Неделя на свв. отци от VII Вселенски събор


В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Д нес, възлюбени в Господа, светата Църква празнува паметта на светите отци от VII Вселенски събор, провъзгласил догмата за почитането на светите икони след дълъг период на иконоборски смут. Църквата отбелязва богослужебно три пъти в годината паметта на отците от Вселенските събори: на отците от Първия Вселенски събор, на отците от шестте Вселенски събора и на отците от Седмия Вселенски събор, като ни призовава да почетем и отдадем преклонение пред техния подвиг.

Епископи от всички краища на древния християнски свят са се събирали, най-вече когато в Църквата са възниквали и са се разпространявали еретически учения. Т.е. учения, които са изопачавали основни истини на православната вяра. На тези събори неправилните учения са били разглеждани, опровергавани и е било изказвано богословски вярното църковно учение.

Но как православните епископи, съборните отци, са постигали истините на вярата?

Бог е непостижим за човешкия разум, но разумът не може да не разсъждава за Бога. А за да може разумът да разсъждава правилно за непостижимото не е достатъчно той да бъде изряден в рационалното мислене. Нужно е той да бъде облагодатен и насочен от всепросвещаващия Божи Дух. Отнесено към личността, която богословства, следва да се каже, че за да може човек правилно да разсъждава за Бога не е достатъчно да има познания, да умее да прави правилни заключения. Нужно е той самият да бъде вместилище на Божия Дух. Духът, който да е разкрил в съзнанието му дълбините на вярата, та живеейки в нея човек да изрази опита на тази вяра в слово.

Благодатната озареност на ума е Божи дар. Този дар се дава на онези, които са очистили сърцето си, доказали непоколебимата си вярност чрез духовния подвиг на борба със страстите, на дълбоко покаяние, смирение, на безкомпромисна вярност и преданост на Бога с цялото си същество.

Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога, казва Спасителят.

Светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец говори за връзката между възможността да се богословства правилно и цялостната чистота на ума и сърцето. Той казва, че православното богословие е правопропорционално на целомъдрието.

Ние възхваляваме светите отци от Вселенските събори, понеже чрез личния си духовен подвиг са придобили, по думите на църковния химнотворец „небесен ум“. Техният небесен ум със съдействието на Божията благодат е изказал истини на вярата. Възхваляваме ги също така и за решимостта им да отстояват вярно и последователно докрай тези святи истини.

Отците от Седмия вселенски събор се събират след шестдесет години надмощие на иконоборската ерес във Византия. На Събора те опровергават доводите на иконоборците и утвърждават догмата за иконопочитането. Гонението против светите икони е подето от държавната власт, но по същество въпросът е бил догматически. От богословска гледна точка борците срещу почитането на светите икони разкъсват връзката на тази почит с догмата за Боговъплъщението. За отрицателното отношение към почитането на иконите допринася и дебатът с юдаизма и набиращия сили ислям. Неслучайно в това време еретичестващи християни приемат исляма по убеждение. Партията на иконоборците идва със заряд за църковни и църковно-обществени реформи. На всичко това отците на Седмия вселенски събор е трябвало да дадат своя духовно просветен богословски отговор. Определението на събора относно почитането на светите икони учи, че честта, която се оказва на образа, т.е. нарисувания лик, преминава към първообраза т.е. върху лицето, което е изобразено. Затова когато се покланяме пред иконата ние преживяваме и изразяваме поклонението си пред този, който е изобразен на нея. В храмовете и в домовете кадим тамян, запалваме кандила и свещи, като по този начин изразяваме благоговейното си поклонение пред Господ Иисус Христос, Пречистата Му Майка, Небесните сили и светиите.

Ние почитаме иконите, но всъщност не изпадаме ли в своеобразно иконоборство, когато не зачитаме Божия образ в лицето на нашия ближен?

Ближният често не ни е мил. Дали защото виждаме у него пороци, недостатъци, недостиг на ум, такт или култура, дали защото засяга нашето честолюбие или властолюбие, или пък просто защото смятаме че той не заслужава нашето благоразположение. Причините могат да бъдат различни, но резултатът е един - неприязън и отчуждение от нашия ближен. Ние дори не се замисиме, че и той е сътворен по Божий образ, както сме и ние. Можем да сравним човек, когото убедено смятаме за неприятен, сякаш отписан за нас с икона на Спасителя, която е изцапана, така че и ликът ѝ трудно да се различава. Нима ще пренебрегнем тази икона и ще я захвърлим настрани? Не, разбира се, ние ще почистим иконата и благоговейно ще я почетем. А нашият ближен? Ако не съумеем да видим Божия образ в него през пласта от негови немощи и грехове, нека да въздъхнем, да се покаем, че не можем да го направим, а не да виждаме в изцапаното основание да се отчуждим от ближния си, да го презрем, да го осъдим, да го унизим. Често с лекота се настройваме срещу хора, срещу общности, дори срещу цели народи и ако са ни неприятни по една или друга причина, хулим ги, унизяваме или желаем тяхното унижение. Но Божието правосъдие често присъжда унизените да се окажем ние и то не защото другите са непременно прави, а защото ние не сме прави пред Бога.

Божието правосъдие не е постижимо за нас и би било най-вярно ако наречем съда Му милост. Милостта е онова, към което Бог ни призовава и ни дава пример.

В днешното литургийно Евангелско четиво чухме евангелската история за възкресяването на единственият син на Наинската вдовица. Тази жена загубила своя съпруг. Навярно в трудности и лишения е отгледала единствения си син, който е бил надежда за опора в старините. Но ето че смъртта отнема и него. Погледнато по човешки, тя загубила и последната си надежда. Но както знаем, тя получила велика милост от всемилостивия наш Спасител. А ние, християните, имаме богатство, което никой не може да ни отнеме. Освен ако самите ние не го пропилеем. Това богатство е собствената ни нищета, нашата немощ. Нашият Господ Иисус Христос е казал, че блажени са нищите духом, защото тяхно е царството Небесно. Да Му се помолим: както възкреси сина на Наинската вдовица, да възкреси и нашия ум, да оживи сърцето ни, за да видим с тях нищетата си, да се отнасяме кротко и опрощаващо с ближния си и да се удостоим с Неговата пребогата милост сега и във вечни векове. Амин!

† Созополски епископ Серафим