Днес, възлюбени, славим два христолики стълба на Христовата Църква - светите апостоли Петър и Павел. Апостол Павел казва на повярвалите в малоазийския град Ефес, а чрез тях и на всички християни, че се утвърждават “върху основата на апостолите и пророците, имайки самия Иисуса Христа за крайъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свят чрез Господа и върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф, 2:20-22). Със словото си, с живота си, с духоносното си огнено свидетелство за Богочовека Христос, апостолите начело с Петър и Павел са стълбове, основа, слава, незамлъкващ глас на Христовата Църква като богочовешко Тяло, като Тяло, в което и ние с вас сме призвани да се съзиждаме в жилище Божие чрез Духа - според току що приведените апостолски думи.
Какво означава да пребъдваш в Църквата.? Може би този въпрос за мнозина ще се стори странен и дори неуместен, но ако се запитаме в какво се изразява нашата принадлежност към Църквата, няма ли съвестта да ни упрекне, че в много отношения принадлежността ни към Църквата е или формална? Или обратно - дейна, дейна по убеждение и според известни ценностни нагласи. И ние принадлежим на Църквата, формално или по-усърдно но така, както безчет люде принадлежат към някаква организация, сдружение, движение, партия, клуб със съответни права и задължения, място в което са привикнали да идват, да общуват по между си, да вършат нещо, което е прието. Вярно е, че в живота Христовата Църква има и водоравно измерение, измерение на взаимно общуване по въпроси, които не са пряко свързани с духовния живот, най-общо казано. Но ако този вид общуване надделява в нашата действителност, ако ние идваме тук, да, за да се помолим, но понякога службите са дълги, не сме се виждали с някого или пък сме неспокойни и имаме потребност да кажем на някого нещо, то излизаме и започваме да говорим за неща наглед може би и съществени и даже не наглед - съществени, свързани с някои от водоравните измерения на църковния живот; или пък водени от желанието да чуем нещо ново, да споделим и ние нещо, просто така да си побъбрим с близки хора. О, ние сме окаяни и три пъти окаяни, ако този вид общуване надделява в нашето съзнание, в нашето поведение, в нашите взаимни отношение в Църквата, в храма Божий. Така ние ще приличаме на древните езичници и по-точно на жителите на Атина, за които говори дееписателят св. апостол Лука в Деяния апостолски, че не обичали нищо друго повече от това да говорят или да слушат нещо ново. Нещо за този, за онзи, за онази. Ще бъдем твърде жалък християнски вариант на този езически обичай и то в храма.
В какво се изразява нашето пребъдване в Църквата? В посещаване на едно, второ, трето и т. н. във времето богослужения? Богослужебният живот на Църквата не е просто поредица от събития - днес това, утре друго. Богослужебният живот на Църквата е естественото живеене на самата Църква. Богослужебният живот е пулсът и диханието на това живеене и ако ние имаме законническата нагласа [често ще си казваме]: сега ще отидем на служба, а сетне, ако отидем, ще стане много, пък има и други неща за вършене. Безспорно човек има и други задължения и неизбежно ги степенува, но как гледаме ние на богослужението, на молитвата в храма като на живеене, като на дихание и пулс? Съграждаме ли се ние в Църквата в жилище Божие чрез Светия Дух, Който е душа и сърце на Църквата? Имаме ли жива потребност да участваме естествено в църковния живот като молитва, като съвместна молитва преди всичко, сетне и останалото? Ако ние нямаме такава потребност и ако, повтарям, в нашите мисли, съзнание, нагласи, поведение, отношение надделява видът общение за който стана реч, то тогава нашата принадлежност към Църквата не е живо пребъдване, не е пълнокръвно участие в църковния живот.
Във всяко едно порядъчно жилище има йерархичен ред. Възрастващата йерархична стълбица на властта, представлява - какво - представлява степени на нарастващо по отговорността си служение, т. е. колкото по-висша е степента на власт, която ти имаш в Църквата, толкова по-отговорно е служението ти на Църквата, на Тялото Христово, на народа Божий. Колко много сме се отдалечили от тази светоевангелска истина, от тази апостолска истина! Голямо е мнозинството от архиереите в православния свят, които, уви, имат нрав на източни властелини, не е малко числото на свещениците и особено на свещеномонасите, които се изживавят като духовни старци, като авторитетни ръководители, които всъщност формират култ към собствената си личност у тия, които уж духовно обгрижват. И тъй, властта в Църквата е служение а отношението към тия, които са облечени с духовна власт, би следвало да бъде отношение на искрена почит, отношение - израз на любов, на Христова любов - тази любов безспорно следва да е взаимна. Колцина от нас носят съзнанието, че пребъдването в Църквата е наистина служение? Служение на епископа, служение на свещениците, служение на миряните.
Колко тъжно е, когато немалка част от изговаряните тук приказки, думи са осъждания, обсъждания, критики, недоволство, понякога интриги, клевети. Тежи, възлюблени. Много тежи всичко това, защото то е белег, че нашата принадлежност към Църквата не е същинска, не е автентична, не е достоверна, не е живо пребъдване в живота на Църквата.
И все пак, как да се съзиждаме в жилище Божие чрез Духа? Всяка една оделотворена в живота на Църквата ни Христова заповед е жив камък в тялото на Църквата, акт на съзиждане - всяка една изпълнена заповед, всяко едно съчувствие, всяка една добра дума, всяка проява на такт, всяка една чистосърдечна прошка, всяка проява на внимание, всяко изпълнение на Христовите заповеди. О, ние бихме били блажени ако можехме тук живо и на дело да благославяме ония, които ни проклинат, да правим добро на ония, що ни мразят, да се молим искрено за тия, които ни гонят и обиждат (срв. Мат. 5:44). Ето ги белезите за пребъдване в Църквата, ето ги белезите за съзиждане на всички нас, на всеки едного от нас и на всички ни заедно в жилище Божие чрез Духа, по думите на св. апостол Павел.
По молитвите на светите славни, всехвални и първовърховни апостоли Петър и Павел да ни удостои Господ да избродим попрището на земните си дни като живи членове на Неговата Църква, да преминем през дверите на смъртта като живи членове на неговата Църква и да се приобщим в неумиращия вечен живота с Христа Иисуса, нашия Творец, Изкупител, Спасител и Господ, Който заедно с негови Безначален Отец и с Пресветия Благ и Животворящ Дух е благословен сега и в безкрайността на бъдещия век! Амин.