Последна промяна:
23.01.2009 16:43
Наближава краят на Светата Четиридесетница, възлюбени, краят на количество време, краят на отлитащи мигове и дни. Ала как изминаваме духовния път през тия четиридесет дни?
“Ние приличаме – казва авва Доротей – на люде, имащи намерение да отидат в светия град Йерусалим. Излизайки от своя град, едни изминават пет километра и спират. Други изминават десет километра. Трети пък излизат от града и спират вън от вратите край смрадното сметище.”
И така, ние трябва да съзрем къде се намираме. Да не би само да сме излезли от своя град и да сме спрели вън от вратите, край сметището. Да съзрем малко път ли сме изминали или много, до половината ли на пътя сме достигнали или вървим два километра напред и два назад? В началото на пътя ние обикновено имаме намерение да го извървим докрай. Ала как не ни достига постоянство в това намерение и решимост да го изпълним. Излизаме ние от своя Вавилон и спираме край сметището, поради сластолюбие и боязън от духовния труд да вървим нататък по пътя. Спираме там, ала видим ли свой ближен, на часа ставаме и си даваме вид, че ще вървим по-нататък.
Изминаваме ние пет или десет километра, или дори достигаме до половината на пътя, но ето, че започваме да търсим страноприемница, където заслужено да починем, да се порадваме на уютната топлина на нашето малко земно щастие, да нахраним и да напоим огладнелите и зажаднелите из пътя страсти. И неусетно страноприемницата става наш дом и ние забравяме, че трябва да вървим нататък.
Вървим ние два километра напред и се връщаме два или дори повече назад. Да речем: идваме редовно тук, в храма, за да се помолим. Колкото умеем, молим се по време на богослужението. Но свърши ли то, започваме разговори един с друг. В това (няма) нищо лошо. Напротив. Какво по-хубаво от общението на близки по душа и сърце? Ала какво е това общение? За какво говорим? Какви мисли, какви чувства въплъщават думите ни? Не се ли изпълваме с приятно оживление от това да чуем или да кажем нещо за този или за онзи? За онзи свещеник какво направил, за този какво сторил, онзи пък там какво рекъл? Какво се е случило? Той как е коментирал това? И ето, че разговорът преминава в одумване, осъждане, клюкарство, съпроводено, забележете, при това от приятно вътрешно оживление. След това може би ни парва съвестта. Премисляме изреченото и чутото. Започваме да се каем. Дано да се каем! Но всички тия приказки и цялото това лъжеобщение обезсмисля времето прекарано в молитва. Ето ви два километра напред или два километра или повече дори назад.
Някои идват редовно в храма. Ала идват, тъжно е да се каже, за да се избавят от чувството си за отговорност. Тежко е да носиш истинска отговорност за думите и постъпките си. По-лесно е да слушаш някой да ти каже: така направи и това там направи, така постъпи и ще ти бъде добре. Какво се получава? Ти си дошъл в храма, за да срещнеш Христа, а не да се избавиш от чувството си за отговорност. Ти си дошъл в храма, за да заостряш своето чувство за отговорност пред Бога и ближните, а не да го обезличиш, като играеш ролята на смирен и уж отказваш се от своята воля. Ти си дошъл в храма не, за да бъдеш подчиняван и управляван от някого, а да се бориш заедно с своите братя и сестри, да постигнеш истинско смирение и истински живот в Христа. Ето ви два километра напред и не два, а много, много повече назад.
Не е възможно да извървим пътя към светия град Йерусалим лекомислено, ей така — приятно, между другото, без усилие, без отричане от себе си, без отговорно и дори свръхотговорно отношение към словото на Живия Бог и към душите на ближните.
Какво четем в житието на преподобна Мария Египетска, чиято памет празнуваме днес? След като се удостоила да се поклони на драгоценния и животворящ Христов Кръст, тя се обърнала с топла молитва към Божията Майка и в отговор сякаш отдалече чула глас: “Мини отвъд Йордан и ще намериш пълен покой”. В отклик Мария рекла: “Владичице, Владичице Богородице, не ме оставяй!”, и от църковния притвор се устремила тутакси към Йордан, без да се обръща назад, без да гледа нито на ляво, нито на дясно.
Ето, това е нашият път, възлюбени, духовният ни път през дните на Светата Четиридесетница, духовният ни път през целия ни земен живот, през дните, които Господ ни е отредил да бъдем тук, на земята, за да почерпим с пълни шепи от пълнотата на Неговата истина, да се спасим. Ние продължаваме пътя си, докато Господ благоволи. Но нека не спираме край сметището, току що излезли от Вавилон. Нека не се помайваме двоедушно, след като сме изминали пет или десет километра, или дори сме достигнали до половината на земното си поприще в стремеж към Горния Йерусалим.
Ето, след броени дни ще бъде Пасха. Да ни удостои Господ да видим заревото, незалязващото зарево на Неговото Възкресение, което е образ на Горния Йерусалим, на вечното Христово Царство, с което по Своята велика и превелика милост Христос Господ да удостои и нас грешните. Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]