са недоразвити и само грубо изразени и че моите наблюдения са малко несвързани. Аз просто се опитвам да Ви дам концептуална рамка за подход към интернет-връзката, която ми изпратихте, с надеждата, че нещо от това, което Ви казах, ще Ви помогне да развиете свои собствени интелектуални и, което е по-важно, духовни реакции на подобни писания. Надявам се, че съм предложил нещо полезно и не съм Ви объркал още повече.
Оставам в любовта на възкръсналия Христос,
най-малкият сред Вашите братя,
† Еп. Хризостом
1 „Чучело“ - название на логическа уловка, при която се спори срещу позиция, която е предварително изградена така, че да бъде лесна за оборване, вместо да се спори с истинската позиция на опонентите.
2 Сотириология (гр.) – богословско учение за спасението на човека. Бел. прев.
3 „Православно предание“ („Orthodox Tradition“) е периодично издание на Центъра за традиоционалистични православни изследвания, основан от бившия Етнийски митрополит Хризостом. Бел. прев.
4 Алюзия за думите на св. ап. Павел: „Ала, ако някой дръзне да се похвали с нещо (в безумие говоря), ще дръзна и аз“ (2 Кор. 11:21). Подобно на Апостола, който „в безумие“ изтъква претърпяното от него, за да не се съблазняват коринтяните от проповедта на някои, които той нарича „лъжеапостоли“, така и тук православният християнин „в безумие“ изтъква, че притежава нещо повече от другите – Истината, която желае да притежават и те. Бел. прев.