Както знаем от личен опит, възлюбени, понякога, може би не рядко, говорейки, ние заобикаляме истината. Заобикаляме истината тогава, когато възбудени в желанието си да разкажем нещо по-внушително, по-силно впечатляващо, преувеличаваме. Тогава впрочем не толкова заобикаляме истината, колкото я накърняваме. Когато желаем да се оправдаем, да се избавим от неловко положение, ние заобикаляме истината или направо казваме неверни неща. Може би има и други поводи, при които ние заобикаляме истината, накърняваме истината, преиначаваме истината и по този начин я заразяваме с лъжа и я правим всъщност неистина.

Лошо е обаче, когато навикът да крием истината, да заобикаляме истината, да изопачаваме истината по един или друг повод, стане у нас траен. Лошо е, когато ние не осъзнаваме или отбутваме встрани от съвестта тия осъзнати иначе свои лоши навици, защото тогава склонността ни да не казваме истината може да се затвърди у нас, а ведно с тази склонност у нас може да пусне корени нещо още по-лошо – липсата на потребност от покаяние, от сърдечно съкрушение всеки път когато по един или друг повод ние не сме изрекли истината, а сме изговорили лъжа. От навика да вършим това на дребно може почти незабелязано за нас да израсте в душата ни и друг навик, от който Господ да ни пази – да придобием вкус към лъжата, склонност към нея в една или друга степен. Ето, ние всички с вас сме християни, а отличителна черта на християнина би следвало да бъде любовта към истината, тук няма малки и големи истини, има една истина. Без любов към истината как ще устоим като християни в днешното време, когато почти отвсякъде ни обливат мътни потоци от лъжа? Лъжа, лукаво примесена с парченца истина, за да бъде по-убедителна, груба лъжа, изтънчена лъжа, всякакъв вид лъжа. Уви, ние сме склонни да отстъпваме от истината. Склонни сме да се подхлъзваме надолу, и когато това става според нашата преценка на дребно, сякаш не се смущаваме особено. А ето вижте, Божиите пророци в Стария Завет неустрашимо са възвестявали Божията истина – това е една от отличителните черти на тяхното служение – дори и тогава, когато това свидетелство е могло да им струва и живота. Винаги, при всички обстоятелства те са възвестявали истината, и техният глас е бил особено силен, изпълнен с безстрашие в тези мигове, когато те са говорили нелицеприятно истината в лицето на силните на тоя свят, които поради една или друга причина са отстъпвали от нея. Ние знаем от историята на старозаветния Израил, че той е имал склонност да отстъпва от Божията истина, да се увлича по почитането на лъжебогове. Да си припомним от Свещеното Писание случая, когато славният Божи пророк Илия, чиято памет днес празнуваме, безстрашно свидетелствал за истината пред лицето на цар Ахав; да си припомним и това, че под влияние на негова съпруга Иезавела, която изповядвала вяра в лъжебожеството Ваал, мнозина евреи отстъпили от вярата в истинския Бог.

В Трета книга на царете четем: „Щом Ахав видя Илия, рече му: ти ли си, който смущаваш Израиля? Илия му отговори: не аз смущавам Израиля, а ти и бащиният ти дом, понеже презряхте Господните заповеди и вървите по Вааловци“ (3 Цар. 18:17, 18). Думи, които са могли да костват живота на светия пророк. Ние знаем от по-нататъшното библейско повествование, че Ахав наистина е имал намерение да убие свети пророк Илия. И пророците, и апостолите, и мъчениците, и всички верни на Спасителя християни са възвестявали, говорили са истината дори тогава, когато това е могло да им струва презрение от околните, гонение, и дори смърт. Казваме понякога във взаимни разговори: днес е време на отстъпление, много е тежко да живееш днес, когато духът на времето в такава зловеща дълбочина разтлява човешките умове, човешките сърца. Да, ще кажем, но какво можем да противопоставим на това? Любовта към истината, верността към истината, верността към Спасителя. И повтарям пак: любовта към истината. Ако ние обичаме истината, след всяко изричане на лъжа дори то понякога да е неизбежно като по-малко зло в сравнение с друго по-голямо зло, ще се каем, ще се съкрушаваме. И няма да се боим от тия, които отстъпват от истината. Да, ние нямаме пророческото дръзновение да ги изобличаваме, но няма да се боим от тях.

И нека знаем, че склонността на човека да се противи на истината не е от вчера и далеч, далеч не е белег само на нашето време. Чуйте думите на св. пророк Йеремия: „От малък до голям всеки от тях се е предал на корист, и пророк и свещеник – всички действуват лъжливо; лекуват раните на Моя народ лекомислено, думайки: „Мир! мир!“, а мир няма. Срамуват ли се те, като вършат гнусотии? Не, никак не се срамят и не се червят“ (Йер. 8:13-15). Ето, виждате: пророци и свещеници в Стария Завет – тези, които са били призвани да възвестяват Божията истина, са се предавали на корист и са изричали лъжа. Продължава Божият пророк: „В устата им Ти си близък, но далечен от сърцето им“ (Йер. 12:2). И днес ние чуваме толкова смущаващи, съблазнителни неща, за това, което вършат, говорят епископи, свещеници. Понякога това може да действа потискащо, да си задаваме дори въпроса: имат ли вяра тия хора? Как може предстоятел на съвременна православна поместна църква едновременно да строи няколко свои резиденции, по точно дворци, и т.н. и т.н. Как може да има такива ужасяващи морални падения сред духовенството и никой от тези, които са отговорни, да не лекува тези рани?

Вижте, отново, не са това явления само в нашето съвремие, още в края на IV в. и началото на V в. преп. Исидор Пелусиот, свети отец, който е оставил много богато писмовно наследство – голяма част от неговите писма са запазени, има ги в превод на руски език – та, говорейки за духовните пастири от по-старо време и за пастирите на неговата епоха този свети отец подчертава: „Тогава – тоест в по-старо време – пастирите са умирали за овцете, а сега самите те колят овцете. Някога към свещенство пристъпваха добролюбивите, а днес – сребролюбивите. Тогава доброволно са се отказвали от имоти, а днес с алчността си доброволно печелят пари. Тогава пред очите си са имали Страшния съд, а сега – нямат никакво понятие за това. Тогава съвестта им ги е бичувала, а днес те са готови да бичуват. И какво трябва още да кажем? Даденото достойнство паднало от свещенство в тирания, от смирение в гордост, от пост в охолство, от милосърдие в деспотизъм“. Така изобличаващо и актуално звучат тия думи, сякаш са изречени днес. Да, наистина такова е днешното време. Но забележете, ако ние с вас имаме поне начатки на любов към истината, ако ние с вас от опит сме познавали и познаваме съкрушението и покаянието за всяко изречено лъжливо слово, първо, ние няма да се потискаме от всичко това, което чуваме и виждаме да става около нас; второ, няма да презираме всички тия било то епископи, свещеници, дякони, миряни, които се именуват християни, но вършат ужасяващи неща. Няма да се превъзнасяме над тях, няма да ги презираме. А обратно, собственият ни опит в покаянието, познанието за собствената ни податливост към лъжата ще ни учи да се молим за тях искрено, ще ни учи да им състрадаваме, защото всичко това, за което говорим сега, за което слушаме, което виждаме, да, то е ужасяващо, но несравнимо по-ужасяващо е състоянието на една такава душа, която живее по такъв на- чин, а не принася покаяние. Ако ние можехме да почувстваме една трилионна частичка от това каква ще е мъката на тази душа във вечността, то би секнало всяко презрение, всяко нечисто горделиво възмущение, би секнала всяка съблазън в нас самите. Любовта към истината, възлюбени, може да ни издигне над всичко това, което поразява сетивата ни, ума ни, сърцето ни като горчив и наистина зловещ плод на лъжата.

Любовта към лъжата… Има ли човек обич към лъжата? Съзнателно – не, обаче, когато човек желае да прикрие своя грях, той лъже. Склонността към лъжата, скритото влечение, тягата към лъжата, прилепчивостта към нея се изражда в своеобразна любов, защото ако ние обичаме греха и се стремим да го прикриваме, по силата на това ние сме обикнали и лъжата, привикнали сме с нея. Никой няма да каже съзнателно: „Аз обичам лъжата!“. Обаче кой от нас дръзва да се изправи честно пред себе си и да каже, че наистина мрази лъжата във всичките ѝ прояви, най-вече в самите нас?

И тъй, словото на св. пророк Илия, словото на Божиите пророци, словото на св. апостоли, словото на Христовите мъченици, словото на светите отци, словото на преподобните отци и майки е огнена истина и пламтяща правда, защото това слово е прокарано през огъня на тяхната съвест, защото е съгрято от любовта им към истината. Да обичаш истината всецяло и докрай, това означава да обичаш въплътената Истина, защото истината не е система от отвлечени понятия, а жива Личност, Неумираща, Богочовешка – Личността на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос. Любовта към Спасителя е равнозначна на любов към истината. А Истината, тоест Богочовекът Христос, ни избавя от най-страшната тирания, от робството на греха.

Според крехките си възможности да размислим и да поставим добро начало, начало на обич към истината и омраза към лъжата преди всичко в самите нас. Начало на такава любов към истината, която ще ни огради от всички мътни, скверни потоци на лъжата, откъдето и да идат те. Тази любов ще се окаже добра почва за най-същественото, за това, към което всички ние с вас сме призвани – автентичен, сиреч същински, достоверен, правилен, спасяващ живот в нашия Спасител Господ Иисус Христос чрез благодатта на Пресветия Дух и за слава на Бог Отец, неразделима, единосъщна и животворяща Троица, на Която подобава слава, чест и поклонение сега и всякога и във вечните векове. Амин!

† Триадицки митрополит Фотий, Предстоятел на Българската Православна Старостилна Църква

---