Последна промяна:
05.01.2011 0:18
Триадицкий Епископ Фотий
14 февруари (1 февруари ст. ст.) 2010 г., София
Да благодарим на Господа, възлюбени, задето и тази година ни удостои да застанем на прага на светия и Велик пост. На този праг нашата майка, Църквата ни приканва по-задълбочено и във възможна пълнота да сторим това, което би следвало да вършим винаги: да прощаваме и отново да прощаваме съгрешенията на ближните спрямо нас.
Какво ни пречи да прощаваме? Пречи ни безспорно дълбоко впитото в сърцата ни жило на гордостта с разнообразните й прояви: себелюбието, самостта, егоцентризмът, чувството за висока собствена стойност, значимост – това чувство, което ни ранява, потиска ни, помрачава ни всеки път, когато – отвън, другите – него потискат и раняват. Трудно е да простим на тези, които раняват себелюбието ни, на тези, които обезценяват и тъпчат чувството ни за висока собствена стойност. Как ще им простим?. Ние може и да го сторим – външно – и дори понякога, в мигновен порив на искрено чувство – да го сторим мимолетно, за миг-два – и после отново да потънем в своята болка, в своята рана, в своя мрак – мрак, идещ от нащърбената, накърнената гордост. Същото това чувство – обратно – ражда пустославна, пърхаща сладост, когато другите подчертават положителните ни, високите ни качества, когато ни хвалят, когато се отнасят с нас така както ни се ще – да ни ценят – било личните ни качества, било обществените ни изяви – да ценят нашето лично и нашето социално „аз” – това на нас ни се иска. А „ни се иска”, защото самостта, себелюбието са – както казах – дълбоко впити в нас и защото ние не позволяваме на лечебната Божия благодат да ги лекува. А не позволяваме, защото това лечение е свързано с болка, която ние просто не желаем да понесем.
Е, и как, как да простим на тия, които се отнасят с безразличие към нас – да не говорим за тези, които не ни ценят, презират ни, хулят ни, както подчертах?. Не можем ние да им простим – напротив: ние им отмъщаваме – по един или по друг начин. Ние ги възприемаме като неприятели, като неприятели на „аз”-а, на себелюбието, на гордостта. И се отнасяме с тях - как?. Като започнем от всеизвестното битово: „да е жив и здрав; лошото не му желая, но не искам да имам нищо общо с него” - и стигнем до по-изтънчени форми на интелектуално презрение, на хаплива ирония, на остър сарказъм, на осъждане... Ето всичко това ни пречи да прощаваме истински. Пречи ни – ние го знаем от опит.
И ето сега – пред нас е благоприятното поприще на поста , който, разбира се, се състои не само във въздържание от определени видове храни, а преди всичко – преди всичко – това е поприще за духовно освестяване, за идване “на себе си”, за по-ясен и по-трезв поглед навътре, поглед, който е в състояние да види главния наш враг и неприятел: това сме самите ние, грехопадналото „аз”, самостта, гордостта, себелюбието, дълбокото чувство за собствена значимост. Ето на кого не бива да прощаваме.
Ала ние знаем – от опит – че постъпваме точно обратното: ние трудно прощаваме на нашите ближни съгрешенията им – спрямо кого? Спрямо нашата богосъздадена личност? Не. – спрямо гордостта ни, спрямо себелюбието, спрямо чувството за висока собствена значимост – това ние не можем да простим. А обратно – водени от всички тези нагласи и чувства, ние прощаваме мно-ого лесно на самите себе си.
Духовният живот – животът в Христа започва – с какво? – знаем всички от блаженствата: с това да осъзнаеш духовната си нищета пред Господа, да се смириш. Само смирението може да отвори очите ни, за да прозрем истинските духовни стойности и да осъзнаем, че логиката на нашия живот без смирение и духовна борба всъщност е порочна и погрешна в основата си. Ако ние не се научим истински да прощаваме, ние не можем да обърнем острието на духовния меч срещу най-коварния си неприятел – срещу гордостта, която се гнезди в собствените ни сърца.
Е, от тази гледна точка, кой от нас може да прощава истински и всецяло? Навярно никой. Но ако не можем със сърце да изречем следните думи на св. Николай Сръбски, то поне – доколкото ни е възможно – да разтворим сърцата си за тях: „Благослови неприятелите ми, Господи. И аз ги благославям, и не ги проклинам. Благослови и ги умножи. Умножи ги още повече и ги изпълни с жлъч срещу мен. За да бъде безповратно бягството ми към Тебе.
За да се възцари смирението докрай в моята душа. За да стане сърцето ми гроб на тия два зли близнака: гордостта и гнева. За да събера съкровището си на небето.”
Да се потрудим – доколкото са ни силите – да разтворим сърцата си за тия слова и да се потрудим да сберем съкровищата си там, където молец не ги разяжда, нито ръжда (срв. Мат. 6:20) – там, където ни очаква вечността. Да положим – както се казва в една от стихирите на днешната вечерня – „светло начало на светия пост” по милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, на Когото заедно с Отца и Светия Дух, подобава слава, чест и поклонение, сега и всякога и във вечни векове! Амин.