Десет столетия, възлюблени, откакто преподобният и богоносен наш отец Иоан, Пустиножител Рилски чудотворец се е преставил при Господа. И след толкова дълго време почитта към него не секва в изстрадалато наше Отечество, макар че то днес сякаш все повече и повече започва да прилича на духовна пустиня. Ето виждате - колко плодоносен може да бъде подвигът на една-единствена човешка личност, съединила се с Господа! Как плодът от този подвиг остава неподвластен на времето, на историческите превратности. Наистина, преп. Иван Рилски е избраник Божий, но за да осъществи своето призвание, той е прилагал усърдие към усърдие и труд към труд. Когато четем житието на преподобния, ние ясно съзнаваме, че неговите трудове, неговото усърдие в духовния живот е непостижимо за нас. Обаче ние можем да разберем и да почувстваме друго, което е много по-полезно, според мен, за всички ни. За преп. Иоан Рилски, за целия сонм просияли преподобни мъже и жени в постнически монашески подвиг, за всички знайни и незнайни монаси и монахини, които са постигнали спасение, единение с Господа, монашеският път не е просто личен избор. Аз избирам за себе си този път. Такава една нагласа би била погрешна. Монахът избира всецяло да се посвети на Господа. Монахът не е монах само за себе си или преди всичко за себе си. Същото можем да кажем и за всеки християнин. Вярата в Спасителя не е просто мой личен избор - аз не избирам, както хората избират едно или друго за себе си. Аз избирам да повярвам. Целият да се посветя на моя Спасител Христос и на ближните си в Негово име. Ето защо всеки един християнин и в още по-висока степен - всеки един монах, монахиня са отговорни за цялата Христова Църква. Те избират не нещо за себе си, в полза на себе си . Ето защо спасението не може да бъде мислено като нещо егоистично. Те избират това да се посветят на Бога, да се посветят на ближните. Това е много съществено и същевременно, опасявам се, че е трудно разбираемо за съвременните люде, защото виждаме - редуват се поколенията и сякаш всяко следващо поколение става по-себично, по-егоцентрично, то поставя себе си в центъра. Ето - аз избирам нещо за себе си и ако то не ми се понрави, ще си коригирам избора, ще си избера нещо друго, което на мен да ми доставя комфорт, уют, спокойствие и т.н. В центъра на този избор съм аз самият. Изначално погрешно разположение. Ние с вас като християни може би нямаме дори и в начална степен съзнанието, усета за това, че сме членове един другиму - нещо, което на теория знаем и сме го чели в Свещеното Писание; печално доказателство за липсата на този усет е самият ни живот, самите ни отношения. Ние за жалост съвсем малко или дори по нищо не се раличаваме от тези хора, които са извън Църквата. За тях е нормално те да преживяват себе си като един център, около който всичко останало трябва да се върти и да се съобразяват с него, защото ако не се съобразяват с мен, аз започвам да изпитвам силен дискомфорт, започвам да се потискам, защото не съм забелязано т другите в степента, в която бих желал , не съм оценен, това, което аз казвам, не е оценено, изобщо моята личност не е достатъчно оценена от другите. В такива случаи, знаете, депресират се хората, потискат се или стават - обратно - по-настъпателни в социалните си отношения, за да могат да си извоюват такова едно признание, такава една оценка. О, съвсем погрешно е това! Ние като християни сме призвани да посветим себе си на Христа и чрез Христа, и в Христа да посветим себе си един на друг. Следователно ние сме призвани да бъдем слуги на другите по примера на кого? - по примера на самия Христос Господ, Който най-усърдно послужи и продължава да служи с неизразимо смирение на Своите раби, на Своите слуги, на тези, които създаде, на тези, които доброволно избраха смърт вместо живот, избраха доброволно дявола вместо Бога. Господ послужи и продължава да служи за спасението на Своето творение - човека. Да служи с Богочовешко смирение, със смирение, което не може да обхване нито един сътворен ум, нито една сътворена личност. “Дойдох, не за да ми служат, а за да послужа” казва Господ “и да дам душата Си за откуп на мнозина” (срв. Мат. 20:28). Всъщност, може би едно от най-печалните неща е това, че ние в много по-голяма степен се ръководим от какво? - от самоизмамата за своята много голяма стойност. Центърът, средоточието са, повтарям, „аз” – „аз избирам” , „аз решавам”, „аз преценявам”, „моето мнение” е меродавно, въпреки че правя всякакви скромни наглед уговорки, когато го изразявам, но вътрешно аз желая то да бъде прието. Това е именно самоизмама - самоизмама, породена от нашия егоцентризъм, от нашата гордост, от нашата самост. Самоизмамата може да ни доведе до твърде печални последици за нас самите. Защото самоизмамата смята отражението на месечината в езерото за истинска месечина и протяга ръка във водата, за да я сграбчи. Самоизмамата ни кара да смятаме за значимо и ценно това, което само по себе си не е нито значимо, нито ценно. Самоизматата ни кара да се стремим да трупаме земни блага, почест, чест. Самоизмамата ни кара да се изживяваме като някакъв център в едно малко или по-голямо общество. Самоизмамата иска храна за себе си, която търси да получи от кого? - от другите, от техните положителни оценки, от техните хвалби, от тяхното високо мнение за нас. Всичко това ни отдалечава от азбучните християнски понятия в тяхната чистота. Всичко това ни отдалечава от призванието ни на християни - и още повече - на монаси или на монахини. И тъй, колкото и да сме немощни ние с вас, ако все пак по съвест, по сърце имаме решимост да посветим себе си на Христа и на Църквата, да посветим себе си на ближните си, макар и в най-ниска степен, това ще бъдат първите крачки по онзи път, чиито последни предели или най-високи върхове са достигнали христолики личности като преп. Иоан Рилски, преп. Серафим Саровски, преп. Теодосий Търновски, св. патриарх Евтимий и цял сонм от Христови люде. Това е пътят на Църквата, възлюбени, колкото и да е трудно във времената, в които живеем и колкото по-трудно да става занапред; пътят е този - вярно, степените са различни, но Господ е безкрайно милостив и снизходителен, стига да добием ясна, чиста решимост да вървим по този път. Да не се боим от себеотречението, да не се боим от Христовите слова, понеже сам Христос Господ казва, че не можем да бъдем Негови ученици, ако не се отречем от себе си, от претенциите си, от гордостта си, от егоизма си. Тези качества се проявяват някой път в най-обикновени постъпки - да кажем в една несъобразителност или когато човек е потопен в мисълта, единствено в мисълта, на него да му е добре, той просто не се интересува от другите до него. Прост пример - храмовият празник в София “Успение Богордично”. Храмът беше изпълнен с богомолци - задушно. Като си помисли човек духовенството в какви облачения е, като си помисли за певците горе - там е още по-задушно, като си помисли диригентът в какво състояние е. Обаче, ако прозорецът е отворен, аз няма да се преместя, ако това ми пречи, а ще го затворя, за да не ми духа на мен. Аз се притеснявам за моето здраве, не обичам да ми духа. А другите? - ами другите са си другите, ама в момента на мен ми духа, какво сега ще му мисля за другите. Ето в тези най-обикновени постъпки се изявява това, за което говорим. Усетливият човек, човекът, който не мисли само за себе си, - какво му пречи да съобрази тези най-обикновени неща? Но просто те са извън неговото полезрение, извън съзнанието - това просто мен не ме интересува, нима съм длъжен? Човек винаги намира безкрайно много оправдания за себе си. От този зрителен ъгъл погледнато, ние сме много жалки. Но както изтъкнах, пътят е ясен и пътят не е толкова труден, както на нас ни се струва, стига да се решим да направим първите крачки. И нека да ги направим, докато все още е ден и не е нощ и все още не е късно, защото никой от нас не знае кога Господ ще го призове при Себе Си.
Нашият преподобен и богоносен отец свети Иоан Рилски чудотворец, чиято памет честваме днес, чието успение в Христа славим, да простре над нас покрова на своите отечески молитви, да запази малката ни Църква, да запази свещенослужителите, изпълнението, всички вас, за да можем да направим ако ще и първите си крачки на духовен живот, на живот в дух и истина, на живот в Христа Иисуса, нашия Господ, който заедно с Неговия Безначален Отец и Пресвят, Благ и Животворящ Дух да бъде благословен и преблагословен сега и всякога, и във вечни векове!
Амин.