Трудно, много трудно е днес, възлюбени, да говорим с живо слово за живите истини на Христовата вяра. Защо? Просто защото животът ни е твърде далеч от тези истини.

Как да говорим за вяра в Бога, когато животът ни говори за нашето маловерие дори неверие?

Как да говорим за любов към Бога и ближния, когато животът ни неумолимо доказва, че от всичко ние най-много обичаме себе си?

Как да говорим за Божията правда, когато правим от греха си мерило за справедливост?

Как да говорим за покаяние, когато се опълчваме срещу всеки, който дръзне да наруши покоя на нашата себичност?

Колко тъжно е че сме бурени, плъпнали из нива, отредена за пшеница!

Уви, колко сухо, вяло и безсилно говорим днес за огненото покаяние на преп. Мария Египетска! Наричаме я “пример за подражание”; подбираме оттук − оттам думи, за да стъкмим слово за подвига ?, ала то не става живо, защото в нас не живее дух на същинско покаяние. Каква полза да говорим за великото покаяние на Мария, ако не видим в него своя път макар и в неизмеримо по-малък мащаб? − Своя път в живота, своя път към Христа, своя път към ближните. Как можем да познаем от опит що е покаяние, когато трудно понасяме и най-лекото раздвижване в блатните води на нашето себелюбие, на нашето себеугаждане ведно с чвуството за тяхната неприкосновеност?

Пътят е един − да се доверим на Спасителя, а не единствено на себе си. − Да обикнем истината повече от себе си. − Да не се боим от промяната на мислите, чувствата, желанията, която попарва нашата скрита или явна жажда за себичен еснафски уют, за всегдашно удобство и благополучие на земята. Да, пътят е този: да стане Христовата вяра за нас жизнено начало, да стане душа на душата ни, мерило за всичко в нас и вън от нас. Тръгнем ли по този път, у нас ще затупти и сърцето на покаянието. Тогава и без думи, и без речи ние безмълвно ще поемем в това сърце искра от огневидното покаяние на преп. Мария. И от бурени ще започнем да се преобразяваме в пшеница; ще започнем да оживяваме и да проглеждаме. Тогава за нас покаянието ще бъде не само скръб и болка, но и радост, и празник. Празник, защото ще съзрем, че единствено през покаянието минава пътят, който води към пресветлия празник на Възкресениетоq на неумиращия живот в Царството на Христос, нашия Бог, на Когото заедно с Безначалния Негов Отец и с Пресветия Благ и Животворящ Дух подобава слава, чест и поклонение сега и всякога, и във вечни векове!

Амин.