СЛОВО ЗА ВЕЛИКИ ПЕТЪК

„На нас ни бе нужен въплътен Бог, бе ни нужен умъртвен Бог, за да можем ние да живеем“

Кой от нас, възлюбени, не би потръпнал от тези смели, разтърсващи думи на свети Григорий Богослов?

На най-ужасния от всички грехове, извършени на този свят – убийството на Богочовека, Той, Убитият и вечно Живият, Синът Божий и Синът Човешки отвръща с безгранична и несъкрушима любов. Човекът посяга да убие Бога, а Бог дарява на човека вечен живот. Човекът не престава да хули Христос, а Той, въплътеният Бог, прощава на човека, както Сам е рекъл, всяка хула, изречена срещу Него, Сина Човешки (срв. Мат. 12:31). За да получи човекът дара на вечния живот, е потребно да разтвори драговолно дверите на сърцето си, да го приеме, да го пази и разкрива в себе си с вяра и покаяние.

Но ще усети ли човекът, днешният човек, че сърцевината на неговия живот не се постига с възприятията на сетивата, ще усети ли, че смисълът на този живот не е в охолството и насладите, не е в подвеждащото чувство за самодостатъчност, не е в привичното биологично и психическо живеене, водещо според собственото му светоусещане към смъртта и нищото?

Ще почувства ли човекът, днешният човек, потребност от прошка, от дълбинна прошка, след като се е втурнал да гони от себе си чувството за вина, за да се самоизмами, че е силен, а всъщност за да стане триклет роб на греха в името на „абсолютната“ си свобода?

Ще пожелае ли човекът, днешният горд човек, да повярва в Този, Който е неизмеримо по-могъщ от него, Който го е сътворил по Свой образ, дарил го е с ум и свобода, желае да го дари с нетварната Си благодат, издигаща го над природната му ограниченост?

Ще поиска ли да разбере човекът, днешният човек, че със стремежа си да живее в духа и с вкусовете на съвремието сам себе си откъсва от Сътворилия го, от Извора на живота и съвършенството? Ще се съгласи ли той, че логиката, според която всичко му е позволено, според която довчерашното зло днес е човешко право, е логика не на живота, а на разпада и смъртта?

Впрочем нека да запитаме най-вече самите себе си: „Имаме ли ние, днешните християни, насъщна потребност от въплътения Бог? От Бог, Който бе умъртвен, за да можем ние да живеем? Жива и действена ли е вярата ни, че в смъртта на Богочовека Христос се разкриват не само Неговото себепонизяване, послушание и дълготърпение, но и могъществото и величието Му? Можем ли и ние заедно със свети Йоан Златоуст да изповядаме: „Наричам Го Цар, защото Го виждам разпънат, тъй като на царя е присъщо да умира за своите поданици?“

Отговорът на тия въпроси е в сърцето на всеки един от нас. В ръцете на нашата свобода, на свободния ни избор. Ще си признаем ли гузно, че се нуждаем от Бог, Който се вмества в късогледите ни представи и откликва на очакванията ни за земно добруване, или, напротив, с дух, слово и живот ще изповядаме, че се нуждаем от Бог, Който ни избавя преди всичко от нашата духовна окаяност, лекува духовните ни рани, премахва духовната ни слепота? Ще се решим ли да отворим вратите на сърцето си и ще възжелаем ли да ни оживотвори Животът, вкусил днес смърт, за да умъртви смъртта и да ни дари неумиращ живот? Да не се бавим с избора си, да не страним от него, да не се заблуждаваме, че можем да го избегнем, да не позволим на времето да помрачи вечността ни. С вяра да приемем дара на Умъртвения като Човек и на Неумиращия като Бог, на Вечносъществуващия, на въплътения Бог Слово и да Му благодарим, и да Го славим заедно с безначалния Му Отец и с Пресветѝя, Благ и Животворящ Дух – Единосъщна и неразделима Троица – сега и всякога и във вечни векове. Амин!

© Bulgarian-Orthodox-Church.org