Пасхално слово


В света скърби ще имате, но дерзайте:
Аз победих света.

(Йоан 16:33)

Възлюбени във възкръсналия наш Спасител братя и сестри, чеда на светата Православна Църква!

Посрещаме Христовото Възкресение в тревожно, скръбно време. Не внася ли това в сърцата ни недоумения, смут, колебливост? В условията на връхлетялата ни пандемия как биха отекнали в нас Христовите думи, отправени към апостолите: „Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“ (Иоан 14:1)? Едва ли ще кажем приповдигнато и самоподвеждащо: „аз имам силна вяра“. Навярно ще промълвим: „вярваме, искаме да вярваме, но вярата ни е слаба“. Този отговор съдържа в себе си едновременно истина и самооправдание. Да, нашата вяра е слаба, но с това признание – сякаш проява на смирение – спираме дотук – какво да правим, такива сме – с това се успокояваме и продължаваме да живеем, както си знаем. Съвсем друго би било, ако нашето съзнание за слабостта на вярата ни бе по-живо, по-дълбоко. Няма ли такова съзнание да тласне и нас като апостолите да молим Христос: „усили у нас вярата“ (Лука 17:5)? Не бихме ли извикали и ние като бащата на изцеленото от Богочовека момче: „вярвам, Господи! помогни на неверието ми“ (Марк 9:24)? Правилната вяра, истинската вяра, надмогващата слабостта си вяра е вопъл към Господа, постоянен стремеж да се доближим до Него, да се изпълним с Неговото евангелско слово така, че то да стане същност на всекидневния ни живот. Да, тогава пътят ни става тесен, стръмен, често се подхлъзваме, падаме, но ставаме и отново продължаваме. В това „и отново продължаваме“ е сърцевината. Защото само при този вървеж нагоре семената на светоевангелската вяра и светоевангелските добродетели започват да дават плод у нас. Тогава смущенията, съмненията, колебанията, нерешителността, страховете ни ту заслабват, ту се усилват, но корените им започват да линеят, да съхнат, поразявани от лъчите на Божията благодат. Тогава духовният ни взор се избистря, Божият мир тихо осиява душите ни, а възкресната радост проблясва в тях – сякаш пламъче от пасхална свещ, която отнасяме у дома си.

Само ако се обновяваме така в Христос, ще можем да вместим в себе си и думите Му „В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света“. Скърби, несгоди, болести, недоимък, хули, клевети, гонения – обезсилвани в нашите сърца чрез силата на Победителя, Който съкруши греха, смъртта и дявола. Продължаваме нагоре по стръмнината със силата на Умрелия и Възкръсналия и вече не са непостижимо далечни на сърцата ни подвизите на Христовите свидетели от първите векове. Да, човеци като нас, по-малки Христови братя, жители на град Александрия, по време на чумната пандемия, обхванала Римската империя през ІІІ в., по думите на Александрийския епископ свещеномъченик Дионисий „поради изобилно милосърдие и движени от братолюбие, без да жалят себе си, се подкрепяха взаимно, без да се страхуват посещаваха болните, безотказно им служеха, грижеха се за тях заради Христос, радостно умираха заедно с тях; изпълваха се с чуждото страдание, заразяваха се от ближните и с готовност поемаха върху себе си техните страдания. Мнозина, грижейки се за болните и подкрепяйки другите, сами умираха, приемайки смъртта вместо тях... Така си отиваха от живота най-добрите от нашите братя: свещеници, дякони, миряни. Обсипваха ги с похвали, защото такава смърт, възможна само поради велико благочестие и силна вяра, се смятала за равна на мъченическата“. Но не друг, а тъкмо християните били обвинявани, че са причина за пандемията. Нейното начало съвпада с гонението срещу Христовата Църква, предприето от император Деций Траян. Според римската власт и широките езически маси чумата е била изпратена от боговете, защото те били разгневени от „прегрешенията“ и „престъпленията“ на християните. За това споменава половин век по-късно християнският автор Арнобий.

Но не се ли опитваме да се изкачим твърде нависоко? Да, така е. Защото не сме достигнали една друга височина. В самото подножие на тази, която се разкри пред нас. Височина, от чийто връх пред всички признаваме до дъно слабостта си, за да се избавим от нея. Със силата на Възкръсналия и Възкресителя, която се в немощ проявява. – Да, ние сме слаби, маловерни сме, крием страховете си от другите и нерядко от себе си; да, крехка вяра, малодушие, егоцентризъм, тяга към земното разяждат душите ни, правят християнското ни говорене неубедително, а поведението ни – понякога нехристиянско. Изповядваме това. Със срам, болка, но и с надежда. Да, ние с надежда изповядваме и жаждата си да не оставаме такива, каквито сме, изповядваме жаждата си за жива, дейна вяра – средоточие и смисъл на живота ни. Ще докажем, че изповедта ни е истинска, като отворим сърцата си за тази вяра и тя заживее в тях и започне да дава плод. Така, както вече говорихме. И ще продължим по стръмния и тесен път. През пустинята на собствената си нищета, обогатявана от Божиите дарове. Ще продължим нагоре с още по-силни жажда и глад за Този, Който е истинската наша Храна и нашето истинско Питие, за Този, Който е наш неумиращ Живот, Който победи света, със смъртта Си стъпка смъртта, а с Възкресението Си обновява, оживотворява, обезсмъртява всички, които влагат словата Му в сърцата си. На Него с Безначалния Негов Отец и Всесвят, Благ и Животворящ Дух подобава слава и чест, поклонение и благодарност сега и всякога, и в безкрайността на бъдещия век. Амин!


ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! ВОИСТИННУ ВОСКРЕСЕ!

† Триадицки митрополит Фотий