Проповед на празника на свт. Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец

Вие, възлюбени сестри от тази обител, познавате светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец така, както никой от нашите съвременници. Какво основание имам да изрека тия думи? Вие сте чеда на матушка игумения Серафима, и ако за децата по плът се казва, че те са плът от плътта и кръв от кръвта на своите родители, то за матушка игумения Серафима може да се каже, че тя е дух от духа на своя свят духовен отец, светител Серафим.

Снощи прочетох някои от наставленията на светител Серафим и на матушка игумения Серафима. Думите са почти едни и същи; това, което е най-същественото – духът е всецяло един и същ. Никак не е трудно вие или аз, който и да е от нас, да изрече думи от светител Серафим, да повтори думи, казани от Матушка. Обаче дали духът ще е един и същ? Те ще имат дух, доколкото са казани от тези духоносни личности, обаче ние към този дух можем ли да прибавим нещо? По-скоро ние можем да отнемем нещо, защото ако ги кажем от свое лично име, като свое наставление, то няма да има сила, защото ние не носим същия този дух. Ето тук е големият въпрос – действително ли сме ние духовни чеда на светителя и на Матушка? Аз мисля, че не ще сбъркам, ако кажа, че ние с вас, уви, не сме достойни, не сме годни да се храним от тяхната духовна трапеза. Защо? Защото това, което за тях е ниско, за нас с вас е високо; защото поради ред причини ние с вас не сме усвоили макар и малко от този дух, не сме усвоили от този дух дотолкова, че той да бъде за нас наистина ръководно начало в нашия живот, – защото ако беше така, плодовете щяха да бъдат налице. Но ако ние с вас искрено съзнаваме, че сме недостойни и негодни да се храним от тяхната духовна трапеза, то това искрено съзнание, това задълбочаващо се съзнание може да стане извор на спасение за нас с вас, на спасение в смисъл да започнем да се приобщаваме към този дух толкова, колкото можем – всеки в своята мяра.

Да, ние искрено се радваме, сърцето се радва, когато си спомниш наставления от Матушка, прочетеш нейни думи, прочетеш думи от светител Серафим – сърцето се съгрява, душата се утешава, сякаш за миг проглеждаш в един друг свят, в света на други люде, в света на люде, за които вярата в Христа Спасителя и животът в Него е било наистина единственото потребно и живо ръководно начало в целия им живот, във всичките многообразни прояви на този живот. Добре, а сетне? Сетне, след като сме почувствували отрада, утеха, ние се връщаме отново към себе си – и това е тъжното. Говорим – иначе говорим и знаем немалко и за вярата, и за духовния живот, и за добродетелите. Ала ето, ако аз нямам търпение към този, който съгрешава, към този, от когото изпитвам досада, към този, който в някакво отношение ми пречи - основателно или поради измислени от мен причини, – ако аз нямам търпение към съгрешаващия, аз не познавам любовта към ближния. Ако аз не съм годен да простя на каещия се, не познавам любовта към ближния. Ако не съм способен да се зарадвам за изправлението на ближния, да се зарадвам искрено и чисто, аз не познавам любовта към ближния, колкото и да говоря за нея, колкото и да чета за нея, колкото и красноречиво да умея да обяснявам на други що е любов към ближния.

Нашата беда е, че макар и очите ни да са видели и ушите ни да са чули истинското, святото, насъщното, това, което е най-потребното за духовния живот в Христа, ние отново и отново се връщаме към себе си и ръководно начало в нашето светоусещане, в нашето възприемане на себе си и на другите е: „аз и другите” - с какво другите могат да ми бъдат полезни, няма ли другите с нещо да ми навредят, как трябва да се защитя от нападките на другите, какво трябва да направя, за да се поставя така, че да съм в изгодно положение спрямо другите в едно, второ, трето и т. н. безкрай отношения. „Аз и другите”, а не „Господ и аз”, не „другите и аз”, а „аз и другите”...

Вижте, в едно човешко общество е съвсем естествено – не в монашеско, в едно, да кажем, не монашеско общество – е съвсем естествено хората да се опрат на социалния си опит, веднага да се ориентират какво се цени в това общество, какво се порицава, кои са ръководителите на това общество, от кои най-много зависи, какво е отношението на другите в това общество спрямо мен; и аз започвам да се приспособявам и да се нагаждам така, че да се поставя по един възможно най-благоприятен за мен начин в това общество, стремя да се харесам на тия, които са ръководещи, защото за мен това е изгодно – аз ще получа от тях и закрила, и защита, а може би и някои предимства в сравнение с останалите. Затова аз се стремя просто да се понравя на тия, които ръководят, просто да съм възможно по-близко до тях. Следва ли да е така в едно монашеско общество? Съвсем не. Самите ръководещи използуват ли своето ръководно място, за да налагат всичко, каквото им хрумне, просто защото другите са длъжни да им се подчиняват, налагат те ли своята воля? Безспорно, така е в света и не би могло да бъде иначе – под всякакви предлози. Не затова ли хората се стремят да се издигат по-високо в една йерархична стълбица, защото колкото си по-високо, толкова повече облаги имаш и си толкова по-свободен, не ти се подчиняваш на мнозина други, а мнозината се подчиняват на теб. Е да, ще кажете, това е властолюбие, това е лошо. Лошо е, но ето, всеки да застане пред съвестта си и да погледне вътре в нас какво е, а не да говорим за това, което знаем, че е добро и лошо, а ние какви сме, нашият дух какъв е, нашето светоусещане какво е, нашите мисли какви са, нашите чувства какви са, нашите стремежи какви са? Какво казва Спасителят в Евангелието – “който между вас иска да бъде големец, нека ви бъде слуга; който иска между вас да бъде пръв, да бъде на всички роб” (Мат. 20:26-27). Аз много рискувам, защото съм епископ и изричам тия слова и поемам голяма отговорност с изричането им. Защото, какво се получава? Всички ние знаем тия думи: „Да де, то е така”, но има едно АМА, има едно НО: „Но аз съм старши, но аз съм поставен.” Да, но страшна е моята отговорност. За нещо по съвест и по дълг аз наистина мога да изисквам докрай, но ако изисквам докрай нещо в угода на самия себе си, просто защото аз го казвам, това означава, че потъпквам тия Христови слова, кощунствено потъпквам Евангелието. Жива ли е нашата съвест в това отношение – не само на началствуващи, а изобщо на всички нас? Станали ли са евангелските слова – поне някои от тях – пулс - вътре в нас да тупти; съвестта, разумът, сърцето да живеят с тях, а не просто да ги знаем, да ги четем механично, а на дело, в живота, вътрешно и във взаимоотношенията с другите да сме такива, каквито сме си – „ами такива сме сега”... О, това не е християнско, не бих казал монашеско!

И забележете каква отговорност ние с вас носим и колко лесно човек е склонен да изкриви, да опорочи светинята, с която се е удостоил. Ето, ние познаваме светител Серафим така, както никой от нашите съвременници, защото ние с вас сме се удостоили да бъдем чеда на Матушка. Е, и какво, с това ще се хвалим, ще се хвали общността, ще се хвали манастирът? Това би било безумие. Ако в нас на тази почва се образува някакво самочувствие, това означава, че ние сме безумци в прекия, дословен смисъл на думата. Защото човек, който има съзнание за това, че носи светиня, християнин, който има съзнание, че е удостоен да носи светиня в себе си, върши го със страх и трепет, скромно и смирено, колкото може по-незабележимо. Живия пример в това отношение веднага ще си спомнят всички – матушка игумения Серафима. Приличаме ли ние на нея? Ами тогава, ако отговорът на съвестта е „не”, тогава? Тогава какво всъщност правим, как и за какво живеем?

И тъй, мисля, че тия думи са истина – ние с вас не сме достойни, не сме годни да се храним от духовната трапеза на нашите отци и майки, но, подобно на хананейката, поне да възжелаем от все сърце смирено, като крайни сиромаси да съберем по някоя троха, която пада от трапезата. Ако нямаме това съзнание и това желание, боя се, че ние сме безвъзвратно загубени. Ако имаме обаче това добро желание, този стремеж, този силен и смирен стремеж, то тогава за нас има надежда. Нека да сме петимни да се нахраним с трохи от духовната трапеза на нашите отци и майки, нека да сме благодарни, ако съумеем да съберем поне няколко трохи в шепата си. Иначе ще се храним от трапезите на своята самост, а тези трапези не засищат, те правят глада само още по-остър и колкото повече се храним от тях, толкова по-помрачени, самотни и тъжни се чувствуваме. В никакъв случай не можем тия трохи да ги сложим върху трапезата на нашата самост и да се храним с тях – с тези трохи ние можем да се храним само долу, под трапезата на нашите духовни отци и майки, понеже сложим ли ги на трапезата на нашата самост, себелюбие, егоизъм и т. н., то ние просто поругаваме тези драгоценни и благодатни трохи. И тъй, от нас зависи, възлюбени, дали това благословено знание или, по-точно познанство, с което Господ ни е удостоил, ще ни послужи наистина за спасение, или, не дай Бог, за съд и осъждане.

И така, докато е още ден, да дойдем в себе си. Нека погледите да не шарят така грозно, стрелкащо се, “опипващо” от гледище на изгодното за нас този-онзи, тази-онази. Нека вътрешният взор открито и надълбоко погледне тук, в сърцето – какво има във всеки едного от нас. Нека да не стигаме дотам, че да си припомняме древната езическа мъдрост, че всеки човек носи на рамо две торби на една върлина – една пред очите си, а друга зад гърба си; пред очите му е торбата с чуждите грешки, а зад гърба му е торбата със собствените му грешки или грехове, ще кажем ние. Да се освестим наистина, докато е още ден и докато време има, за да почнем смирено и с упование да събираме и да се храним с безценните трохи от духовната трапеза на нашите отци и майки. По молитвите на светител Серафим, архиепископ Богучарски, Софийски чудотворец, по молитвеното застъпничество на нашата майка, игумения Серафима, да дойдем в себе си и да положим добро начало. Амин.