Последна промяна:
24.12.2008 11:47
Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!
В достопаметните изречения на светите блажени пустинни отци, възлюбени, четем: Авва Амой попитал авва Исаия в началото на тяхното подвижничество: “Как гледаш на мене?” Исаия му отговорил: “Като на ангел, отче”. По-късно, подир много години отново го попитал: “А сега как гледаш на мене?” “Като на сатаната – отвърнал му Исаия. – Дори и да ми кажеш добра дума, тя обаче за мене е като меч”.
Какви мисли и какви чувства могат да ни изпълнят, след като чухме тия думи? Сякаш сме застанали на ръба на пропаст, погледнали сме надолу и мигом правим крачка назад. Наистина дълбока, шеметно дълбока е пропастта на човешкото падение. Двама или трима, или повече души събрани заедно, живеещи заедно дълго време, макар и християни, понякога без дори видима или основателна от човешка гледна точка причина, започват да изпитват неприязън едни към други, непоносимост, дълбока непоносимост. Защо?
Там някъде, в дълбините на тази пропаст, в тъмните тайници на човешкото сърце, са се раздвижили страсти, за които ние дори нямаме понятие. Не можем да си ги обясним. И дори да се опитаме да ги обхванем с ума си, не успяваме или успяваме само наполовина, или в още по-малка степен. И те пак се изплъзват, убягват ни, ала продължават все така да ни мъчат, да хапят сърцето. Сърцето е ухапано, сякаш от змия и сетне ние с мисли или думи ухапваме нашия ближен. И отровата от сърцето ни прелива в неговото сърце. „Ала, почакайте”, ще каже някой, „добре, толкова ли е ужасен нашият живот, това ли сме ние? Какви са тези тъмни бездни, за които говорите?” Да, така е. Бездните са тъмни и пропастта на нашето падение е дълбока. Това е истината. И не само, че е дълбока, а е изпълнена с хлъзгави сипеи, с озъбени чукари. Но има и друга истина. Христос Господ дойде, за да ни измъкне от тази пропаст. Със собствени сили това не можем да постигнем никога, каквото и да вършим. Ала когато започнем да разтваряме ума и сърцето си за Христовото слово, тогава започваме да правим и първите крачки нагоре по сипеите и през чукарите. Хлъзгаме се, свличаме се надолу и пак поемаме нагоре. Това е нашият път. Но утехата ни из тоя път е, че Водачът ни, Помощникът ни е не в крайна сметка човек, а Сам Богочовекът Христос.
И ето, в началото на този път стои осъзнаването на това, за което се опитваме сега да говорим. Без това осъзнаване ние не можем да направим и първата крачка. Защото тогава всичко у нас и вяра, и понятие за тази вяра, и опити за живот, и усилие, ще бъдат плитки, плитки. А в дълбочина – в дълбочина ние ще тегнем към душевен уют, към равновесие, свързано с чувство за приятност. И в името на този вътрешен уют и тази приятност, да ние сме готови да бъдем и християни. Но до там ще спрем. Бездната ни се вижда страшна, по-добре да не гледаме в нея. Не, това е самоизмама – самоизмама наистина.
И ето, пред нас е попрището на Великия пост, т.е. време за усилено лечение. С други думи – време за усилие да вървим нагоре и пак нагоре, за да се издигнем по-високо, да не се валяме из дъното на пропастта. Способността да простиш зависи от твоето съзнание за глъбината на пропастта, в която си паднал и от твоята решимост да вървиш нагоре и извън нея. Даже тогава, когато ти се струва, че ближният е сатана, дори тогава, когато и добрите негови думи безумно режат сърцето ти, като меч и те дразнят, не се отчайвай, не унивай. Вгледай се смело в глъбината на собствената си бездна. Тогава ти ще почувстваш потребност от милост, потребност от прошка. Тогава ти ще издигнеш очи нагоре, към Господа и тогава дори неусетно ще ти стане по-лесно, по-леко да прощаваш. Знаем, че грехът е болест, от която боледуваме всички. Презирането на грешника е презиране на болен човек. Този, който сам има потребност от прошка и милост, този, който сам се мъчи и умолява Господа да открехне, да отвори, да смекчи сърцето му, за да може сам да прости и да окаже милост, той дава от здравето си на болния и с това, благодарение на това даване здравето му укрепва още повече. А който презира болния, който гледа на болния през очите на гордостта, осъждането, неприязънта, той в крайна сметка подкопава собственото си здраве, собствената си способност да проси милост, да проси прошка от Господа с чисто сърце, със сърце нераздвоено дотам, че да се разкъсва на всяка крачка.
Пред нас е попрището на Великия пост. На прага му Църквата ни призовава да се опростим един друг. Блажен е този, който намери в себе си сили да положи начало на подвига на прошката. Да прости не еднократно и двукратно, а да приучи сърцето си към такова разположение, което го прави годно да прощава винаги. Ала триж блажени ще бъдем тогава, когато не само сме способни да си простим един на друг, а когато аз бъда способен да поплача за раните в твоето сърце, нанесени от мен и от други и когато ти бъдеш способен да поплачеш за раните в моето сърце, нанесени от теб и от други. Ето тогава ние ще можем да тръгнем нагоре без да се боим. Нагоре по сипеите, през чукарите, стръмнините, без да се боим. Защо? Защото няма да поглеждаме с ужас надолу бездната под нозете си, а ще се гледаме един друг с ведър, чист поглед. Ще гледаме заедно към Спасителя, Който ни води, Който ни сочи пътя, Който ни носи на ръцете Си. Кратък е денят на този живот и катеренето из урвите, колкото и мъчително да ни изглежда, е мимолетно в сравнение с вечността. Истинският живот не познава нощ. Нека към него да се устремим, към него с особена сила и дълбочина на покайно чувство ни зове сега и Църквата в дните на поста. Тъй дълго време ние с вас сме заедно, с някои от вас вече 15 години. Ала дните, месеците и годините, погледнати като количество време, по същество нямат значение. Значение има какво е отношението ни един към друг.
Ето, говоря ви аз сега, а знам ли кого и кои от нас съм смутил, огорчил не само със своите немощи, но и със своите страсти. Защото всеки един от нас е раздвоен и в някаква мяра грехолюбив. А уви, ние много по-тънко и дълбоко сме способни да уловим грехолюбието на другия, отколкото да почувстваме и да обикнем в пълнота неговото боголюбие.
И тъй, моля ви от сърце да ми простите за това, с което съм съгрешил пред вас. И да се помолим взаимно един за друг по Своята милост Човеколюбецът Христос Господ да ни удостои да преминем с духовна полза попрището на Великия пост, да се поклоним на Неговите страдания и на светлото Му Възкресение. Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]