произнесена в храм "св. вмчк Георги Победоносец" гр. Стамболийски, на 6 май (23 април ст. ст.) 2009 г.

В този светъл пасхален период, възлюбени, светата Църква светло прославя един от най-тачените велики свидетели на Христовата вяра – свети великомъченик, победоносец и чудотворец Георги. Тачим този свидетел, воин, великомъченик Христов, ала за голямо съжаление в нашето съвремие, когато вярата и благочестието оскъдняват, все по-малко той е тачен с дух и в истина. Църковните и крайцърковните обичаи в почитта към свети Георги са познати – да отидем в храма, да запалим свещ, да приготвим потребните ястия – това знаят мнозина. Ала почитаме ли ние с вас, ние, днешните православни християни, свети великомъченик Георги с  дух и истина? Когато ние с вас четем или слушаме за страданията на Христовите мъченици, то възприемаме тези страдания като невероятни и непоносими. Това е така, защото всеки един от нас може да си представи тези страдания, ала далеч не всеки от нас може да постигне смисъла и далеч не всеки от нас може да постигне макар и отчасти любовта на светите мъченици към Христа – тази любов, която е разтваряла сърцата им, за да станат те съсъд на Божията благодат, та с помощта на тази благодат да понесат и изтърпят това, което според човешките мерки е нетърпимо, непоносимо. Ето го началото, началото на почитта към светите мъченици и в частност към свети великомъченик Георги Победо­носец с дух и истина. Но с основание ще кажете: "И все пак, нима е възможно да понесем една хилядна от това?" Ще бъдете прави – така е. Но вижте – без преувели­чение си позволявам да кажа, че всеки един от нас, всеки един, който желае да бъде следовник Христов, би следвало да измине мъченически път. И това казвам не в преносен, а в пряк смисъл. Само че мъченически път в нашата мяра. А какво означава в пряк смисъл – да бъдем мъчени за Христа телесно? Не сме достойни ние с вас за това. Обаче наистина сме призвани да изминем един мъченически път в прекия смисъл на това понятие и сега ще се опитам накратко да поясня в какво се изразява този път.

Св. ап. Павел ни призовава да се облечем в новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината (Еф. 4:24). Всеки един от нас, възлюбени, от личен опит знае колко, бих казал, загадъчно е нашето състояние, състоянието на човека подир грехопадението. Казвам загадъчно, защото у нас, във всеки едного от нас, живеят двама човеци: грехопадналият човек, или както го нарича свети апостол Павел старият човек (Кол. 3:9), и новият човек, създаден по Бога в правда и святост на истината (Еф. 4:24). Новият човек се ражда в нас от мига, когато приемаме светите Таинства Кръщение и Миропомазване. А стария човек ние получаваме по наследство и много добре знаем какви са неговите прояви. Вижте колко раздвоени сме – двама човека живеят у нас и тези двама човека се противопоставят остро един на друг, сякаш гърди срещу гърди, ръце срещу ръце, всеки член на стария човек против всеки член на новия човек. Нашата беда като християни е, че ние се отъждествяваме със стария човек, с този човек, от когото извират всякакви страсти, пороци, грехове, с този човек, който се противи на Божия закон. Колко лесно ние с вас се отъждествяваме с него. Проявявам аз алчност или гняв –  проявявам стария човек, обаче аз отъждествя­вам себе си със стария човек и смятам, че проявявам този гняв в някаква своя полза, в своя защита. Проявявам аз алчност, и в същото време не съзнавам това или ако го съзнавам, то заглушавам гласа на съвестта си и започвам да си мисля, че всъщност това не е алчност – и аз имам като човек потребности и аз искам едно и второ, и трето, за да ги задоволя. Така, когато вършим грехове, когато се проявяват нашите страсти, ние смятаме, че с всичко това отстояваме някакви свои интереси, смятаме, че всичко това е в наша полза. Обратно – това е в наша вреда, защото грехопадналият човек, старият човек ни е чужд – ние не сме сътворени от Господа със страсти и с грехове. Той е чужд за нас, а истинските ние сме новият човек, истинските ние сме тогава, когато съвестта казва: „недей да бъдеш алчен, помогни на твоя брат! Услужи на ближния, дай на бед­ния от средствата си!” Истинските ние сме тогава, когато вътрешният ни глас казва: „недей да се поддаваш на гнева, той те мами – по този начин ти не ще защитиш себе си, а ще нанесеш вреда и на ближния, и на себе си”. Ето кои сме истинските ние – всяка една добра мисъл, всяко едно милосърдно чувство, всеки един порив на вяра, доверие в Господа, всяка една проява на надежда, всяка една искра любов – това сме истинските ние.
И сега въпрос. Всеки ден, всеки час на коя страна заставаме ние със своето съзнание и свобода? На страната на стария човек или на страната на новия човек. Старият човек нашепва: "Защо са тия напрежения, ти никога няма да станеш добър. Виж колко са трудни евангелските заповеди. Нима е възможно, нима е естествено човек да обича враговете си? Нима нямаш право да се погрижиш за себе си и сетне за другите? Докъде ще стигнеш по този начин? Пък и виж – когато вършиш моите дела (тоест делата на стария човек), колко лесно ги вършиш! Вършиш ги приятно. Нима не се услаждаш, когато проявяваш своите страсти, нима страстите не са сластни, тоест нима те не носят сладост в себе си? И колко е лесно, колко лесно е да изпълниш техните влечения и пориви. Обратно – ето колко безплодно дълго се бориш, за да изпълниш една Христова заповед! Не, не! Аз съм твоята природа" – казва старият човек. Нима никой от нас не е чувал този глас в себе си? Чувал го е и то многократно, чува го многократно. И ето тук, тъкмо тук е съдбовният избор и тъкмо оттук, от този избор зависи дали ние ще поемем наистина един мъченически път, или ще поемем един широк, удобен път, който обаче води надолу и чийто край Господ ни е казал съвсем ясно какъв е.

Защо казвам мъченически път? Защото старият човек някак се е сраснал с нас, а ние, по думите на Господа, какво трябва да направим с него? – да го погубим, да го умъртвим. Който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси – казва Христос (Марк. 8:35). И ето вижте, който се реши да тръгне по този път, не воден от личния си опит и от своите мисли и чувства, а воден от вяра в Христовите слова, воден от  доверие в Господните думи, той ще се спаси. Но това е наистина мъченически път, защото много боли, когато трябва да погубиш и умъртвиш в себе си стария човек. Той се противи неистово на това. От една страна боли, но от друга страна Господ смекчава болката чрез дара на своята благодат – също както е било при светите мъченици. Господ в различна мяра е допускал те да изпитат болки от страданията. Един свети Игнатий Богоносец в своето Послание до римските християни пише, че зверовете в римския амфитеатър не са докосвали някои от тях – чудо Божие. Но той моли с него да не става така, а да го разкъсат. И даже казва: „Аз ще ги примамя, та по-скоро да ме разкъсат, за да се принеса като чиста пшеница в жертва”. Ето ви духа на мъчениците, любовта на мъчениците в нейната необозрима красота.

А от нас, от всеки един Христов следовник, се иска тази решимост, за да можем да се избавим от оковите на стария човек. И това става почти на всяка крачка, ако не и на всяка крачка в живота. Казал ми е някой нещо – иде ми да отговоря, стане ми досадно, раздраз­нително. И тук, на мига – ще се поддам ли, ще позволя ли да оживее и да се изпълни с мним живот старият човек поради доволство от това, че аз съм изрекъл злостна дума, отговорил съм на обидата с обида, или ще предпочета да ме заболи, да ми е трудно, да се боря, но да нанеса удар на стария човек и да нахраня с шепа пшеница новия човек. Пшеницата на усърдието, на чистото усърдие да остана верен на Господнята повеля в този случай. Така и във всеки един случай от живота ни. Ето го нашия мъченически път. И вижте, умирането на стария човек у нас ражда живот – умира старият човек и в пълнота се ражда новият. Така е и със светите мъченици – разтерзаните, разкъсвани, обезобразени техни тела умират и изтляват, ала душите им отиват в лоното Авраамово, за да се възсъединят с възкръсналите в слава тела в последния Съден ден. От смъртта извира живот. Така е и с всеки един от нас – от смъртта на стария човек извира живот, живот за новия човек – ще повторя думите на апостол Павел – новия човек, създаден по Бога в правда и святост на истината (Еф. 4:24). Но този нов човек, роден в светото Кръщение и Миропомазване, може да израсне и да узрее само с активното съзнателно наше съдействие. Ето виждате що е то християнски живот, виждате, че този живот е наистина мъченически, но не единствено и само в тягостно-страдалческия смисъл на тази дума, но и в благодатно-победния, светлия смисъл на понятието. Ето, ако имаме такова съзнание, ако имаме такъв стремеж, ако имаме ясно осъзната такава цел в живота си, тогава ние с вас ще можем наистина с дух и истина да почитаме паметта на светите мъченици, да ги славим, да им се молим не само и единствено за земни блага, но преди всичко за помощ да се застъпват те за нас, за да можем и ние да вървим и извървим своя път на православни християни, своя път на истински Христови следов­ници, своя скромен мъченически път от смърт към живот.

По молитвите на свети великомъченик и победоносец Георги да ни просвети Господ, да ни настави Господ, да ни умъдри Господ, та да дойдем в себе си и да проумеем кои сме ние по същество, за да можем да положим начало и да можем всеки ден да полагаме начало на нов живот, на живот, който извира от постепенното умъртвя­ване на стария човек, на живот, който извира преди всичко от щедростите и благодатта на нашия Господ Бог и Спасител Иисус Христос, Който е благословен сега и всякога и във вечни векове. Амин.

---

(c) Bulgarian-Orthodox-Church.org