Днес, възлюбени, ние празнуваме паметта на нашия равноапостолен покръстител св. княз Борис-Михаил. А ето, че само след броени дни, както всички знаем, се очаква в България да дойде римският папа Йоан Павел II. Ако се върнем столетия назад, в IХ век, когато княз Борис заедно със своя народ приема св. кръщение, ще се убедим, че времената тогава са били изключително трудни в църковно отношение. Константинопол и Рим са в спор. На новопокръстения княз е предстоял съдбовен избор. Новопокръстена България се оказва нова ябълка на раздора между Рим и Константинопол. Папата проявява претенции над новопокръстените българи. Константинополският патриарх св. Фотий се противопоставя решително на домогванията на папа Николай I, но не защото иска да разшири своя патриаршески диоцез; известни са неговите думи: „Аз нямам нищо против България да бъде в юрисдикцията на Рим, стига Рим да е православен“. Известно е, че св. княз Борис изпраща писмо с въпроси до папа Николай I, на които получава изчерпателни отговори, известно е, че в България е имало римски епископи, които са се опитали да прогонят византийското духовенство; известно е, че в края на краищата св. княз Борис прави своя решителен избор — в църковно отношение България да бъде приобщена към Константинопол, а не към Рим.

Вие знаете, днес много се пише, че това било съдбовна грешка; че ако сме били приели християнство от Рим, нямало е да бъдем под турска власт, съвсем друга щяла да бъде историческата участ на нашия народ и т. н. От какво се е ръководел в своя избор св. княз Борис? Точно от това, което днес трудно може някой да разбере. Св. княз Борис е схванал много добре, че Рим има две амбиции: първо, да господствува политически, поставяйки духовната власт над светската именно в политически смисъл, и второ, да господствува и църковно над всички останали поместни църкви; следователно, ако св. княз Борис бе приел латинско духовенство в България, той първо би рискувал независимостта на своята държава и второ, никога не би получил възможността да бъде създъдена самостойна поместна Църква в България, тоест самоуправляема Църква със славянска йерархия. Тази втора възможност, макар и като по-нататъшна перспектива, предоставя Византия.

Вярно е, че от IХ век до днес е изминало много време. Но вярно е също, че Ватиканът не е загубил своя агресивен нрав, не се е отказал от своите агресивни намерения спрямо православния Изток, макар това днес грижливо да се прикрива под елейна фразеология. Сегашният папа е просто един политико-религиозен мит, в който — уви! — днес вярват мнозина; и ако някой реши да изрече това, да разкритикува Ватикана, веднага му се лепва етикетът „фанатик“, „фундаменталист“, „свръхправославен“ и т. н. Веднага, без размисъл, без разсъждение, без опит спокойно, непредубедено да се вникне в същността на нещата. Аз ще посоча само няколко факта, които изразяват тази същност. А фактите са много; бедата е, че не искаме или не можем да ги забележим.

На 24 януари т. г. в Асизи (Италия) се състоя поредната, т. нар. съвместна молитва за мир, в която взеха участие около 300 представители от 12 религии. Българската патриаршия, която официално обяви своето излизане от Световния съвет на църквите и в чийто официален орган „Църковен вестник“ се появиха немалко добре написани материали, в които римокатолиците се окачествяват като еретици, също изпрати свой представител на равнище свещеник. Московската патриаршия бе представена от внушителна делегация начело с Юревския и Волоколамски митрополит Питирим. Преди да се проведе съвместната молитва в Асизи представител на секретариата на Отдела за външни църковни връзки към МП недвусмислено заяви, че делегацията на МП ще вземе участие във всички мероприятия, набелязани от организаторите, включително и в богослуженията, които ще оглави римският папа. След като молитвата в Асизи бе проведена заедно с всички останали мероприятия около нея и след като руската делегация се завърна в Москва, Отделът за външни църковни връзки излезе със съобщение, в което между другото се казва: „на споменатата среща не е имало никаква ‘съвместна молитва’ а още повече богослужение, в които да е участвувала делегацията на Руската Православна Църква“. Но това съвсем не е вярно — открита и, бих казал, нагла лъжа. Достатъчно е човек да погледне в официалната интернет-страница на Ватикана, за да види точно молитвеното последование, което е било изпълнено с участие на римокатолици, протестанти и православни начело с римския папа; даже там е посочено точно кой какъв молитвен текст е прочел — поименно. Оказва се, че митрополит Питирим е прочел молитва, оказва се, че българският свещеник е прочел едно прошение от ектения и т. н. Кому бе потребна тази лъжа? Какво означават безпочвените заявления, че всичко това щяло да допринесе за подобряване отношенията с римокатолическата църква и развитие на диалога с нея?

Съвсем наскоро след Асизи Ватиканът предприе стъпка, която шокира, буквално шокира ръководството на Московската патриаршия. Без изобщо да съгласува мнение с патриарх Алексий II Ватиканът реши да превърне своите четири апостолически администратури в Русия в пълноценни епархии и досегашният администратор на централна Русия, Тадеуш Кондрусевич бе провъзгласен за римокатолически митрополит на цяла Русия. Той не се посвени да заяви, че Ватиканът не е длъжен да се съобразява с никакви права на Руската Православна Църква върху територията на Русия, тъй като негова (на Ватикана) каноническа територия е целият свят. Ето го Ватикана без маска! Без лицемерни словоизлияния, предназначени за лековерните.

И още нещо: съвсем наскоро американският вестник, „Християнски новини“ [1] съобщи, че е приключила своята работа понтификалната библейска комисия към Ватикана, оглавявана от най-известния ватикански богослов кардинал Рацингер. Окончателният текст от 210 страници е публикуван в Рим, но без прес-конференция и без официално представяне на новоизлязлата книга: тя просто е доставена в римските книжарници. И ето, че в този официален текст на римокатолическата богословска комисия, назован «Еврейският народ и неговото Свещено Писание в християнската Библия» се споменават, според американския източник, следните неща: утвърждава се, че християните са допуснали грешка, смятайки, че Старият Завет е изпълнен само с пророчества за идването на Иисус; приветствуват се месианските очаквания на евреите; дори се декларира отрицателно отношение на комисията към онези части от Новия Завет, които в течение на векове били повод за богословски антисемитизъм. За какво християнство можем да говорим тук, ако се отрича неговият първоизвор — Свещеното Писание на Новия Завет, или пък се подлага то на критика и ревизия? Комисията определя дословно следното:  „юдеите не напразно очакват Месия, това очакване има огромно духовно значение... Нрави ни се, че те живеят с това очакване. Разликата е във факта, че този Месия, който ще дойде, ще има същите черти на Иисус, Който вече е дошъл и действува сред нас.“ Взето само по себе си, последното изречение може да се разбере двусмислено: ние знаем, че антихристът ще имитира Спасителя и в този смисъл бихме могли да схванем казаното, че „той ще има същите черти на Иисус“. Обаче как да разберем изказаната мисъл в контекста на този официален ватикански документ? Отговорът може да бде само един, колкото и нелеп да е той: Месията на християните и очакваният от евреите месия са едно и също лице!

Не зная доколко тези неща са известни на официалните православни богословски кръгове, на официалните православни иерарси и духовници; но у нас, естествено, едва ли някой ще обърне внимание на това. У нас цари някаква странна омая, която преминава в непонятна истерика — средствата за масово осведомяване се задъхват да повтарят какви мерки за сигурност се предприемат, как трескаво се очаква посещението на папата и т. н. Но да оставим и специфично богословските съображения. Как мислите? Ако някъде някой обяви за праведник или светец лице, което е морално отговорно за избиването на евреите през Втората световна война, за т. нар. „холокост“, ще бъде ли поканен този някой в държавата Израел? НЕ, категорично не! Е, добре: папа Йоан Павел II преди известно време беатифицира, тоест обяви за „блажен“ хърватския кардинал Алойзиус Степинац, който е морално отговорен за избиването по най-зверски начин на стотици хиляди православни християни в Сърбия. Как можем да окачествим този акт? И как да приемем папата у нас, след като дори в Конституцията е отразено, че традиционно вероизповедание в България е Православието?

За жалост ние не само че нямаме православно съзнание — нямаме дори елементарно чувство за национално достойнство. И всички тия споменати факти остават настрана, сякаш не се виждат и не се чуват, сякаш не съществуват. Много зле говори за нас това, че оставяме крясъкът на лъжата да заглуши спокойния, разумен, кротък глас на истината. Очевидно някои се страхуват да не би да има протести и изстъпления при посрещането на папата, вероятно някои гледат с подозрение към нашата общност в това отношение. Разбира се, че ние никога не ще предприемем каквито и да е примитивни форми на протест, защото в случая е необходимо не да се крещи и да се вика, а спокойно и разумно да се изрече истината. Ще остане ли официалната църква последователна в своята позиция — позиция, която неведнъж бе заявена на страниците на „Църковен вестник“? Ако римокатолическата църква е еретическа, следователно папата е еретик — следователно не би могло той да бъде приет от официалната църковна власт като законен епископ на Рим, титулуван „Негово Светейшество“. По отношение на нас официалната църква, макар и още да не е изказала официално становище, е последователна в позициите си — нас ни окачествяват като разколници, намиращи се вън от Църквата, лишени от благодат, лъжеепископи и т. н. Ще прояви ли същата последователност официалната църква по отношение на римския папа? Едва ли. Вчера сочеха с пръст папата като еретик, позоваваха се на канони. Днес казват: “какво толкова, че ще дойде папата за няколко дни, това не ще ни направи католици”. Какво ли ще рекат утре?... Впрочем същественото е доколко целият този проблем се схваща в дълбочина, доколко е живо православното църковно съзнание, доколко е будна православната съвест, доколко се вярва в Църквата не просто като в организация, която днес може да говори едно, а утре друго; въпросът е в това доколко Църквата се осъзнава, усеща като организъм, като Тяло Христово, в което ние сме призвани да се вграждаме все по-дълбоко, като негови живи, а не мъртви или полумъртви членове. Ето оттук насетне можем да говорим за нещата спокойно, сериозно и по същество — ако имаме това съзнание. Но това съзнание, уви, не достига и на нас. Затова човек е склонен към повърхностни разсъждения, към емоционални оценъчни реакции: „долу“, „вън“ и дотук. Това, разбира се, е жалко; не това трябва да бъде нашият тон. В никакъв случай у нас не трябва да има лична омраза, неприязън, защото това просто не е присъщо на християни. Наш дълг е да се стремим посилно да усетим истината и да я изкажем недвусмислено и ясно.

Ето това е. И колко жалко е, че един такъв глас — уви! — се оказва глас в пустиня тук, в България; Българската църква е майка на останалите православни славянски църкви — как да сравним днешните дни с това, което е станало в IХ век; с разцвета на родната ни православна духовност през Х-то и ХI-то столетие и по-късно в ХIV в. по време на исихазма при св. Григорий Синаит, св. Теодосий Търновски, св. патриарх Евтимий? Каква разлика между тия духовни висоти и духовния разпад на днешното време! Само тук-таме може би са останали искрици от духовна свяст, от способността да се усетят нещата в дълбочина и по същество.

След отпуста на светата литургия ще отслужим молебен към нашия покръстител, светия благоверен и равноапостолен княз Борис-Михаил. Дано по неговите свети молитви ни отмине тази горчива чаша — да дойде тук политическият и религиозен лидер на най-мощната, най-обиграната политически и най-агресивна спрямо Православието религиозна организация в света, именуваща се „католическа църква“, и да бъде той повсеместно посрещнат с евтин провинциален възторг на люде, които виждат в това посещение залог за приобщаване към Европа, европейските ценности и т. н. и т. н. Във всеки случай, каквото и да стане, каквото и да допусне Господ, ние трябва да се стремим да бъдем членове, живи членове в Тялото на Църквата — това е основното; ние съществуваме не за да противостоим на някого или нещо, а за да стоим — за да стоим и се надграждаме върху тази основа, която е Сам нашият Господ Иисус Христос. Защото на този краеъгълен Камък се съзижда Тялото на Църквата. Дали ще има еретици или няма да има — това не е толкова важно. По-важно е дали ние сме близко до Спасителя или сме далече от него — това е съдбовното, това е основното; ако имаме тази правилна духовна и мисловна нагласа, Господ не ще ни остави, каквито и изпитания да бъдат допуснати.

По молитвите на светите равноапостолни братя Кирил и Методий, на св. княз Борис да оживи Господ искрите духовна свяст сред нашия народ, за да припламнат те в неугасващ огън и да се утешим, че — слава Богу! — жива е Православна България! Амин!

Бележки:

1. Церковные новости (The Christian News) 11 февр. 2002. Цит. по Стояние за Истину: Ватикан и иудеи [http://www.zaistinu.ru/judaism/vatikan.shtml]