Поздравявам, възлюбени, всички ви с празника в чест на свети великомъченик Теодор Тирон. Поздравявам и причастниците – тия от вас, които се удостоиха днес да приемат светите Христови тайни.

Слава Богу, измина първата седмица на поста. Надявам се за всички ви относително мирно. Имахме възможност според силите си да посещаваме богослуженията, да се помолим по-усърдно от обикновеното. Утре и в други ден мнозина, може би почти всички вие, ще пристъпите към светата чаша.

Нека да не оставаме с усещането, че щом като една седмица – първата седмица на поста – е минала в малко по-усърден духовен труд, то това усилие е положено и сетне ни предстои да продължим да живеем, както обичайно, както обикновено. Вярно е, че неизбежно всеки един според задълженията си ще се върне към ежедневието. Може би мнозина даже не са имали възможност и през тази седмица да присъстват на всички богослужения поради грижи, задължения. Разбираемо е това. Но, вижте, нашето усърдие, нашият духовен живот изобщо не бива да се измерва само с това, което ние правим външно, с външно усилие, каквото и да е то: било молитва, било поклони, било присъствие на богослужение. Защото всичко това е условие да се отрезвим, да усетим, доколкото е възможно за всеки един от нас, по-дълбоко що е духовен живот. Ако ние смятаме, че след първата седмица на поста съвсем естествено е да се поотпуснем и да се върнем вътрешно, не външно: външното връщане към ежедневния ритъм на живот е неизбежно – вътрешно да се отпуснем и да заживеем отново на една плоскост, която, погледнато по същество, няма пресечна точка с плоскостта, на която човек живее духовно; започнем да живеем като всички други, връщаме се вътрешно към предишното си състояние: в отношението си с ближните, в семейството, на работното място, на обществени места; реагираме по същия начин, когато засегнат себелюбието ни, държим се отново грубо, проявяваме агресия, склонни сме да обидим, където и да сме... Ако всичко това продължи така, както досега, полза от поста ние просто нямаме. Ние сме пропилели това време, та ако ще да сме били тук в храма от сутрин до вечер. Ние сме пропилели това време.

Ето, човек, който все пак е усетил що е вяра, що е страх Божий, що е мъка на съвестта, що е болка и скръб на сърцето за това, че си съгрешил пред Господа в смисъл предал си Господа, пренебрегнал си Господа; огорчил си, прегазил си ближния. Та човек, който е осмислил, що означават тия неща, ще разбере това, което говоря. То е съвсем, съвсем просто. Нашият живот в Господа не е нещо добавъчно към съществуването ни тук, към влизането ни от час в час, от ден в ден сред суета, мисли, преценки на ставащото от гледище на какво – на светото Евангелие, на Словото Божие, на заповедите Господни? – не, от гледище на моето аз – кое за мен е приятно и неприятно, кое за мен е изгодно и неизгодно, кое за мен е хубаво и кое за мен е лошо. Ето, най-общо, от гледище на всички тези мерила, понятия, ние изхождаме, когато възприемаме ставащото с нас, около нас, когато мислим, оценяваме, чувстваме.

Господ ни зове през поста да се взрем по-дълбоко в себе си, да видим какво става там – в ума, в сърцето – и с помощта на прекрасните богослужения да се отърсим от порочната инерция, от порочния навик да живеем, както всички останали - с тази разлика от тях, че сме вярващи и ходим на църква.

Ще подчертая пак: ако ние не усетим промяна в отношението към Господа, към ближните и към себе си, промяна в духа на светото Евангелие, макар и малка, то ние пилеем не само дните на поста, а и дните на живота си. Никога човек не би се потщестлавил от такава промяна, защото някой ще си каже: «добре е, ако усетя това...» О, ако го усетиш истински, ти ще се съкрушиш още повече от Господа, защото истинското духовно виждане на тази промяна е не отчитане на собствения напредък в духовния живот, а трепетно благодарение, че Господ е благоволил да ни открие тази или онази духовно-нравствена язва, че Господ ни е дал сили да изпълним Неговата свята заповед. Човек, който настина изпълнява Христовите заповеди, живее с простото и смирено съзнание, че върши това, което е длъжен да върши по думите на самия Спасител, и сърцето му се изпълва с благодарност към Господа. А ако го прореже неочаквано тщестлавна мисъл, такъв човек я посреща във всеоръжие. Посреща я с оръжието на смиреното, покайно самопознание, на предстоенето пред Господа, на съкрушеното сърце, посреща я с отвращение и със смирена молба към Господа за помощ, защото човек чувства, че врагът иска да обезсмисли и малкото, незначително усилие на неговото произволение да живее като християнин, да направи няколко действителни крачки към Христа, да се приближи към Спасителя, да се съедини с Него в светото тайнство Причащение.

И тъй, пред нас остава не само попрището на поста, пред нас е попрището на живота ни, но никой от нас не знае, кога то ще секне. Затова да благодарим на нашия Спасител, Бога, че ни удостоява отново и отново да се приближаваме към Него с покаяние, че не се гнуси от нашите грехове, от нашите беззакония, от нашето предателство, от нашето безумно себелюбие, а с неизразимо дълготърпение отново и отново ни чака да се завърнем в бащиния дом. Дано всички да се завърнем! Да бъде! Амин.