Последна промяна:
19.05.2010 10:19
Триадицкий епископ Фотий
english | русский
Няма, възлюбени, път по-дълъг от човешкия път. Нито едно от Божиите творения няма път по-дълъг от пътя на човека. Нашият път се простира от най-ниско падение до най-велика слава. От падението ни в бездната на греха до небесната ни слава чрез и във нашия Господ Иисус Христос. Нито едно друго същество не изминава този път — от ада към рая, от смърт към безсмъртие, от грях към безгрешност. Този път е път от демоночовека към Богочовека. Път необозримо — и бих казал неизразимо дълъг.
Днешният празник ни разкрива тайната на Боговъплъщението и по-специално нейната цел — обожаването на човешката природа, въздигането й до престола на Присносъщната Троица. Богочовекът Христос възнася цялостната човешка природа — с тяло и душа, не на небето, не там, където обитават светите безплътни сили; не дори там, дето възпяват Бога херувимите и серафимите, а още по-високо — върху самия Престол на Едната, Света, Неразделима, Единосъщна и Животворяща Троица.
Господ — второто лице на Пресвета Троица — Бог-Слово, се въплъти и стана човек, за да покаже, че човекът — ако възжелае — може да живее без грях. Това за нас звучи непостижимо — за нас християните; за нас, които се именуваме с Христовото име; за нас, които се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови! Непостижимо звучи за нас, които сме призвани да живеем — не ние, а Христос да живее в нас! Да, ние живеем в свят, в който почти на всяка крачка се сблъскваме с демоночовека, с неговите прояви, с делата на ръцете му, с делата на ума му, сърцето му, волята му. Всички ние знаем как съвременната лъжекултура — субкултура, се рови с дълбините на демоночовека —разкривайки, оголвайки нагоните и страстите на човека до последните им дълбочини, тя — тази култура — по-скоро нейният ужасяващ дух, сякаш се стреми да достигне до демоничното дъно и извор на тези нагони, на тези страсти. Това ние можем да видим около нас. То е наистина ужасяващо!
Но аз мисля, че за нас с вас по-опасно е нещо друго. И то е: един живот — не явно демоно-подобен — да пази Бог!, но живот все пак според мерките и ценностите на този свят. Живот преди всичко във временното, водоравно измерение на нашето съществуване тук на земята.
И какво се оказва? Оказва се, че ние не сме устремени към това, към което са призвани всички християни! Можем ли ние да сложим ръка на сърцето си и да кажем заедно със св. ап. Павел, че „нашето живелище е на небесата, отдето и очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа” (Фил. 3:20)? Имаме ли живия усет, че нашето истинско отечество, нашето вечно жилище е на небесата, а не тук — в този скоропреходен свят, с неговите блага и ценности?
Св. ап. Павел също казва: „и тъй, ако вие сте възкръснали заедно с Христа, търсете това, що е горе, дето Христос седи отдясно на Бога” (Кол. 3:1) Търсим ли ние „това, що е горе”? Съзнаваме ли, чувствуваме ли, че то е цел на нашия живот? Желаем ли то да бъде цел на нашия живот? Полагаме ли реални усилия да достигнем тази цел с Божията помощ? Или ние живеем — отново ще повторя — преди всичко във водоравните измерения на този свят, т.е. по отношение на живота — на неговото разбиране и живеене, ние почти по нищо не се отличаваме от тези, които нямат, вяра, надежда и цел в Христа. За нас християнството е нещо като религиозно-нравстен коректив на живота ни, но животът ни е тук! Ние мислим за долното, за земното много повече отколкото за небесното! Нашите мисли, нашите желания, нашите стремежи се обуславят в много по-голяма степен от логиката и ценностите на този свят, отколкото от духа и истините на нашата света православна вяра! Колко прагматично ние мислим! Живеем много често както другите!, които не вярват в отвъдния живот и се стремят тук да водят живот, изпълнен с колкото може повече блага и удобства! И ние живеем така, живеем като тях! А имаме някаква вяра или полувяра или повърхностна вяра, имаме някакви представи някакъв все пак страх Божий и все търсим благословение за това как да устройваме живота си тук — сякаш това е най-същественото!
А стремим ли се да поемем по този път, по най-дългия път, който може да се окаже и твърде кратък, ако човек възжелае да тръгне по него (с) от цялата си душа, с целия си разум, с цялото си сърце? Защото Господ е Този, Който може да ни пренесе по този път и в един миг. В един миг са изминавали този път светите мъченици и изповедници на Христовата вяра. В един миг са изминавали този най-дълъг път ония, които от гонители и мъчители мигом са се обръщали към Христа, изповядвали са Го като Бог и в Негово име са приемали мъченическа кончина!
Ето къде е основният наш проблем, основната наша трудност! Защото у нас има известен стремеж към вярата и живота в Христа, но той е крехък и плах и много бързо се задушава от стихиите на този свят, на които ние драговолно робуваме! Защо робуваме? Защото ни се иска да живеем според критериите на този свят, иска ни се да живеем колкото може по-удобно, колкото може по-добре тук, да ползваме колкото може повече блага и изгоди тук, на земята!
Ако ние търсим горното, ако ние съзнаваме, че нашите живелища са на небесата, ние ще се ползваме от благата на този свят, разумно, с размисъл, с преценка, с въздържание , с правилно степенуване на това кое е по-важно, кое е по-маловажно. Няма да преживяваме тежко, ако се лишим от нещо, дори ако то е нещо насъщно, защото в крайна сметка ние вярваме, че Господ допуска изпитания толкова големи, колкото ние можем да понесем! И ако тази вяра у нас е жива, обуславяща и нашето мислене, нашето отношение към нещата, то тогава каква е пречката да живеем според началата на тази вяра, да живеем във и със нашия Спасител!
Да живеем?... По-скоро да започнем да живеем. Защото призванието ни е наистина високо. Ние би следвало да живеем така, че грехът да не бъде за нас примамлив — не мъчително да се въздържаме да не грешим, в една изнурителна борба със съблазните, а просто на нашата мисъл, на нашето чувство грехът да стане противен, чужд — противен! — както човек физически се гнуси и бяга от нещо зловонно, така духовно да се отвръщаме от греха и да бягаме от него поради зловонието му, поради това, че той е отрова, която разяжда и убива нашата богосъздадена природа — душата и тялото. Ето — само ако се стремим да живеем по този начин, да вървим по този път, ние с вас — независимо от вакханалията на демоночовешки прояви в нашето съвремие — ще усетим аромата на Православието, благоуханието на нашата света вяра, ще усетим светостта и радостта на това да бъдеш призван да си Христов в дух и истина! Какво да кажем?!?
Просвети, Господи, тъмнината ни, издигни ни над окаяната ни самовлюбеност, над заслепяващото ни себелюбие, себичност, егоцентризъм, над сластолюбието ни, над сребролюбието ни, та да можем да осъзнаем в каква бездна живеем. Та да можем да осъзнаем и да почувстваме, че ние всъщност — позор! — ние християните вървим надолу вместо нагоре! Издигни ни, Господи, над собствената ни нищожност и дребнавост, та да обикнем, да възжелаем пътя, който води нагоре, който води към неумиращ живот в Христа Иисуса нашия Господ, Който заедно с Неговия безначален Отец и с Благия Свят и Животворящ Негов Дух да бъде благословен сега и всякога, и в безкрайността на бъдещия век. Амин!