15 февруари (2 февруари ст. ст.) 2009 г.

Богата духовна трапеза ни предлага днес Църквата, възлюбени. Праведният старец Симеон посреща и приема в обятията си Богомладенеца Иисус. Любещият баща радостно среща и приема в дома си разкаялия се блуден син. Как чудно се среща смисълът на празнуваното днес свещено събитие със смисъла на Христовата притча за блудния син.

Неизразимо понизява Себе Си Бог, за да срещне човека, залутан в дебрите на греха, сторил сам себе си плячка на смъртта. Необятна любов блика от драговолното безсилие на Всесилния. Този, който държи цялото творение със словото Си, лежи като безпомощен младенец в обятията на праведния Симеон. Този Младенец е освободител на човешкия род от греха, смъртта и дявола. Този Младенец дойде да потърси и спаси погиналото. Без този Младенец човекът никога не би срещнал Бога като Спасител.

Да, Христос дойде да подири и спаси погиналото. И ето, митарят Закхей среща Христа и става апостол. Измъчваната от седем бяса Мария Магдалина среща Христа и става света? Мария Магдалина. Разбойникът от кръста среща Разпънатия на Кръст Христос и същия ден се удостоява да бъде въведен в рая. Изпълненият със злоба към християните Савел среща Христа и става Павел.

Но мнозина са срещали Христа и са Го отминали, а други пък са Го намразили и са крещели: „Премахни го, премахни, разпни го“ (Иоан. 19:15).

Какво е потребно, за да срещнем Бога? Да дойдем в себе си като блудния син. Да дойдем в себе си и да престанем да наричаме безпътицата път, безсмислието – смисъл и умирането – живот. Да дойдем в себе си и да се покаем за погрешните си пътища. Да дойдем в себе си и да прогледнем за два пътя: за този, по който вървим и за този, по който трябва да вървим, за да срещнем Христа. Потребно е да се изпълним със смелост и сили, да заплачем поради стария път и да се зарадваме на новия път, както казва св. Николай Сръбски.

Трудно е, ще кажете. Да, трудно е, ако се каем и продължаваме да тъпчем по стария път. Трудно е, ако приличаме на човек, който се дави и вика за помощ, но като му хвърлят спасителното въже, не се хваща за него. Ала не е трудно за ония, които не само с нозе, но и с цялата си душа, с цялото си сърце, с целия си ум, тръгват по новия път. Който се надява само на нозете си ще падне от умора или ще отърчи назад, към стария път. А който не се надява на нищо свое, нито на нозете си, нито на душата си, нито на ума и сърцето си, той как ще върви? Тъкмо него любвеобилният Отец ще се притича да посрещне. Тъкмо този, който не се надява на нищо свое, ще бъде посрещнат от Самия Христос, от Самия Спасител. Господ ще го срещне, ще върви с него и... Нещо повече: дори ще го понесе на ръцете Си. Та нали Христос е Пътят и този, който върви по Христовия път не върви сам, а върви заедно с Христа и дори е носен от Христа!

Да не се боим от безсилието си, от сластолюбивата болка по старите ни пътища. Да тръгнем по пътя, по който можем да срещнем Христа и като Го срещнем, да Му кажем: „Господи Иисусе, Сине Божий, помилуй мя. И ни поведи със Себе Си натам, дето с отворени обятия ни очаква Небесният Отец.“ Амин.