Последна промяна:
11.11.2008 18:14
Во имя Отца и Сина и Светаго Духа!
Ето че изминаха, възлюбени, петнайсет години откакто о. архимандрит Серафим завърши своя верен път. С напредването на времето ще намалява броят на онези, които са имали благословението и духовното щастие да го познават лично. Но затова пък, надяваме се, ще расте броят на ония, които ще се запознават с него духовно, като влизат в досег с книжовното му наследие, като четат неговите книги. “Преподобни Серафим Саровски”, “Нашата вяра”, “Нашата молитва” и десетки още други творби на о. Серафим са свидни за стотици и може би хиляди български православни сърца. Ние, които имахме възможността да общуваме с о. архимандрит Серафим, а някои от нас — и радостта да бъдат негови духовни чеда, — има върху какво да се замислим. Има върху какво да се замислим с изминаването на годините, защото времето или заличава, или обратно — във времето се усилва духовната връзка между духовен отец и духовни чеда. Духовен отец отминал във вечността и духовни чеда все още вървящи по своя земен друм тук. Времето заличава тази връзка, когато ликът, думите, заветите на нашите духовни наставници не дават плод в сърцата ни, когато в нашия дух не се долавя техният дух, в нашите думи не се долавят техните думи, в нашите дела не се отразяват техните дела. Това е може би най-тъжното, което може да се случи на едно духовно чедо. Да загуби, да изгуби по същество в дух и истина връзката със своя духовен отец. Макар че на думи, пък и в мисли, и в чувства ние можем да се смятаме за духовни чеда и духовни наследници на нашите наставници. Обратно, когато личността на нашите наставници, когато техните слова, техните дела, техният жив пример дават плод в нас, когато за нас те са наистина свидни, святи, когато те за нас са наистина квас духовен, когато ние разтваряме за тях сърцата си всеки ден, когато ги молим всеки ден за прошка, за това, с което сме ги огорчавали, когато се обръщаме към тях, изправяме се пред лика им и си спомняме и техните наставления, и техните укори и с една реч — цялата тяхна любов, която те са вложили в нашето духовно отглеждане, ето тогава, тогава връзката ни с тях, с духовните ни наставници, с тия, които са ни родили в Господа, става по-силна. Нито времето, нито смъртта имат власт над нея. Ала, за да стане това второто с нас, за да бъдем наистина чада на своите духовни наставници, потребно е, мисля, всеки ден — всеки ден да си спомняме за тях духовно, живо, в дух и истина, в молитва. Потребно е да разтваряме сърцата си усърдно, а по някой път и с подвижнически порив, защото твърди са, уви, сухи и вкоравени са сърцата ни, за да може семето, вложено в тях да дава плод. Няма нищо по-хубаво от това, когато духовните чада изпълнят на дело духовните завети на своите наставници, всеки според мярата си. Тогава и само тогава в нашето време на ужасяваща духовна оскъдица, разпад, отстъпление, съблазни в църковния живот, тогава и само тогава ще може във времето, през годините да бъде жива и да продължава приемствената връзка между духовните поколения. А сърцевина на тази връзка, продължаваща във времето, е Свещеното Предание на Църквата. Защото духовните истини се предават от жив човек на жив човек, пазят се от жив човек. Ала това днес е трудно, особено е трудно. Защо? Защото ние сме трудноподвижни в духовния живот, в духовния подвиг. Ние обичаме нашите духовни наставници, това е така. Ала нашата любов сякаш се ограничава от спомените за тях, думите за тях, ако щете — от обхващането на тяхното наследие, говоренето за него, писането. Знаете ли, когато човек говори, когато човек пише, когато човек разсъждава, той в тези може би иначе хубави и правилни разсъждения, неизбежно проектира това, което носи в сърцето си. А то е плод на духовен живот или пък на липса на духовен живот, или на липса на правилен духовен живот. Т.е. човек неизбежно проектира върху това, което говори и пише, своя духовен облик. Именно своя. А въпросът е там: дали нашия духовен облик приемствено съответствува на облика на нашите духовни наставници или той е наш в лошия смисъл на думата? Отразява нашата самост, нашето “аз”, нашето чувство за собствена ценност. Ето там е според мен разковничето. И тъй, пред всеки един от нас предстои да върви през дебрите на времето толкова, колкото Господ му е отредил. Час подир час, ден подир ден, година подир година. И това време в края на нашия път или ще запечати нашата вярност, или да кажем даже още по-скромно, защото ще бъде — не защото е по-скромно на думи, а защото мисля че ще съответства повече на истината, — нашите усилия, нашите падания, но и ставания в стремежа ни да бъдем верни на духовните ни наставници. Или обратно, времето ще запечата криволиците, пътищата безплодни и прашни, изминати от нашето “аз” в стремежа му да търси себеутвърждаване дори и когато мисли, говори или пише за духовни неща. Нашите наставници се отличават със сърдечна простота, топла вяра и преданост на Господа. Нашите очи са го видели, умовете ни са го разбрали, сърцата ни са го изпитали. Докато е още ден, да вървим в светлината на този факел, който те предадоха в нашите недостойни ръце. По молитвите на Всепречистата Божия Майка, на св. ап. и евангелист Лука, под сводовете на чийто храм се помолихме за упокоение на о. Серафим, по молитвите на св. равноапостолна Нина, просветителката на Грузия, и на преподобните наши отци избити в Синай и Раита, чиято памет празнуваме в Църквата, да извървим докрай едничкия верен, спасителен път, пътя на вярност, пътя на покаяние, пътя, който води в несвършващия блажен живот, в Царството на Христа нашия Бог, Който е препрославен и благословен во веки. Амин.
© Издание на Българската Старостилна Православна Църква
http://bulgarian-orthodox-church.org
При предявени претенции за авторски права върху текстове от библиотеката те ще
бъдат изключени от общодостъпния й фонд.
Any claim to authorship infringment
could be respected by suspending the unit from the generally accessible
area of this library.
Отзиви, съобщения [guestbook]