Последна промяна:
23.07.2009 7:40
На 5 юни по гражданския календар, възлюбени, се изпълват пет години от кончината на матушка игумения Серафима. И ето ни отново събрани около нейния светъл гроб. Подчертавам – около нейния “светъл” гроб, а той е светъл, защото Матушка игумения през своя земен живот бе станала съсъд на Христовата светлина, и всички ние, които сме имали благословението, радостта да общуваме с нея, сме усещали това неведнъж. Вярвам, усещали са го и тия, които са слушали или чели нейни наставления най-вече към сестрите на тази света обител. Събрани сме ние около светлия гроб на Матушка игумения, изпълнени, убеден съм, със съкровени мисли и чувства, със светли мисли и чувства, с мисли и чувства, които се различават твърде много от онези разположения, мисли, желания и чувства, които преобладават у нас в живота ни. Защото, уви, в потока на ежедневието и многогрижието ние се потапяме не само в суета, но се потапяме и в греховността на тоя свят, и в своята собствена греховност.
Ала защо става така, че светлите мисли, светлите чувства ни спохождат така рядко? Защо става така, че ние се чувствуваме приобщени към духа на Матушка само в отделни мигове? Та нали я познавахме, та нали сме слушали за нея?
Веднъж руската подвижница от 19 в., игумения Арсения, слушайки наставленията на духовната си майка, схимонахиня Ардалиона, казала: “Съвестно и скръбно ми е да слушам сама такива драгоценни слова.” И чула следния отговор: “Е, и какво ще стане, ако всички чуят словата ми, но не ги сложат на сърце? Ще ме слушат като приятна музика, а без изпълняване няма да разберат. Усвояват се и се разбират само тия слова, които се изпълняват.” Думи съвсем обикновени и лесно разбираеми, но изпълнени с дълбочина и особена сила – сила, която, уви, ни изобличава. Изобличава ни, защото добре ни е да слушаме, хубаво става на душата ни, дори в такива мигове тя искрено се разтваря за Господа, ала сетне, както от опит ние с вас знаем, бързо-бързо тя посърва и отново си става предишната – раздвоена, разпокъсана, тъмна душа.
Всъщност защо греховните мисли, чувства, разположения така силно воюват срещу нас, така лесно овладяват ума, сърцето, волята ни? Защото ние обичаме греха – един или друг грях, една или друга разновидност на греха, по-явно или по-скрито. И тъкмо поради това, че ние обичаме греха, а дори не щем и да си го признаем не рядко, дори пред себе си, та тъкмо защото обичаме греха, нашата борба срещу греховните мисли, чувства и желания е безплодна. Безплодна е, защото тази борба е вяла. Вяла е, защото това е борба само в съзнанието. Ние се противопоставяме с едно голо съзнание и мисли на греховните мисли, на греховните помисли, чувства и желания. Такава борба е обречена.
И тъй, ако ние желаем да бъдем следовници на Матушка, чеда на Матушка не по плът – ще си послужа с новозаветния израз – не по плът в смисъл не само като приемници, формално, а в дух и истина, ако ние желаем да бъдем по същина в дух и истина чеда на Матушка, би следвало да слезем по-надълбоко в сърцето си и да се решим да поразяваме корените на любовта към греха, на влечението към греха, на привързаността към греха. Тоест би следвало да намразим греха, да го намразим в сърцето си и с порив на волята си.
Разбира се, борбата с греха няма само тази отрицателна страна, дори още по-важна е положителната страна, макар че е трудно да я придобием, а именно: човек истински намразва греха тогава, когато се стреми да обикне Божията воля, т. е. Божието слово и Божиите свети заповеди. Тогава човек усеща колко безплодно е сърцето му в желанието да обикнеш Божието слово и Божиите заповеди истински, така че за теб те да бъдат живо ръководно начало в твоя живот, постепенно да стават дихание на твоя ум и на твоето сърце. Тогава човек започва да проглежда и да вижда колко прокажен е, окаян, сиромах, сляп и гол в дълбочина. Тогава осъзнава, че ние можем да обикнем Божието слово и Божиите заповеди единствено чрез силата на Господнята благодат. Тогава, с една реч, започва действителният, истински духовен живот на християнина. Нищо друго, нищо външно, каквото и да е то, било и най-благолепното, не може да замести този труд и не може да ни направи приемници, продължители на делото на Матушка, не може да ни направи нейни чеда.
Та ето къде са изворите на тъмнината и изворите на светлината: извор на греха е тъмнината в нас и около нас; най-големият, най-дълбокият извор на тъмнината е нашата глъбинна самовлюбеност и любов към греха, от които ние дълбоко в себе си не желаем да се отлепим, да се откъснем, да се освободим. А изворът на светлината, знаем, е Христос, нашият Господ, и по Неговата благодат извор на светлина са и всички Негови чеда, всички Негови приятели, както Той ги нарича в светото Евангелие. Извор на светлина са и всички, които са станали съсъд на Христовата светлина. Ето такъв извор на светлина беше по време на земния си живот и е във вечността Матушка. И затова около нейния гроб е светло, и затова тук, край нейния гроб, ни е хубаво. И затова тук някак и мисълта за смъртта, и мисълта за всякакво страдание, нещастие, злини, не е страшна, а е някак лека, просветлена вътрешно от тази светлина, за която говорим.
Господи Иисусе Христе, Сине Божий, по молитвите на Матушка игумения Серафима, с Твоята незалязваща светлина просвети мрака ни. Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]