Последна промяна:
24.12.2008 11:23
Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!
За всяко човешко същество, възлюбени, най-важната, най-чудната, единствената небесна среща на земята е срещата с Бога. Среща животворяща, спасителна за всяко човешко същество. Ала тъжно е, когато подир такава среща последва раздяла. Ето, св. Симеон е посрещнал Спасителя, поел е в ръцете си Богомладенеца Иисус. А сетне разделил ли се е той с Него? Той се е разделил в смисъл, че е напуснал този земен живот, за да очаква там, отвъд, нова среща с Христа, която не познава раздяла. И тази нова среща се е състояла подир славното Христово Възкресение, след като св. Иоан Кръстител е благовестил на всички духове в ада, благовестил е на първо място на всички старозаветни праведници Христа Възкръсналия. И тъй, стотици години св. Симеон е очаквал да срещне Спасителя на света. В края на земните си дни той се е удостоил да Го срещне тук, на земята. Сетне още тридесет и няколко години е очаквал новата среща с Христа. Среща, която — споменах вече, — не познава раздяла.
А как, как ние се срещаме със Спасителя? Живеем в духовно оскъдно време. Живеем във време, когато мнозина се кръщават православно, т.е. най-вече родители кръщават децата си, без да ги подготвят в съзнателна възраст да срещнат Спасителя така, че да не пожелаят да се разделят повече с Него. Когато човек пристъпва съзнателно към св. Кръщение, първата ни среща с Христа е това Тайнство. Св. Симеон Богоприемец посрещнал Христа, а ние се обличаме в Христа в тайнството Кръщение, според думите на св. ап. Павел: “Всички вие, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте”. Ние се срещаме с Христа по неизразимо чуден начин, когато приемаме Светите Тайни, Тялото и Кръвта Христови. Срещат се с Господа и ония, чийто живот преди това е бил мрак, чийто живот е бил раздяла с Христа, поради гнусното влюбване в греха. Срещат се с Христа и ония, които никога не са го и познавали. Срещат се. Ала колцина са тия, които се срещат и сетне се разделят със Спасителя? Не сме ли и ние с вас такива? Кое, какво ни подтиква да се разделим с Христа, след като сме Го срещнали? Отговорът на думи е лесен. Грехът, грехолюбието, което живее в нас и което дяволът и светът подхранват.
Ние сме призвани да срещнем Христа и неразделно да живеем с Христа и в Христа тук в тази долина на плача, в света. Ала работата е там, че светът ни мами с хляба си, а пълни душите ни с камъни. Светът ни мами с риба, а изпълва сърцата ни със змии. Светът ни подмамва със светлина, а покрива ума ни с мрак. Следователно, за да се срещнем с Христа тъй, че да не пожелаем да се отделяме от Него, потребно е да осъзнаем или да искаме да осъзнаем, потребно е да почувстваме или да искаме да почувстваме, че извор на нашия живот, именно на нашия живот е Той, единствен Той, Христос Господ. Той е Извор на живота ни и Сам Той е нашия живот. Ако човек желае да разбере, да усети това, ако човек разбере и усети това, колко естествено ще се помоли с думите: “Господи, светът изпълни душата ми с камъни. Ти ги изхвърли и ме нахрани с истински хляб. Светът напълни сърцето ми със змии. Ти ги очисти и го изпълни със себе си. Светът покри ума ми с мрак. Ти го прогони и го изпълни със светлина от небето”. Дори (само) един от тия три извора: умът, сърцето, душата да е мътен, да е изпълнен с камъни, змии или мрак, (тогава) ние не можем да бъдем живи, да живеем истински, не можем да срещнем Христа така, че да не пожелаем да се разделим с Него. Ако единият от тия извори се избистри, другите два ще го размътят. Ако два от тия извори се избистрят, третият ще се радва да го размъти. Всеки един от тия извори може да бъде отровител или спасител на останалите два. Блажен е онзи, който съзнава това, който чувствува това. Блажен е онзи, когото това съзнание и тия чувства го подбуждат да срещне Господа, да Го срещне чрез стремежа да живее с Него и в Него. С усещането, че Той, именно Той е едничкия ни живот. Блажен е, който поне в малка мяра разбере или усети, че Христос е едничката мъдрост свише. И че Той не е ограничено знание, умение или вещина на горделивия, ала по същество погледнато толкова жалък човешки ум. Блажен е, който разбере, усети, че единствено Христос може да ни нахрани с насъщен хляб. Блажен е, който разбере и усети, че единствено Христос Господ може да напои с жива вода пустинята на живота ни.
Вижте, всички тия думи, които изричам, имат смисъл тогава и само тогава, когато са казани не просто с уста, когато са не просто достояние на ума или в някаква степен на чувствата, а когато ги възприемаме като дух и живот, като съдбовно и жизнено важни за нас за посоката на нашия живот, за това как ние степенуваме ценностите в живота си, за това към какво ние всъщност се стремим в живота, именно всъщност, по същество, не фасадно, не на думи, не за пред другите, не за да залъгваме собствената си съвест, не за да играем в някаква степен роля в нещо, а по същество. Когато тия мисли, чувства, разположения, стремежи, за които говорим са поне в някаква степен живи у нас, тогава ние ще имаме силен стремеж да се върнем при Христа, отново да се срещнем с Христа всеки пък, когато сме се разделили с Него. Защото, уви, тази раздяла става често, тъй като грехолюбието у нас е живо, дълбоко вкоренено в грехопадналата ни, боледуваща природа. Обаче, когато човек се кае, след като е съгрешил, неговото покаяние ще бъде живително и истинско. То ще бъде точно промяна. Каква промяна? Аз имам склонност към определени грехове, върша грехове, кая се, падам, ставам. Някои казват: “Е, добре, какво, ще ходя да изповядвам същите ли? Защо да вървя тогаз на изповед, след като правя едно и също и се повтаря един мъчителен, затворен кръг? Какво, за да кажа пак пред свещеника, той да наложи епитрахила си върху главата ми, да ми прочете разрешителна молитва и сетне ново движение по спиралата?” Същината на покаянието е в промяната на отношението към греха. Ние неизбежно и след това падаме. Но ние, ако се каем истински, т.е. ако истински желаем да срещнем Христа, да бъдем с Него и да не се разделяме с Него, ние ще променяме отношението си към греховете, които вършим. Т.е. ние ще ставаме все по-последователни и безпощадни врагове на греха и по този начин ще ограничаваме, ще поразяваме сластолюбивото си собствено грехолюбие. Ето, такъв е смисълът на истинското покаяние. Ако живеем така с нагласата, дълбоката нагласа, със стремежите, с истинското покаяние, ние с вас имаме надежда, надежда все по-често и по-истински, по-истински от наша страна, от наша гледна точка казано, да се срещаме с Христа и да не се разделяме от Него. Защото вие отлично знаете от светото Евангелие, колко много Господ обича каещия се грешник, истински каещия се грешник. И така, през попрището на този живот ще вървим, ще вървим, без да се отклоняваме наляво или надясно, без да блуждаем из лабиринтите и пустините на света, мамени от неговия лъжлив хляб, от лъжливите му риби и от лъжливата му светлина, а ще вървим нагоре към Господа. И тогава, тогава ние ще се изпълним и с последната, и прекрасна надежда, че в деня на Христовия съд ние ще бъдем грабнати на облаци заедно с всички, които са Христови и по думите на св. ап. Павел, ще посрещнем Господа и винаги с Господа ще бъдем. Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]