29 юни (16 юни ст. ст.) 2008 г.

Днес, възлюбени, празнуваме паметта на всички небожители, просияли на българска земя. Можем ли да кажем, че празнуваме паметта на всички наши родни светци не по навик, просто защото е отбелязана тази памет в църковния календар, не повърхностно, не вяло, а в дух и истина? Можем, при условие, че ние сме техни потомци, техни чеда по дух и в истина. Каква бездна дели днешна България и днешните българи от небесна и свята България, от светите българи и от техните истински следовници и чеда в дух и истина! Това, което за нашите родни светци и техните истинни чеда бе слава, смисъл и цел в живота им, днес за нас е, ако не позор, то нещо, което почти не забелязваме или пък нещо, което обслужва нашите земни стремежи и цели. Смисъл, цел, слава, доброчестина за светите българи и техните истински чеда са вярата, православната света вяра и животът според нея. Навярно поне на някои от вас се е случвало да общувате или поне за миг да зърнете българи, люде, които в сърцето си носят и съвсем естествено, просто, непосредствено изразяват това, за което сега говорим – вяра в Господа, топлота, доброта, смирение, свян, чистота, целомъдрие... Къде е днес всичко това? Туй, което за нашите све?ти предци и техните чеда в дух и истина беше позор и срам, за нас днес е хвалба...

Погледнете улиците на града, особено в този летен сезон. Отвратителен парад на човешкото безсрамие. Едно общество, един народ, който така застрашаващо губи и най-обикновеното чувство за свян и срам, няма бъдеще. Няма бъдеще като общество от разумни, нравствени същества. Има бъдеще като тълпа. Има бъдеще на люде, които летят стремглаво надолу към бездната на подчовешкото, на животинско-демоничното.

Как днес в нашето Отечество не се роди, поне сред малка на брой група люде, потребност, обществена потребност да се изрази несъгласие с този парад на безсрамието, с този терор на безсрамието, който залива човешките сетива от печатни издания, от електронни медии, от екрани, от рекламни билбордове и от витрини почти на всяка крачка! Навярно има мнозина, които не са съгласни с това. Но сред днешните българи, повтарям, до момента не се зароди обществена потребност да се изрази несъгласие с този терор. Е, къде е тогава надеждата? Къде е надеждата ни, ако и ние, ние, не друг, а ние едва ли имаме капчица от онази вяра в Христа, която имаха нашите предци и техните верни чеда. Имаме ли ние поне искра от тяхната надежда? Имаме ли поне блед отблясък от тяхната любов? От тяхната доброчестина, откритост, топлота, гостолюбие? О, ние ще намерим безброй и безброй причини, за да се оправдаем. Ала нима на нашите предци е било по-леко, отколкото на нас? Особено в годините на робството, на иноземния и иноверен гнет. Не, разбира се. Не им е било по-леко. Обаче,  отново ще подчертая това, това за което ние говорим, говорим многократно, разискваме и пак говорим: те са имали и са го носили в себе си като непосредствена даденост, като живо съкровище в душите си. И то съвсем естествено, както споменах, се е изявявало и навън. А ние с вас сме празни. Ние с вас носим в себе си тъмни, кални следи от света, който иначе на думи порицаваме. И това са следи от кал и нечистота в самите ни сърца. Защото ние нямаме решимостта да възгреем в себе си огън на вяра, огън на надежда, огън на любов, огън на светоевангелски живот. А животът в Христа, дори и в неговите наченки, е не изпълняване на правила, норми, не външно благочестие, не обредоверие, а огън. Християнският живот е огън, който или се разгаря, или гасне. Няма трета посока. И ако ние нямаме усета за това, ако ние нямаме стремежа към това, и ако този живот, огън в Христа, не е наша осъзнавана и все по-дълбоко осмисляна цел на живота ни, ние ще бъдем една твърде жалка картина. Навън ние ще бъдем част от света. Ние ще се обличаме както се обличат в света, защото иначе как: може ли да живееш в общество, като си различен от него? Когато идваме тука, ще се обличаме по по-друг начин, защото не е прието да си облечен така, както в света. Може ли чувството за свян, за целомъдрие да бъде непоклатим критерий на нашия външен вид, независимо от това къде се намираме? Така, това, току-що казаното, е в сила и за всичко останало в нашето поведение, в нашия живот, мисли, чувства, думи, становища, позиции, виждания, изказвания... Християнинът следва да е навсякъде християнин. Не показно, разбира се. Скромно, тактично, разумно. Да, но да се държим човекоугоднически и да плащаме на света недопустим данък? Не!

И тъй, можем ли ние с вас да се наречем потомци по дух на българските светци и техни чеда в истината на Христовата вяра, с чийто огън те са живели? Мъчен въпрос, подир който, боя се, че следва печален отговор. А какво ни остава? Какво да сторим? Да въплътим в дух, в истина и да разгорим в огън, във вътрешен огън, молитвената просба към нашите светци:

“Наши родни небожители, молете се за нас, блудните ви потомци: да дойдем в себе си, да прогледнем, да открием сърцата си за вашата вяра, за вашата надежда, за вашата любов, та да оживеем неумиращо и да бъдем неразлъчно с Христа и с вас и сега, и всякога и в безкрайността на бъдещия век!” Амин.