От Христовия мир ни лишава единствено грехът

   Сред грохота на житейското поприще всеки дири покой, тишина, мигове на мир. Съвсем естествено e и ние, православно вярващите, да дирим тишина, покой и мир в Христа. Но още по-насъщно е да търсим самия Христос. Да Го търсим, не само затова да получим тишина и мир, а да Го търсим със съзнанието, че без Него ние неминуемо ще потънем в бездната. Мракът ще ни задави и ще затисне сърцата ни, и ще бъдем загубени тогава во веки. Да търсим Христос със съзнанието, че Той е нашето дихание, Той е нашия живот и сред бури и в покой. Прекрасно е да седиш при нозете на Спасителя, подобно на Мария и да слушаш животворящото Му слово. И въпреки своята окаяност, навярно всеки един от нас е имал подобни мигове. Когато в душата е някак прояснено, спокойно, когато човек усеща мир и светлина, които изобщо не може да изрази. Това, разбира се, са само мигове, идващи и бързо отлитащи. Но много по-драгоценно е да обичаш Господнята воля сред злобата на деня, под често смазващото бреме на житейските трудности. Много по-драгоценно е да излезеш сред бурята и там да срещнеш Христа. Много по-драгоценно от покоя е да се поклониш на Христос, когато Той е разпънат на Кръста.
    Но ето, от този път ние волно или неволно бягаме. Дали маловерие, дали малодушие и боязън сковават сърцата ни? И тъкмо тогава, когато трябва да останем докрай с Христа, ние се огъваме, бързо се връщаме назад, подобно на апостолите (с изключение на св. Йоан Богослов), които се уплашиха и оставиха Спасителя самичък.
    А Господ вървеше през бурята, стъпвайки по вълните и с това, по думите на блажени Августин, Той ни показа, че всички надигащи се бури в живота са под Неговите нозе. Всъщност няма нищо страшно. Единственото, от което трябва истински да се боим, това е грехът. Дали живеем, дали умираме, Господни сме. Изход във всички трудности има и този изход е Сам Христос.
    Много тежко е обаче, когато ние предпочитаме бездната пред Христа, когато търсим измамен покой сред бурята, когато вземем мрака за светлина. Тогава ние просто не искаме да срещнем Христа. Тогава зърнем ли Го, че се приближава, ние парнати се връщаме назад. Защото тежки са тия слова. Мнозина от онези, които съпътствуваха Христа по време на земния Му живот и които слушаха словото Му, Го изоставиха, върнаха се назад, така както четем в 6-та глава на Евангелието според св. Йоан Богослов. Не прилича ли на тези огромната част от човечеството днес и голяма част, уви, от нашия народ? Преди единадесет века седмочислените наши просветители запалиха онази светлина, в която трябваше да видим лика на Христа. Смисълът на тяхното просветителско дело, което сега с бледи слова формално величаем и величаят почти всички, беше тъкмо в това: всяка една българска душа и целият български народ да се срещнат с Христа. И в покой и в буря да бъдат с Него. Ние отрекохме този път и сега тънем в мрачна бездна.
    Но Господ е близко. Господ иска и сред целия този ужасен водовъртеж на житейското море да ни дари Своята тишина, да ни дари Своя покой, да ни дари Своя мир, да ни дари Сам Себе Си. И стига да поискаме, стига да откликнем на кроткия Христов зов и сред бури, и сред недоумения, и сред страхове, и сред съмнения, и сред маловерие ние ще чуем Неговия божествено кротък и божествено властен глас, от Който струи непосрамваща, светла и непобедима надежда: «Дерзайте, Аз Съм с вас през всички дни до свършека на света.» Амин.

От редакцията на ПБ: Проповедите се поместват така, както са записани върху аудиолента. Заглавията са дадени от «Православна беседа». В редактиран вид проповедите ще бъдат отпечатани в следващите томове на поредицата «С перо и слово».

Бележки

* Проповед, произнесена в катедралния храм «Успение на Пресвета Богородица», София, на 27.07 / 9. 08. 1998 г., Неделя 9. след Петдесетница. Вмчк и целител Пантелеймон. Успение на св. Климент Охридски (+ 916 г.) Свв.Седмочисленици.

Допълнителни четива и препратки

От същия автор: Българската святост и ние //