Богата е духовната трапеза от богооткровени слова, която днес, възлюбени, ни предлага светата Църква. Но ние с вас ще бъдем благодарни, ако съумеем от тази трапеза да вложим в сърцата си и няколко благословени трохи, защото сме наистина сиромаси духом. Не, не сме осъзнато бедни духом, т. е. не сме, за жалост, каещи се грешници в дълбокия, същински смисъл на понятието, а сме духовни сиромаси, обаче често дори и не съзнаваме това, не усещаме това. И тъй, да протегнем смирено ръка, за да получим поне няколко трохи. Трохи, които не ще пренебрегнем и които наистина ще нахранят сърцата ни.

Едва ли е потребно да започна да говоря сега що е покаяние. Колко пъти сме чели за покаянието, слушали сме за него, говорили сме за него! Ала дало ли е покаянието плод в сърцата ни? Станало ли е покайното разположение трайно, безценно достояние на нашия живот, една от основите на живота ни в Христа?  И все пак, нека да припомним с кратки думи. Покаянието е болка, болка поради самоизмамата, с която човек обайва себе си дълго и предълго, до самия момент, когато почувства болката от самоизмамата. Покаянието е и радост за намерения нов път, то е отказ от старите кални друмища на греха и радост от това, че сме намерили нов път, радост от това, че можем да поемем нов път, който ще излекува болката ни. Защото ако останем единствено с болката, покаянието може да се изроди в отчаяние, може да се изроди в омраза към света, към самия себе си, към людете. И от благословена възможност да поемем по нов път към Господа покаянието да се превърне в безплодно и самоубийствено бесовско отчаяние. Покаянието е неочаквано виждане на греховната проказа, обзела душите и телата ни. Неочаквано виждане, от което човек обаче не потъва в отчаяние, не се вцепенява от ужас, а извиква, изпуска вопъл от сърцето си, вопъл за лекар и лекарство. А Лекарят незримо, напълно реално, кротко и търпеливо е до нас и дори в нас, и очаква, очаква тъкмо този вопъл към Себе си.

Покаянието е и отказ от своеволието. Покаянието е отказ от живот, подчинен изцяло на това «аз искам», «на мен ми се нрави». Покаянието е съзнание, че човек намира себе си и става истински човек единствено и когато устреми своята воля към драговолна покорност на светата Господня воля. И ето у началника на митарите Закхей, у грешника Закхей се пробужда човекът Закхей. Пробужда се и на мига въстава срещу грешника. Въстава срещу грешника в себе си и се втурва да види Христа. Втурва се да види единствения неопетнен от грях пречист Човек. Втурва се да види своя собствен пречист първообраз.

Закхей се е почувствал виновен. Ала кой го е упрекнал? Казал ли му е някой нещо? Или пък помогнал ли му е някой с думи, с увещание да принесе покаяние? Не. Закхей се е почувствал виновен от присъствието на един-единствен Човек, от присъствието на Този, Който няма грях в Себе си, от присъствието на Спасителя. Самото присъствие на абсолютно безгрешния Христос е пробудило по неведоми пътища в сърцето на Закхей чуство на вина и порив за покаяние. Как се кае Закхей? В светото Евангелие не е речено, че Закхей е казал: «аз съм грешник, аз съм сребролюбец». Закхей начаса принася плод на покаяние и се кае тъкмо чрез това. Принася плод на покаяние, като казва, че половината си имот раздава на сиромаси и че от ония, от които несправедливо нещо е взел, ще им го върне четворно. О, това е най-ценното покаяние! Ала това покаяние като че ли най-рядко ни спохожда като съзнание, чувство, разположение, най-вече като решимост да дадем плод. Няма думи, няма уверение, няма [не се чува записът] «грешен съм» или «извърших това или онова», а има порив на сърцето - мигновен, силен, непреодолим порив на сърцето да се извърши на дело противното на това, за което ни укорява съвестта. Ето го живото покаяние, действеното покаяние. А не всички тези думи, думи, думи, които ние изричаме. И сетне отново едно и също, и пак се каем, и то пак е искрено, но не съвсем, защото не достигат сили, и пак повтаряме онова, за което се каем. Къде е този порив на сърцето? Ето, плодът е налице. Без думи. Живо. На дело. И така малкият по ръст Закхей започва да расте, расте, расте духовно. Сравнете го другите, които смятаха, че познават закона, с тези, които укориха и осъдиха Спасителя, задето той е влязъл в дома на Закхея.

Наистина неизмерими са кротостта и дълготърпението на Христос, нашия Господ. Какво става? Вижда Закхей на смокиновото дърво и му казва: слез, защото днес трябва да бъда у дома ти, твоя дом (срв. Лука 19:5). Това чува тълпата. И противниците на Христа - фарисеите, законниците, книжниците – тържествуват. Какъв пророк е този? Той не е пророк! Не е възможно да бъде Месия! Та той не познава закона! Той отива в дома на грешник. Отива в дома на митар. Той не знае кой е Закхей. Господ мълчи, Господ не отговаря на хулите, Господ не изрича дума дори. Но когато Закхей принася плода на покаяние, тогава? Тогава цялото това безумно самомние на Христовите врагове,  цялата тяхна видима победа над Спасителя тържествува – какво може Христос да каже в отговор на всички техни укори? Логиката е на тяхна страна – ето, Христос пред очите им греши, Христос отива в дома на грешник, Христос не е сърцеведец, не е Месия, не е пророк. И когато сякаш тяхното тържество над Спасителя достига до облаците, изведнъж облакът е разсечен от мълния - от мълнията на покаянието. Закхей със своето покаяние показва кой е прав, кой познава закона – Христос или неговите врагове. Кой е по-праведен сега - тълпите, викащи срещу Спасителя, или Закхей, който пред тях принася плод на покаяние. Така е винаги с Христовата Истина, възлюбени. Тя не бърза да спори, не бърза да доказва, не бърза да защищава себе си. Тя е кротка и дълготърпелива. Но идва мигът, когато тя ясно с ослепителната светлина на мълния и поразява, и изпепелява надменната гордост, надменната лъжа, човешкото скудоумие, облепено с гордост и самоувереност.

Благословено, преблагословено е покаянието. Ала истината е, че ние с вас трудно сричаме азбуката му. А дните един подир друг минават и кога ли ще се научим на езика на покаянието? Кога покаянието ще стане език на нашето сърце, на нашия ум, на цялото ни същество, за да се разтвори то, та да може Господ да отнеме от него греховната проказа, да може Господ да ни излекува от болката, която напира в нас самите поради самоизмамите, в които живеем? Кога ще дойде този миг, когато Господ наистина ще ни обнови и изцели? От нас зависи, от нас и от никого другиго и от нищо друго.

Ето пред духовния ни взор е мъченическият подвиг на свети препеподобни Онуфрий Габровски, на когото е посветен този параклис и чиято памет днес празнуваме. Вижте какъв преизобилен плод дава неговото покаяние – мъченически венец, мъченическа слава, слава небесна и ангелска, не земна и човешка.

И тъй, отново и отново да се потрудим да положим добро начало. А Господ дълготърпеливо, кротко и с неизмерима любов чака. Чака нашата покайна болка, чака нашия покаен вопъл. Чака решимостта да принесем покаяние не с думи, уверения и обещания. А със сърце, дух, истина и живот. На този нов спасителен път да ни настави нашият всемилостив Спасител, Господ Иисус Христос по молитвите на своята пречиста Майка, на свети предодобномъченик Онуфрий Габровски и на всички Свои светци! Амин.