Отново, възлюбени, встъпваме в предверието на Великия пост. Отново в него ни посреща Христовата притча за митаря и фарисея. В необозрим брой православни храмове днес се чете тази притча, говори се за нея. Ала до колко умове, до колко сърца се докосва нейният животворен смисъл? Колцина разбират, чувствуват, запазват в себе си тайната на греха и тайната на истинската добродетелност, които тази притча ни разкрива.

Да, ние знаем, че коренът на греха е в гордостта. Но съзнаваме ли, чувстваме ли, че в дълбините си гордостта знае, че е грешна, но крие тази истина с помощта на рой, безчетен рой от лъжи и несметна рат от грехове?

Ето, по думите на св. Николай Сръбски, гордостта знае, че е крива, затова е поставила стражи да я пазят: себелюбието, „праведният“ наглед гняв, чувството за висока собствена значимост, егоизма. Гордостта знае, че е грешна, затова яростно лъже, че в нея грях няма. Тази лъжа неизбежно ражда лицемерие, а лицемерието ни прави фарисеи. Фарисеят пък винаги търси опора във външното, за да изглежда, че има това, което всъщност няма, за да изглежда в людските очи такъв, какъвто му се ще, а не какъвто в действителност е. И това лицемерие, тази лъжа, тази измама извират от една отблъскваща самоизмама. Често ние си създаваме лъжлива представа за себе си. Напомням споделени по друг повод думи на московския светител  Филарет: „Често ние си създаваме лъжлива представа за себе си. Създаваме едно изкуствено и условно свое „аз“, което ни служи, подобно на ключ, във всичките ни външни ваимотношения. И често тази маска започва да скрива, дори пред самите нас, истинската ни личност, стояща пред Бога.“ В тази самоизмама наглостта и лъжата на гордостта достигат своя връх. Гордостта се опитва да се представи за ядро, за сърцевина на собствената ни личност. Така тя надеждно се прикрива, за да не разпознаем в нея нашия убиец, най-верния съюзник на дявола.

Единственият меч, с който можем да пронижем този убиец, е смирението. Противно на гордостта смирението отхвърля всяка лъжа, всяко лицемерие, всеки фалш, всяка поза. Смирението никога не търси опора във външното. Смирението не гледа на лице. Най-малко смирението търси опора в самото себе си. Винаги и неизменно то търси опора единствено в Господа. Смирението открива очите ни за Истината. Смирението, чрез смирението и посредством неразлъчното от него покаяние, ние можем да познаем себе си нелъжовно, истински. Ведно с вярата и покаянието, смирението е начало на пътя към спасение, начало на живота ни в Христа. Смирението е ключ към всички останали светоевангелски добродетели. Смирението е тайна на благодатния светоевангелски живот, на истинската добродетелност.

Разбира ли умът ни това? Усеща ли сърцето ни това? Съзнаваме ли, че тия две тайни – тайната на греха и тайната на истинската добродетелност, т.е. на живота в Христа, са от съдбовно значение за нас? Едва ли допускаме колко много зависи от отговора на тия въпроси, а той ще бъде животворен за нас, ако избликне от глъбините на душата ни, ведно с молитвата на митаря „Боже, бъди милостив към мене, грешника“! (Лука 18:13) Амин.