Днес, възлюбени, ние чухме Христовата притча за богаташа с големите житници. Чухме не просто притча, онагледяваща последиците от безумното пристрастие към земните блага, чухме словото на Живия Бог, насочено към съвестта ни, към твоята съвест, към моята съвест.

Познахме ли ние в богаташа от притчата себе си? Вършим ли ние това, което той е сторил?

Запазена е следната съвсем кратка повест за това как преподобни Исаак Сириец, живял през VII-ми в., напуснал катедрата си още на първия ден след като бил ръкоположен за епископ. При него дошли двама души: единият – заемодавец, другият – длъжник. Заемодавецът бил богат човек и настоявал длъжникът незабавно да изплати своя дълг. „Ако този човек не ми върне дължимото, – казал богаташът на св. Исаак, – ще заведа дело срещу него!“ Св. Исаак отвърнал: „Светото Евангелие ни учи да не искаме обратно даденото. Дай на този човек поне един ден, за да може да се разплати.“ На това богаташът отговорил: „Сега ти, остави настрана Евангелието!“ Като чул това, Св. Исаак възкликнал: „Ако не зачитате и Евангелието, защо съм дошъл аз тук?!“ Така той напуснал епископското си служение и се отдалечил в пустинята.

Уви! Не оставяме ли и ние Евангелието настрана, когато приковаваме душите си към земята, когато ги откъсваме от небесната храна, когато до забрава ги тъпчем с веществени ядива и блага. Това наистина е безумно! То е все едно да храниш агне с месо. Ала ние се уподобяваме на евангелския богаташ от днешната притча. И нещо повече. И нещо още по-лошо. Ние привеждаме цяла грамада доводи, за да оставим, в края на краищата, Евангелието настрана. Безчет са наистина тия доводи: трудни са времената; нуждаем се; светът днес е толкова далеч от това, за което се говори в Евангелието; как така ще живея в света без да съм реалист, без да се съобразявам с това, което той ми налага. О, безброй са тези доказателства... Тези уверения, само-уверения, че ние не можем да живеем днес иначе, освен ако не поотбутнем Евангелието встрани. И то не само, когато става дума за земни блага, за това, което ни е потребно за земния живот. Колко пъти, в угода на страстите си, ние оставяме Евангелието встрани! Колко пъти, за да приспим гласа на съвестта си, ние оставяме Евангелието встрани! А за да се успокоим, че не го отбутваме съвсем встрани, е, вършим там и по нещо друго  като уж християни, като полухристияни.

Да, нелепо е да храниш агнето с месо. А душата? Христовата невеста, която понякога, в трепетни мигове изплаква своята жажда по небесното отечество и небесната храна?  Ние я тъпчем отново и отново с рожковите или плевелите на земните наслади и земните блага, на които, нека да си признаем, нерядко гледаме било с лакомо, било със завистливо око.

Та ето, ето към какво е насочено словото на Живия Бог: към ума, сърцето, съвестта. То те подканва, без да насилва ни най-малко свободата ти. Подканва те да познаеш себе си в лицето на евангелския богаташ, да осъзнаеш, че си нищ, сляп, сакат, сиромах, гол и бос и да издигнеш взор към Господа, да разбереш и да почувстваш, че е потребно всеки ден да полагаш ново начало, нова коренна промяна на живота си, да се стремиш да живееш истински според Евангелието и никога, никога да не си позволяваш да го отбутваш настрани.

Ала не само по отношение на безумния глад и жажда за земни блага ние се оприличаваме вътрешно на богаташа от днешната притча. Толкова често ние нехаем за времето, за живота, който Господ ни е дарил. Всички знаем какво сполита богаташа – внезапна смърт! И то точно тогава, когато той се е надявал дълги години занапред да се наслаждава от натрупаните блага. Внезапно смъртта идва, богаташът се разделя с богатствата си и, още по-страшното, душата се разделя от тялото му. Богатствата преминават в ръцете на друг, тялото се полага в земята, а душата? Какво става с душата? Тя отива в места по-черни и от самия гроб.

Може би неведнъж е ставало дума, че един от основните белези, който би следвало да ни отличава като християни е вярата – живата вяра, дейната вяра във вечния живот. „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Има ли я у нас тази вяра, има ли ги поне наченките на тази вяра? Има ли у нас този жив усет за вечния живот и Възкресението за всичко това, което светата Църква всеки ден, дословно всеки ден ни напомня със своите богослужебни текстове? Ако го няма – ние все още сме оглашени, макар и кръстени. Ако го няма – ние сме в предверието на Христовата вяра, но ние не сме..., ние не сме християни. Ако на нас, в някаква степен, ни е присъщо това възприемане на времето и живота, каквото е имал богаташът от евангелската притча, ние просто все още не сме проходили в християнската вяра, в християнския живот.

Едно е човек да съзнава своето маловерие и да вика молитвено към Господа: „вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!“ (Марк. 9:24). Съвсем друго е човек просто да остави това настрана и да живее като всички останали люде. Е, и да се отличава от тях по това, че номинално се води християнин, ходи на църква и т.н, и т.н. А иначе, какво? Живеем като всички останали. Това е животът. Не! Ако ние сме християни, за нас това не е животът. За нас това е преизпълнено с отговорност предверие на живота, но не и животът в собствен, светоевангелски смисъл на думата!

Та ето какъв зов е днешната Христова притча отправен към нас, отправен към теб, отправен към мен, отправен към нашето съзнание, към християнската ни съвест.

Блажен е този, който осъзнае, че най-голямото съкровище, което има, е собствената му душа. И че това, което има, което е собствено негово, че това съкровище не можеш да го запазиш нито в банки, нито ..., нито никъде в най-надеждните скривалища на този свят. А единствено – в Божиите ръце. Господ, Той може да съхрани душата ни. Той може да я избави от всяко зло и от най-голямото зло – вечната смърт. От вечното ? пребъдване на онова черно място, за което стана дума – по-черно и от самата гробна пръст.

Блажен е този, който е разбрал, който е усетил, че насъщна храна и богатство на душата ни е единствено словото на Живия Бог. Словото, което дава, което влага в душата ни вечен смисъл и вечен живот в глъбинния битиен смисъл на това понятие Ето такъв човек може да се нарече християнин.

Господ да ни просвети, да ни събуди от нашия греховен сън, да пръсне мъглата на нашето полухристиянско съзнание, за да се осветим, за да разберем, за да почувстваме, че Неговото слово, Божието слово, светоевангелските заповеди са ум на нашия ум, сърце на нашето сърце, душа на нашата душа. Разберем ли това и придобием ли решимост да живеем според началата на това слово, пред нас се разкрива най-великата надежда в този безотраден свят – надеждата да придобием спасение, да придобием несвършващ, вечен живот в Христа Иисуса, нашия Господ, Който, заедно с Неговия безначален Отец и със Светия благ и животворящ Бог Дух Свети е благословен сега и всякога и във вечни векове! Амин.