Неусетно отлитат дните и годините на земното ни странстване, възлюблени. Ето, вече се навършиха седемнадесет години от кончината на нашия приснопаметен отец архимандрит Серафим. И приживе, и след преставлението си, отец Серафим е хранил, храни и ще храни душите на стотици, на хиляди православни българи със своите незабравими духовно-нравствени творби в проза и в стих. Когато прелиствам негова книга, а особено неговия дневник, тогава сякаш душата съвсем непосредствено общува с неговата светла личност, запечатана в редовете със ситен, красив, старателен почерк. Ала това общуване обикновено е мимолетно, съвсем краткотрайно. Ние знаем, че общуването с нашите духовни отци и майки, отминали във вечността, истинското общуване, не в преносен смисъл, е духовното общуване, доколкото това е възможно за нас тук на земята. А по-лесно е човек  само да си припомни мигове от общуването тук с нашите духовни отци и майки, дори и духовно. По-лесно е човек да говори за тях. По-лесно е дори човек да пише за тях. Ала мъчно е, а пък е най-ценно, човек да продължи да общува духовно с тях. Как? Отговорът е съвсем прост: като се стреми да пази в сърцето си, в живота си като цяло, тяхното наследие. Те изминаха своя път, завършиха подвига и опазиха вярата. Своето наследие те го предадоха нам. А ние? Ето тук е големият въпрос и мисля, че не ще преувелича, ако кажа: тук е съдбовният въпрос, защото от нас зависи до голяма степен, ако не и изцяло, каква ще бъде участта на това наследие по-нататък. Да, това което е написано, то остава и по благодатта на нашия Господ и Бог Иисус Христос то действа и ще действа и в бъдеще в сърцата, в душите на православни християни, които с простота, вяра, доверие, жажда, духовна жажда черпят от това, което е останало като писмено наследие от нашите духовни отци и майки. Ала преданието в Църквата, това съм го споменавал и ще напомня отново, се предава преди всичко от жив човек на жив човек. И нашите очи са видели, и нашите уши са чули. Следователно, за да останем верни на нашите отци и майки, не ще кажа нищо ново с тия думи, означава да пазим и изпълняваме това, на което те са ни учили. Ако ние не го сторим, то това означава, че ние нямаме или почти нямаме каквато и духовна връзка с тях, защото нито умилителните спомени, нито даже душевно-духовните сълзи, нито разказите, не могат да заменят това, което е единствено потребно – живото продължение в запазването на наследието, което те са ни дали. А запазването на духовното наследие - то не е никога пасивно, то е един растящ залог: или го пазиш и го предаваш на жив човек, или го погребваш в сърцето си, заравяш го, както онзи негоден раб заровил таланта и живееш – живееш, в същност според волята си, според разбиранията си, според това, което ти диктува твоето “аз”. Твоето “аз”, което е насочено преди всичко да удовлетвори самото себе си, да почерпи храна за самото себе си. А такъв един живот е несъвместим с живот, пазещ, съхраняващ и предаващ на живо наследието на нашите духовни отци и майки.

Ето, ние с вас чухме днес в едното от апостолските литургийни четива думите на свети апостол Павел да се покоряваме на нашите наставници, да проявяваме послушание към тях. А истинско покорство и истинско послушание в духовния мисъл на тия понятия можем да имаме тогава, когато това покорство, това послушание, постоянството в послушанието са подбуждани не от друго, а от любов, от любов в Христа Иисуса. Не от невротичен страх, не от някаква неясна боязън, не поради потиснатост или поради зависимост от човеци. Послушанието е свято, когато е проникнато от мотивирано от любов в Христа Иисуса. Та вярно е, че ние сме твърде, твърде егоцентрични и ако проявяваме любов това е отново рядко, от време на време, за броени мигове и след това тази любов угасва, стапя се, за да отстъпи отново мястото на себелюбието, което за нищо на света не желае неговия престол в сърцата ни да бъде поклатен, камо ли пък да бъде съборен. Вижте колко жалки сме ние с вас! Ето какво ни обединява - вярата в Христа Ииуса.Би било нелепо да задавам въпрос: вие, които сте тук, вярвате ли в Евангелието, вярвате ли в Христовите слова? И ако вие кажете, че е нелепо да питам това, ще бъдете съвсем прави. Да, нелепо е. Но - учи ли ни нашия Спасител да обичаме враговете си? Учи ни. Свята ли е тази негова заповед? Свята е. Целебна ли е за нас? Целебна е. Това е заповед Божия, заповед Богочовешка, заповед, повеля, целебна повеля на въплътения Бог Слово. Е, тогава? Какви са нашите конкретни усилия с вас да изпълняваме тази заповед? Нека всеки да се замисли в себе си. Да обичаме не само тия, които нас обичат, но да обичаме дори и враговете си. Всъщност, трудно е да обичаш врага си и било е трудно. Неслучайно през седмото столетие свети Максим Изповедник  в своето кратко, но прекрасно съчинение „Подвижническо слово“, написано във формата на въпроси и отговори, казва почти дословно следното:

Въпрос: Как мога да обичам този, който ме мрази? Чувството на печал ме принуждава естествено да се отвръщам от този, който ме мрази, който ми причинява скръб.

Отговор: Тъй като сме обзети от любов към материята и сме сластолюбиви, ние предпочитаме тия страсти пред заповедите, - т.е. Христовите заповеди - ние предпочитаме тия страсти пред заповедите и затова не можем да обичаме, тия които ни мразят. Нещо повече. Заради тия страсти ние се отвръщаме и от тия, които ни обичат.

Защото предпочитаме любовта към материята и сме сластолюбиви - имаме силно, сладостно влечение. Към какво? Към материята, към всичко веществено, ако щете и към собственото си тяло. Затова, когато съм болен (и то опасно болен), аз забравям, забравям всекиго и всички. Какви приятели, какви врагове! На мене не ми е добре! Готов съм да възроптая и срещу Господа - защо аз? Да не говорим за нашите пристрастия към всякакви вещи. Пристрастия, поради които ние сме готови да прегазим ближния. Не сме ли жалки? Не сме ли окаяни? А носим ли живо съзнание за това? Ако имахме живо съзнание за това, то това съзнание неминуемо би станало извор на покаяние. А това за нас е целебно, спасително. Следователно, никаква фасада няма да прикрие, ако не тук на земята, то на Страшния Христов съд, нашето двуедушие и нашето лицемерие в крайна сметка. Или сме християни, или не сме. Още древните са казвали: „Не славната катедра носи чест на епископа, а епископът с живота си придава чест на катедрата. Не славният манастир носи чест на обитателите си със своето минало, а обитателите на манастира със своя живот са призвани да носят слава и чест на обителта.“ Да се говори за някакъв фалшив авторитет, за нещо което е високо, но не е наше и зад което ние да се прикриваме и да се хвалим, е просто глупаво и изобщо не е християнско. Вярваме ли в словата на Господа? Вярваме, ще кажете. Е, добре, помним ли тогава това изречение на Спасителя от Евангелието според свети евангелист Лука, под сводовете на чийто храм се намираме в момента, че ако не се отречем от всичко, що имаме, не можем да бъдем Христови ученици. “Тъй, прочее - казва Господ - всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик.“ (Лука. 14:33) И това са слова, които аз ще ги кажа в проповедта – някак ,така, съвестите и съзнанието се раздвижат за броени мигове - докато не излезем навън и не започне всичко отново по старому. И това ако е християнство?! Не е християнство. Камо ли пък православното, истинското... И така. Това не е християнство. И ако човек, повтарям, има поне съзнание за това и туй съзнание искрено, ясно, цялостно, не накъсано - отвреме на време там нещо се появява, после изчезва и така нататък - то това съзнание, ще подчертая още веднъж, естествено следва да роди покаяние, именно като метания, като промяна в мисленето, като чувство и мисъл за промяна на сегашния начин на живот, който не е християнски в много отношения. Ето към тия основни  начала на нашата вяра ние трябва да се връщаме всеки Божи ден всички: християни в света (миряни), клирици, монаси, монахини... Това е то да полагаш добро начало, а не механично да изричаш молитвта от свети Йоан Златоуст - една от двадесет и четирите молитви за деня и нощта. Това е. По-добре замисли се над едно нещо, проникни се от него, нахрани ума и сърцето си с него и тогава продължавай нататък. Пагубно е, пагубно е поведението, което е скрито, което в крайна сметка се изразява..., по-точно, то не се крие, а се изразява в нагласата – ние сме такива, ние сме клирици, ние сме монаси, монхини. И някак си изживяваме това свое звание във водоравното измерение на взаимните отношения: нас ни почитат, нас ни уважават и така нататък. О, беда, беда! Всички истински монаси, знаете, как са бягали от човешката слава -  като от огън.

И тъй, изминаха, за мен лично неустно, седемнадесет години от кончината на отец архимандрит Серафим. Аз, пък и вярвам други, които са имали щастието да бъдат духовно обгрижвани от него, имали са щастието да общуват лично с него, никога, никога не ще забравим  неговото смирение. Така е, възлюбени, може би всеки ден ние трябва да започваме с това – да искаме, да искаме прошка от своите духовни отци и майки за това, че немарим за тяхното наследие, да не кажа - за това, че го рушим. Така е. И не е потребно повече да говоря, не са потребни думи, не са нужни увещания. Необходимо е едно: свяст, духовна свяст. Необходимо е освестяване, осъвестяване, оживяване на съвестта, духовно наместване, проглеждане и решимост да се върви далеч от всякакво лицемерие, от всякакъв фалш, от всякаква изврътливост, от всякакви лъжи, с които се облагаме като с броня, за да се защитим от нападенията на другите – морални и всякакви. Не го ли сторим, не се ли отречем от себе си, не разлюбим ли материята, не се ли опитаме да изсушим изворите на сластолюбивото влечение към вещественото, страстното, греховното, ние с вас просто ще си останем такива, каквито, уви ,в много отношения сме. Не ще проходим.

И тъй, по молитвите на нашите духовни майки и бащи да ни просвети Господ, да ни събуди Господ, да ни освести Господ, та да дойдем в себе си и да поемем по единствения верен и спасителен път с кръст на рамо, скромно, смирено подир Спасителя, крачка по крачка, до последния миг на земния ни живот. А в този миг да се разделим с тази долина на плача, през която сега бродим, с надежда на Божието човеколюбие, на милостта на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос, Който заедно с неговия безначален Отец и Пресветия Благ и Животворящ Дух е благословен и преблагословен, сега и всякога и в безкрайността на бъдещия век! Амин.