На този текст от литургийното евангелско четиво, който се полага да се чете в Неделя след Въздвижение на Честния Кръст, възлюбени, искам да спра вниманието ви днес: «Който иска да спаси душата си — той ще я погуби». За да вникнем в смисъла на тези Христови слова, трябва първо да си изясним понятията «душа» и «спасявам». Библейското и по-точно новозаветното понятие «душа» е изключително богато, защото то включва в себе си както и старозаветното разбиране на «душа», а именно — като жизнено начало, общ жизнен принцип в човека, така и онова понятие, което в Стария Завет също се среща, но по-рядко и имплицитно, а пък вече напълно се разкрива в Новия Завет, а именно: под «душа» се разбира и безсмъртното начало у човека, което той е получил чрез Божието вдъхване. Така че под «душа» се разбира както душа във втория смисъл, така и по-общо — живот. Що се отнася до употребения тук глагол «спасявам», съответно «спасение», в своята словоупотреба в Свещеното Писание, в творенията на светите отци, тези думи означават, разбира се, най-често «спасение от греха, проклятието и смъртта», както току-що чухме във величанието към Спасителя: почитаме светия Кръст, защото Господ Иисус Христос на него ни е спасил от «вражите дела», т.е. от делата на дявола.

«Който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който погуби душата си, заради Мене и Евангелието, той ще я спаси».

Но «спасявам» и «спасение», макар и по-рядко, се употребяват и в значение «запазвам се, съхранявам се, оцелявам, оставам читав». Свети Марк Ефески в една своя беседа срещу латинското учение за чистилищния огън изяснява тъкмо това, като тълкува апостолското място, а именно посланието на св. ап. Павел до Коринтяни, 3 глава, на което място се основават римокатолиците и се стремят да подкрепят своето учение чрез това библейско място, стремят се да подкрепят своето учение за съществуването на чистилищен огън. Ще напомня текста: «Делото на всекиго ще се изпита чрез огън. Комуто делото устои, той ще получи награда, а на когото делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, както през огън». «В случая — казва св. Марк Ефески — „спаси“ означава: а сам няма да бъде унищожен, няма да престане да съществува, но ще се мъчи вечно в геенския пламък. Ще остане със злите си дела и със злата своя душевна нагласа.» Така че, в случая, «спасявам» означава «оцелявам, запазвам се, съхранявам се», а не «спасявам се от наказание, спасявам се от греха». В този смисъл тълкува това новозаветно място и св. Василий Велики и завършвайки своето тълкуване, св. Марк Ефески казва: «Такова спасение е по-страшно от всяка гибел». Така че, цитираният в началото евангелски текст, трябва да бъде разбиран в смисъл: който се стреми да запази живота си, той ще загуби блажения, вечния живот, а който погуби, пожертвува живота си заради Мене и Евангелието, казва Господ, заради Христа, заради изповядването на вярата, заради Евангелието, той ще получи вечен блажен живот във вечността, ще спаси душата си, вече в на всички известния ни, най-често срещан случай.

Жив пример за това, че е потребно да пожертвуваме живота си заради Христа, са ни оставили светите мъченици. На трима от тях и чествуваме паметта днес. Не е известно, възлюбени, дали Господ от нас ще поиска това, т. е. да пожертвуваме живота си в прекия смисъл на думата — в този смисъл, в който са изпълнили, оделотворили тези Христови слова светите мъченици. Но Господ желае ние да жертвуваме и да погубим в себе си всичко онова, което ни пречи да спасим душата си, което ни пречи да придобием вечния блажен живот. Ние трудно жертвуваме своето заради Христа, много трудно. Може би най-трудно жертвуваме своето самолюбие, своето себеугодие, своето чувство за собствената ни самоценност. Ето това ние, възлюбени, трудно, много трудно жертвуваме. А без тази жертва ние рискуваме да загубим вечния и блажен живот, защото никой от нас не знае деня и часа на собствената си кончина. Неслучайно свети апостол Петър казва: «Ако праведникът едвам се спасява, то грешникът где ще се дене?» Неслучайно свети апостол Павел увещава със страх и трепет да извършваме своето спасение. Ако ние имаме тези страх и трепет, ако ние полагаме усърдие да жертвуваме всеки ден, дори всеки миг това, което ни дели от Христа, то тогава ние можем да имаме блага надежда да получим блажен живот във вечността.

Ние търсим щастие: всички — и вярващи, и невярващи, защото този стремеж е дълбоко вкоренен в безсмъртната човешка душа, но нищо земно, нищо тварно, нищо тленно не може да удовлетвори този стремеж. Когато човек не познава Бога, той насочва тази своя потребност към тварните, преходните, тленните неща, но скоро бива разочарован, или както казва светител Теофан Затворник: «Хората са все недоволни, те непрекъснато търсят, търсят и намират, но скоро разочаровани захвърлят намереното и започват отново да търсят, за да захвърлят и онова, което ще намерят, и така — цял живот». Ние с вас знаем къде е нетленното съкровище, което «не бива подкопавано от крадци» и «не бива разяждано от молци», знаем къде е «скъпоценният бисер», но някак не ни се ще да продадем всичко, за да го купим, някак не ни се ще да пожертвуваме себе си, т.е. егоизма, греховността в нас, за да придобием вечен и блажен живот. Но това е нашата цел, възлюбени, като християни, и към това тъкмо трябва да се стремим, да се стремим като помним Христовите евангелски слова: «Който иска да спаси душата си, той ще я погуби, а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси».

Бележки

Проповед, произнесена в катедралния храм «Успение на Пресвета Богородица», София, на 2 октомври (19 септември, ст. ст.) 1994 г. Заглавията на всички проповеди са дадени от редакцията на «Православна беседа».