Последна промяна:
24.12.2008 11:37
Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!
“Намери, душо моя, в себе си място, което грехът все още не е завзел и ти ще си възвърнеш всичко, що ти е отнел грехът”.
Как да намерим такова място в душите си, възлюбени? Отговаря ни Христовата притча за Блудния син. В живота на този първо несретник, а сетне щастливец, чрез свободната му воля участвуват небето и земята, дяволът и Сам Бог. Чрез греха дяволът се стреми да заличи у нас всичко божествено. Стреми се да ни ограби, да ни направи сиромаси, като обезсили у нас всичко истински добро, повтарям, всичко що е Божие. Така дяволът поробва човека, за да го прати с гнусен кикот да пасе свинете — ненаситните и всеядни страсти. А те влудяват човека, карат го да живее извън себе си, да стъпче и да забрави всичко онова, що е получил като дар от Небесния Отец.
Колко лесно е да произнесем: “Онова място в душите ни, което не е завладяно все още от греха е способността ни да принасяме покаяние”. Лесно е да го изречем, не е толкова трудно и да съжаляваме за стореното от нас зло, да се разкайваме за него, трудно е да се каем истински. А за да се каем истински, трябва да имаме устойчива, постоянна, мощна подбуда за това. Тази подбуда се корени във вярата ни, в готовността ни да разтваряме умовете и сърцата си за семето на живителното слово Божие. И пак, не е трудно да назовем всички тия неща. Да, вяра - слаба е, нямаме я, каем се. Словото Божие — слушаме го, четем го. Да, вярно е, че не правим това често, вярно е, че семето на това слово попада в плитчините на ума и сърцето ни, лесно излинява. Е какво, все пак ние вярваме, каем се. Общо погледнато ние всички с вас сме топлохладни. Лесно изговаряме духовни слова, сравнително лесно ги поемаме с повърхността на ума и сърцето си и още по-лесно ги обезсилваме. С какво? С двоедушието, нерешителността да тръгнем подир Господа. Всички ние с вас сме дълбоко раздвоени. Желаем да вървим подир Господа, а се влачим подир света. Искаме да се каем, но и някак да продължаваме да пасем свинете, ненаситните всеядни страсти, които надават понякога зловещ вой вътре в природата ни, в ума ни, в сърцето ни, в плътта ни.
Стръмен е духовният път. И това знаем. Но все пак, можем ли с нещо ясно и конкретно да докажем, че у нас има наистина решимост за промяна, решимост за покаяние? Можем. Как? Като на дело, на живо, тъй да се каже, променим отношението си към такива наши греховни наклонности и страсти, които се изливат навън, проявяват се в дела, прераснали са в навици. И с които всъщност не е трудно да се борим, стига да пожелаем. И все пак, за какво по-точно става дума? Вярно е, че покаянието е дело лично. Но нека да не забравяме, че ние с вас, възлюбени, се спасяваме не всеки за себе си. Духовният живот е личен, но и съборен. Ние се спасяваме всички заедно и това е задължително, защото без участие в църковния живот, без съвместно участие в Тайнствата на светата Христова Църква ние с вас не ще можем да се спасим.
Е, добре, щом като ние се спасяваме не само лично, но и съборно, то има ли такива прояви, наши прояви, които слагат петно на мен, на теб, на един или другиго, а на по-голямата част от нас. Да, има. И те са навярно много. Да вземем една от тях. Неспирното, отвратително осъждане, одумване, обсъждане. Не са ли те до голяма степен присъщи на всички ни? “Е, всеки е човек, все пак, то не може, пък и да се поотпуснеш трябва, и да си побъбриш ей така...” И започва: този, онзи, тази, онази, направил, направила, направили, казал, казала, казали... То започва така, сякаш нищо. А по някой път дори сякаш от добри подбуди. Но погледнато по същество тази склонност оставена без покаяние, т.е. непроменена, неизтръгвана, говори, че ние сме наистина жалки, твърде жалки и сме твърде далеч от онова, което в словото Божие, в съборния опит на светата Църква се нарича покаяние.
Какво би казал човек, който влезе тук, в храма за пръв път, реши по съвест да се приобщи към нашата общност, сближи се с едни и с други и след известно време започва да чува зад гърба си оценки, приказки, подмятания, иронични забележки, злобни осъждания и т.н. Е, ако се спасяваме не само лично, но и съборно, то не би ли следвало и съборно да се каем? Ето, за това, за тази присъща на мнозина от нас склонност да осъждаме, да клюкарстваме, да одумваме... Нима е толкова трудно човек да се противопоставя на това у себе си?
Чуйте следните думи на св. Григорий Богослов: “Всички ние сме благочестиви единствено, защото осъждаме неблагочестието на другите. За всички сме разтворили не вратата на правдата, но дверите на злословието и наглостта един против другиго. При нас по-съвършен е не този, който от страх Божий не произнася ни едно празно слово, но този, който колкото може повече злослови ближния или направо, или чрез намеци, носейки под езика си пагуба. Ловим греховете един на другиго не за да ги оплакваме, но за да ги одумваме, не за да ги лекуваме, но за да нанесем рана и раните на ближните да имаме за оправдание на своите недостатъци. При нас признак на добрите и злите не е животът им, но дружбата или несъгласието им с нас. Както по време на нощна битка, като не различаваме по лице своите и враговете, ние се нападаме един другиго и един от другиго загиваме”. Четвъртото столетие след Христа. Тогава са произнесени тези думи. Да, словесния меч на св. Григорий пронизва всички ни, но дали ще се възползваме от тия целебни рани, зависи от нас.
Колко жалки сме наистина, когато осъждаме, одумваме останалите, ближните си поради някакви нездрави представи или от неразумна ревност. Спорове, препирни за какво ли не. И то както казва св. Григорий, тези спорове и препирни стават, понеже има люде, които с крайно невежество и с наглост отстояват дреболии, напълно неполезни неща, но ги смятат за важни. И в името на тези свои мисли, нагласи, убеждения са готови да впият ноктите на осъждането в душите на ближните.
Стана дума, че ние с вас сме раздвоени. Да, такива сме. Обаче, ако желаем да намерим място в душата си, което все още грехът не е завзел, т.е. ако желаем да стигнем до покаянието, ние трябва да имаме решимостта да поставим предел на тази раздвоеност и да се изправим срещу това, което ни прави врагове един другиму — осъждането, злословието, подмятането, присмехът. Дали имаме тази решимост ще докажат просто идните дни. Няма нищо по-печално от това всеки един от нас да отнесе със себе си поне част от това слово, ето, тази небесно-благодатна част — думите на св. Григорий Богослов, и само след броени минути, часове, дни отново стане същият. Не се ли боим, че способността ни за покаяние, за истинска промяна заслабва, когато лекомислено и небрежно потъпкваме словото Божие, попаднало на повърхността на ума и сърцето ни.
Наближава светият и Велик пост. Идат дни за усилен духовен труд. Нека да бъдем ясни, конкретни, целенасочени в мислите, решенията и действията. Нека да започнем още от сега. И като начало да помолим нашия любещ ни Небесен Отец: “Господи, дай ми дух на истинско и всецяло покаяние!” Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]