Христовото Евангелие на любовта, възлюбени, завършва със Страшния съд. Целият този видим свят с всичко, което е в него, времето и пространството завършват с последния и страшен Христов съд. По думите на св. Григорий Богослов, чиято памет празнуваме днес, “този съд ще бъде единствен, окончателен и страшен, но още повече ще бъде праведен, нежели страшен, или, да кажем по-добре, именно затова страшен, тъй като е праведен”.

В съвършената Любов няма и капка неправда. Съвършената Любов съдържа в себе си съвършената Истина. Ала в нашето съвремие хората не обичат да се говори за правда и истина, за справедливост, за въздаяние, за страх. Обичат да се говори най-вече за любов. За любов такава, каквато си я представят те. Хората днес наистина са твърде угнетени. Животът е тежък. Стресът е всекидневен, постоянен. Говори се за това как да преодолеем депресията, страховете. Думата страх предизвиква вече страх и някак отхвърляне. Да се говори днес за Страшен съд? Какво? Да плашим людете със Страшния съд? Няма ли по този начин да ги отблъснам от Църквата? Би следвало да говорим единствено и само за любов. Ала, както стана преди малко дума, съвършената Любов, Божията Любов, не съдържа в себе си, няма в себе си неправда. Съвършената Любов съдържа в себе си съвършената Истина.

За ония, които изцяло поверяват себе си на Божието милосъдие, именно за тях, над съда се извисява милостта. Ала нима можем да поверим себе си на Божието милосърдие, заобикаляйки Божията правда, заобикаляйки Божията истина. Това е невъзможно, защото и правдата, и истината, и любовта у Бога едно са. Ето това трудно може да разбере съвременният човек. Това трудно разбираме и ние. Защо? Защото много често, ако не и почти постоянно, ние страдаме от една двойнственост. В какво се изразява тя? От една страна е реалният живот. Под реален живот в случая разбирам живота ни тук и сега на тази земя, в този свят с всичките му грижи, безпокойства, стремежи - живота тук и сега - взаимоотношенията с хората, стремежа за придобиване на едно или друго нещо, често пъти под предлог за земно оцеляване. Този реален живот е нещо едно, а нашата вяра и животът според вярата са нещо различно. Животът във вярата, ходенето в храма - какъв е техният смисъл?  – Да омекотят този реален живот, да го направят по-лек, да имаме някаква утеха, тук, на земята, да имаме прибежище за някакво спокойствие, макар и относително, и уют. Често пъти съвременните християни страдат точно от такава двойнственост. А тази двойнственост, възлюбени, не ни позволява, не ще ни позволи, ако е загнездена в нас и ако не се борим срещу нея, не ще ни позволи тя да съзрем единството между любовта, правдата и истината.

Съвременният човек, този който отделя т. нар. реален живот от вярата и от живота според вярата, е склонен да схваща любовта като нещо, което заличава всяка мисъл за въздаяние, за правда, за праведно въздаяние и за Страшен Христов съд. Неслучайно в православното богословие има модернисти. Едни са по-предпазливи в изказа си и умерени; сред тях са, да речем, известният съвременен английски православен богослов епископ Калистос Уеър и наскоро станалият митрополит Иларион Алфеев от Московската партиаршия. Та те, макар и предпазливо, но съвсем ясно и недвусмислено в свои съчинения говорят за възможността грешниците да бъдат помилвани и вечните мъки да не бъдат вечни, а относително продължителни в сътворената вечност и да дойде миг, в който всички, абсолютно всички живели човешки същества от Адам до последния човек, независимо от своя живот и от своя духовно-нравствен избор, ще се спасят. Такива едни богословски възгледи отразяват това, което се опитах да обрисувам накратко преди малко. Съвременният човек не иска да чуе възвестените от словото Божие и от светите отци на Църквата истини за праведното въздаяние, за последния и страшен Христов съд и за вечността на мъките.

Ако ние преодолеем тази двойнственост в самите себе си, ще започне да се прояснява умът ни, ще започне да става по-чувствително в духовно отношение сърцето ни и ще започнем да се приобщаваме по-дълбоко и живо към истините на Божието Откровение, към истината, пазена в светата Православна Църква. Да, ако ние поверим себе си на милостта Божия със страх Божий и трепет, то тогава по думите на св. Иоан Златоуст, “както песъчинката не остава в равновесие с огромна купчина злато, тъй и изсикванията на Божието правосъдие не остават в равновесие на едни везни с Божието милосърдие”. Но това става в случай, че ние се стремим да живеем според Божията правда, стремим се да пребъдваме в Божията истина и се уповаваме на Божието милосърдие, живеем с надежда на Божията любов. Иначе, ако ние живеем немарливо според стихиите на този свят, то тогава имаме ли основание да се надяваме Божията всеопрощаваща любов? Да, Господ е безкрайно милосърден и щедър. Дошлите да се трудят в единадесетия час Той възнажраждава така, както тия, които са дошли да се трудят още от първия час. Място за завист на първите към последните тук няма. Ала Господ не възнаграждава безделниците, които изобщо не работят, Господ не спасява тези, които упорито пребъдват в греха си, Господ не възнаграждава тези, които хулят, които роптаят, не възнаграждава тези, които Го отричат, не възнаграждава тези, които са влюбени в греха, обичат греха, и желаят да живеят според логиката на греха.

Говорим за страшен Христов съд. О, веднага ще се намери някой да каже: защо говорите по такъв средновековен начин? Та нали в Библията, в Новия Завет, в Първото послание на свети апостол и евенагелист Иоан Богослов се казва, че “в любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка” (1 Иоан. 4:18). Ето едни ярък пример, как и протестантите, и съвременните хора изборно четат и възприемат съдържанието на Божието слово. Ала ние знаем, че духът на страх Божий е дух на Божията благодат. Ние знаем, че дори безплътните небесни Сили, че дори най-висшите сред тях, херувимите и серафимите, предстоят със страх и трепет пред Божия престол. “Страхът Божий никога не трябва да напуска сърцето”, казва светител Теофан Затворник. “Любовта изгонва едни вид страх, а поражда друг. В него няма мъка и боязън, а сладка прохлада. Ала това е все пак страх, който понякога троши кости. В него няма нищо болезнено, а благоговейно, трезво и отрезвяващо, и освежаващо чувство, подобно на утринен полъх. Чувство, което не отнема топлотата и дава истинската температура. Любовта сама внася мекота и разнежване” - в недобрия смисъл на понятието. Особено ние тук, които живеем между страха от гибел и надеждата за спасение, как можем да се освободим от страха съвсем? Но ето за какъв вид страх ни говори светителят, като обобщава учението на светите отци, като обобщава начина, по който съборният разум на Църквата възприема и разбира съдържанието, смисъла на Свещеното Писание.

Да, това е сладостен, трепетен страх и този именно сладостен и трепетен страх изпитват и ангелите пред Твореца, защото, макар и преизпълнени с любов към Бога, те са същества сътворени, ограничени, и затова предстоят с неизразима любов, но и с благоговение, страх и трепет пред Вечния, Твореца, Този Който е създал всичко видимо и невидимо. Между Твореца и творението има непреодолима бездна. Преодолява я единствено Господнята любов, Божията любов и действието на несътворената Божия енергия - благодатта Божия, която Господ от любов към творението преизобилно дарява на разумните същества - ангелите и човеците, които се стремят към Господа, стремят се да живеят в единение с Него, в общение с Него чрез изпълняване на светоевангелските заповеди.

И тъй, да оставим настрана наистина крайни, сурови и несполучливи изрази, с които понякога богословието си е служило или си служи. Да се опитаме, доколкото това е по силите ни, да се приобщим към съборното съзнание на Църквата, към пълнотата на Божието Откровение, към пълнотата на светоотеческото свидетелство. Защото това знание за нас е живително. То храни ума, сърцето, душата, съвестта. То ни отрезвява, то ни освестява, то просвещава и прояснява ума ни, за да може да възприема точно, вярно, правилно спасителните Христови истини.

И тъй, да преодолеем тази двойнственост в отношението си към живота поначало. Животът тук на земята и духовният живот е неизбежно съпроводен и с мъка, и със страдания. Ала след страшния Христов съд животът, животът в Христа и с Христа, ще се отдели от мъката и животът вечно ще пребъдва сам по себе си, а мъката вечно ще пребъдва сама по себе си.

Във вечността време няма, ала и сега няколко мига богообщение - о, те са не само по-стойностни, но те са по-значими от години живот, съвпрегнат с мъка, живот земен, живот, отдалечен от Господа. А във вечността праведниците ще измерват самата вечност с радостта и блаженството си в Господа, а грешниците ще я измерват, уви, със своята мъка.

И тъй, по думите на св. Григорий Синаит, “както зародишите на адските мъки невидимо се таят в душите на грешниците още тук, на земята, тъй и начатъците на небесните блага поникват в сърцата на праведните чрез Светия Дух”. Т. е. чрез своята смърт ние раждаме за себе си такава вечна участ, каквато сме отхранвали в себе си през целия си тукашен живот. Това е истината, възлюбени. Божият съд, страшният Христов съд съвпада напълно и ще съвпада напълно със съда на собствената ни съвест. “Греховете на нечестивите имат край понеже има край и животът им”, казва св. Григорй Двоеслов. Те биха желали, ако могат, да живеят безкрайно, за да имат възможност да грешат безкрайно. Св. Григорий Двоеслов е живял през седми век, т. е. той умира в самото начало на седми век - живял е през втората половина на шестото столетие. И вие виждате, колко точно той описва състоянието на съвременния човек, който желае щастие тук и сега, на мига. И не го интересува нито Бог, нито вечност. Да, човеците желаят да живеят вечно, ако могат да получат биологично безмъртие, и да живеят тук, в този свят, вечно, за да грешат вечно. Ала не от човеци зависи това. Животът и смъртта са в ръцете на Бога, Който отмерва времена и години, Който отмерва и времето на този свят, който ще има край. И неговият край е сташният Христов съд.

Ала вижте, за нас християните, каква е надеждата на този съд и в какво е надеждата ни. Надеждата ни е в милосърдието на самия Съдия. Към кого ние се стремим и с кого искаме да бъде едно – пак с Него – със Съдията, който е Любов и Правда. Блажени са тия, които достигнат до това състояние, че могат да кажат заедно с църковния песнописец: “Христе, мое утешение, т. е. моя отрада, моя радост, на твоя Страшен съд”.

Да ни просвети Господ, да ни помилва Господ, да ни пощади Господ, да ни вразуми Господ, та да почнем да се стремим да живеем в Него и с Него по пътя на последователен, принципен живот според светоевангелските заповеди, та и ние, макар и недостойни, с трепет, страх и надежда да предстанем пред съда на нашия Творец и Спасител, и да чуем отрадните слова: “дойдете вие, благословените на Отца ми и наследете царството, приготвено вам от създание мира (Мат. 25:34). Амин.