Наистина велики и святи са дните от понеделник до събота и те се увенчават с Възкресния ден. Всичко това ние знаем. Господ ни е удостоил десетки години да бъдем заедно през тия велики и святи дни, да се молим тук в храма и – според силите си – да преживяваме духовно трепетния смисъл на свещените събития, които Църквата ни разкрива през тия велики и святи дни.

Обикновено обаче, очакването да преживеем смисъла и трепета на тия събития се оказва по-голямо отколкото самото духовно преживяване. Защо се оказва така?

Мисля, че основната – или една от основните причини, е следната: вярата ни, животът според вярата ни, не са станали средоточие на нашето съществуване. Това е основната, отправна предпоставка, за да можем да водим благословен християнски живот – живот във възможната за нас пълнота, във възможно постижимата за нас Истина в Христа Иисуса.

Обикновено средоточие за нас – независимо доколко съзнаваме това или не – е земният живот - с неговите измерения, с неговите грижи, с неговите проблеми, с неговите ценности... А вярата – макар и нещо почитано от нас – и животът според тази вяра се оказват като нещо в една или друга степен по-странично, добавъчно към тази основна, земна стихия на съществуването ни.

Ако човек не се стреми съзнателно и с простота да разкрива ума и сърцето си за словото Божие, за неговите истини, за учението на Църквата; ако не се взира простосърдечно и нелукаво в пътепоказателите на духовния живот, оставени му от светите отци, той не може да има вярата и живота според нея като средоточие на своето съществуване и на своя живот. Тогава – какво се оказва? Оказва се, че християнският живот e система от религиозно-нравствени норми, които ние по убеждение, по някакво чувство за дълг се стремим да изпълняваме или имаме съзнанието, че трябва да изпълняваме. Обаче този религиозен морал за нас се оказва непостижим и ние започваме да го отричаме в някаква степен. Това не го правим явно, разбира се, а го правим скришом, когато започваме да заобикаляме ясните Господни заповеди – по един или по друг начин.

„Тежки са тия думи“ – бяха казали някои от Христовите слушатели – „Тежък е този морал – не можем да го изпълняваме.“ Започваме да водим един полузаконнически, полу-наемнически живот, да живеем християнски – така – външно добропорядъчно, полуформално – но не в дух и истина. Не е това състоянието, в което вярата и животът според вярата са действително средоточие на целия ни живот, на съществуването ни. И още нещо – не по-малко зло, следва от една такава нагласа, за която сега говорим: ние започваме да преиначаваме, да приспособяваме Христовите заповеди към своите греховни склонности, към своите пороци, към житейската суета, към логиката на живота, който е стихията на нашето съществуване. „Е, сега времената са други. Да така е. Аз ако – но...“ Много са доводите, много са. И богослови разсъждават по този начин – така наречените модернисти. Но ако разсъждаваме така, то от християнството и от Христовите заповеди няма да остане нищо Христово, нищо по същество. Тогава? Тогава за нас и светите велики дни на Страстната седмица ще бъдат – да, възпоменават се събития, ние ходим в църква..., изживяваме нещо, за да се потопим – след това – без уговорка и дълбоко – в стихията на своя живот, на своето съществуване.

Оттам и безплодието. Оттам и възприемането на целия църковен живот – на целия духовен живот – като нещо хубаво, но все пак – по-периферно, по-странично, като добавка, второстепенна по отношение на другия живот, който ние водим в света. И от тази гледна точка – ето, днес възпоменаваме покаянието на блудницата и предателството на Иуда – от тази гледна точка някой може да каже: „Добре. Ние знаем този пример за покаянието на блудницата. За някои той става вече като шаблонен в съзнанието ни. Добре – ние това го знаем. Много блудници са се покаяли – не само тази, за която се говори в Евангелието.“ Ето така ще разсъждава човек, за когото – ще повторя за пореден път – вярата, животът според вярата, животът в Христа не е средоточие и сърцевина на неговото съществуване. А този, който се стреми да води духовен живот според силите си, ще разбере друго, ще разбере духовния живец на този пример, защото този пример – и  стотици пъти да си го припомняме, пак не ще можем да получим потребната полза, жива полза от него, ако не разберем, ако не усетим, че тук става дума за разтърсващо по дълбочината си покаяние, което действително променя живота на човека. А не като нашето ... покаяние по навик, изброяване на грехове... – при това без чувство съжаление за нещо осъзнато – изобщо едно полуформално полуплахо отношение към това, което наричаме покаяние и изповед. И затова после греховете ни – отново и отново – същите. От гледището на една такава нагласа, на едно такова мислене – да, примерът за каещата се евангелска блудница ще бъде донякъде шаблонен... Защото от опит не сме усетили що означава такова покаяние, което действително променя, разтърсва, достига до дълбочина – води до действителна промяна. А такова покаяние ние можем да се научим да придобиваме  само при условие че животът според вярата стане сърце на нашия живот, сърце на нашето съществуване, на цялостното ни съществуване.

По същия начин можем да разсъждаваме и за предателството на Иуда. Колко много хора има, които са предали невинни люде... Но Иуда предаде единствения Човек, Който никога не е помислил или извършил нещо греховно. Той предаде Богочовека, въплътения Бог. Иначе – сребролюбци много. Готови да извършат предателство за ... някаква сума пари. Много. Но той, който беше Христов приятел, Христов апостол, надарен с дар да чудотвори – предава Извора на Живота – и това Църквата го разкрива с потресаваща дълбочина. Това е връх в богоборството на човека.

Добре – а не сме ли ние с вас – не метафорично, а съвсем действително. – в някаква степен богоборци – говоря не преносно – всеки път, когато ние – ние не отричаме – но ние лукаво заобикаляме Христова заповед – тоест волята на Живия Бог – ние я заобикаляме, за да извършим нещо противно на нея, защото то ни е скъпо, свидно, сладостно - сърцето ни е увлечено и вече ние искаме да го извършим. Тогава какво казваме – казваме – на Бога: „Ти ми пречиш сега.; с Твоята заповед Ти ми пречиш аз да изпълня това, което ще ми донесе някакво ... някакво доволство, някакъв покой, някаква наслада – все пак това не е грях.“ Толкова сме умели в извъртането, самооправданието! А по същество ние казваме на Господа: „Ти ми пречиш.“

Само че, тези разсъждения могат да бъдат живи, действени, полезни тогава, когато – пак и пак ще изрека тия думи – средоточието на нашия живот е в Господа и във вярата, а не е някаква морална и религиозна надстройка над живота ни в света като основна стихия на нашето съществуване – Не и не... Там би следвало да е коренът. И към това е призован всеки християнин – независимо какъв е той по звание – в света..., в манастир... и т.н.

В християнството няма облекчени категории, т.е. – отново: не бива да гледаме в никакъв случай на християнството като на система от религиозно-нравствени норми. И това, което Църквата предписва да вършим – то не е, за да се почувстваме добропорядъчни християни, да изпитаме някакво чувство на спокойствие, равновесие и осигуреност - някаква – от туй, че изпълняваме едно, и  второ, и трето.

Ето сега сами виждате колко далеч сме от изходните стойности, от началото на пътя. Но това съзнание – ако то е искрено, ако то е живо, ако то е трайно, ако то е задълбочаващо се – може да роди най-ценното у нас: стремежа да живеем в Христа.

Да се смили Господ над нас. Окаяни сме не по-малко от всички човеци – дори и от тези, които не познават Христа. Защото ние Го познаваме...,  а в същото време ние не искаме да Го познаем истински, не ни се ще да принесем в жертва нашите мънички удобства и удовлетворяването на страстите – едни и други, с които ние сме свикнали и които образуват нашия лъжлив земен уют – който се подсигурява допълнително от това, че сме – така, на пръв поглед – добропорядъчни християни.

Не. Животът в Христа е живот с кръст на рамо и подир Господа. Повтарям – това не са образни изрази – това са пътепоказатели, които очертават, сочат единствения реален път на живот в Христа Иисуса, нашия Господ, Който заедно с Неговия безначален Отец и със преблагия Свят и Животворящ Дух е благословен и преблагословен сега и всякога и във вечни векове! Амин.