Българска Православна Старостилна Църква

Велики петък


„На нас ни бе нужен въплътен Бог, бе ни нужен умъртвен Бог,
за да можем ние да живеем“

Възлюбени в Богомладенеца Христос братя и сестри,
чеда на Светата Православна Църква!

К ой от нас, възлюбени, не би потръпнал от тези смели, разтърсващи думи на свети Григорий Богослов?

На най-ужасния от всички грехове, извършени на този свят – убийството на Богочовека, Той, Убитият и вечно Живият, Синът Божи и Синът Човешки отвръща с безгранична и несъкрушима любов. Човекът посяга да убие Бога, а Бог дарява на човека вечен живот. Човекът не престава да хули Христос, а Той, въплътеният Бог, прощава на човека, както Сам е рекъл, всяка хула, изречена срещу Него, Сина Човешки (срв. Мат. 12:31).

Но ще откликне ли човекът на тази любов? Ще разтвори ли чрез вяра сърцето си за нея, за да изпепели тя напластените самоизмами, които го откъсват от Бога и ближния, отдалечават го от самия него, стесняват съзнанието му за себе си, за хората и за света до възприятията на сетивата и до категориите на разсъдъка?

Ще пожелае ли човекът, влюбеният в егото си човек, да повярва в Този, Който го е сътворил по Свой образ, дарил го е с ум и свобода и от любов към него, разяждания от греха , се въплъти, вкуси смърт, за да го оживи, да го изцели, да върне достойнството му на човек, като го дари с нетварната Си благодат и го издигне неизмеримо над собствената му природната ограниченост?

Ще поиска ли да разбере човекът, пристрастеният към земното човек, че в порива си да живее ненаситно в духа и с вкусовете на съвремието, сам себе си откъсва от Извора на живота, Даряващ вечно блаженство? Ще се съгласи ли разкрепостеният надменен човек, че логиката, според която довчерашното зло днес е човешко право, е логика не на живота, а на разпада и смъртта?

Впрочем нека да запитаме най-вече самите себе си: „Имаме ли ние, днешните християни, насъщна потребност от въплътения Бог? От Бог, Който бе умъртвен, за да можем ние да живеем? Жива и действена ли е вярата ни, че в смъртта на Богочовека Христос се разкриват не само Неговото себепонизяване, послушание и дълготърпение, но и могъществото и величието Му? Можем ли и ние заедно със свети Йоан Златоуст да изповядаме: „Наричам Го Цар, защото Го виждам разпънат, тъй като на царя е присъщо да умира за своите поданици?“

Отговорът на тия въпроси е в сърцето на всеки един от нас. В ръцете на нашата богодарувана свобода, на свободния ни избор. Ще си признаем ли гузно, че се нуждаем от „Бог“, който да се подчинява на нашите представи за добро и зло и непременно да утолява жаждата ни ни за земно добруване – така, както ние си го представяме, или, напротив, с дух, слово и живот ще изповядаме, че се нуждаем от Бог, Който преди всичко ни очиства от нашата греховна проказа, лекува духовните ни рани, премахва духовната ни слепота? Ще се решим ли да отворим вратите на сърцето си и ще възжелаем ли да ни оживотвори Животът, вкусил днес смърт, за да умъртви смъртта и да ни дари неумиращ живот? Тези въпроси са повод за трезв, а може би съдбовен размисъл в днешния велик и свят ден. Блажени са, които с топла вяра приемат дара на Умъртвения като Човек и на Неумиращия като Бог, на Вечносъществуващия, на въплътения Бог Слово и Му благодарят, и Го славят заедно с безначалния Му Отец и с Пресветѝя, Благ и Животворящ Дух – Единосъщна и неразделима Троица – сега и всякога и във вечни векове. Амин!

† Триадицкий митрополит Фотий


inform@bulgarian-orthodox-church.org