С НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ЕПИСКОП ФОТИЙ РАЗГОВАРЯ РЕДАКЦИОННИЯТ ЕКИП НА СПИСАНИЕ „ПРАВОСЛАВНО СЛОВО”

НА 17 ЯНУАРИ (4 ЯНУАРИ СТ. СТ.) СЕ НАВЪРШВАТ 21 ГОДИНИ ОТ АРХИЕРЕЙСКАТА ХИРОТОНИЯ НА НЕГОВО ПРЕОСВЕЩЕНСТВО ТРИАДИЦКИЯ ЕПИСКОП ФОТИЙ. ПО ТОЗИ ПОВОД ПУБЛИКУВАМЕ НА САЙТА НИ НЕГОВИЯ РАЗГОВОР С РEДAКЦИОННИЯ ЕКИП НА СП. „ПРАВОСЛАВНО СЛОВО”, ПРОВЕДЕН ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ 2012 г. И ПОМЕСТЕН В ЮБИЛЕЙНИЯ СБОРНИК „20 ГОДИНИ ОТКРИТО СЛУЖЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА СТАРОСТИЛНА ЦЪРКВА, С., ПРАВОСЛАВНО ИЗДАТЕЛСТВО «СВ. АП. И ЕВАНГ. ЛУКА», 2013.”

Ваше Преосвещенство, на 17 януари 2013 г. по нов стил се навършват двадесет години от деня на Вашето епископско ръкоположение. Редакционният екип на сп. „Православно слово” Ви поздравява с тази годишнина и би желал да се възползва от добрия повод да Ви постави някои въпроси, които биха представлявали интерес за нашите читатели.

Благодаря ви, с удоволствие ще отговоря на вашите въпроси.

Относно обстоятелствата на Вашето епископско ръкоположение в манастира „Св. св. Киприан и Иустина” във Фили през 1993 г. като че ли се знае достатъчно, но бихте ли ни казали нещо повече за Вашето йерейско ръкоположение през 1988 г., в същия манастир и служението Ви като свещеник след това?

За дякон и свещеник бях ръкоположен тайно от Негово Високопреосвещенство митрополит Киприан в манастира „Св. св. Киприан и Иустина” през лятото на 1988 г. Като казвам тайно, имам предвид дори братята в манастира. И двете ръкоположения бяха извършени по време на две последователни нощни литургии. Митрополит Киприан бе в съслужение с епископ Амвросий и с тогавашния архимандрит Киприан сегашният епископ и заместник-председател на Синода)¹, а Христианополският епископ Хризостом пееше на клироса. Освен тях за ръкоположението ми не знаеше никой. Цивилен отидох в манастира, цивилен си тръгнах.

До ръкополагането ми за епископ служех тайно в Княжевския манастир. Давах чреда обикновено веднъж седмично. В останалите дни служеха архим. Сергий и йером. Ефрем, когото митрополит Киприан бе ръкоположил при свое преминаване през България три години преди мен. Впоследствие се включиха и отците Касиан, Теофан, и Серафим. Не ми беше лесно. Сякаш водех два живота, – единият, най-същественият трябва да го криеш едва ли не и от себе си, а в другия си ежедневно потопен – отначало абсолвент, после асистент в Университета, у дома никой не знаеше, че съм свещеник. Помня такъв случай. Вървях по боянска улица, отивах за вода до един извор в края на гората. Бях, разбира се, цивилен, носех късо подстригана брада. Наоколо нямаше никого. Гледам, от една странична улица се задава войник и отдалече ме пита: „Вие свещеник ли сте?” Изтръпнах. В следващия миг отрекох – нямах друг изход. Но така беше – никой от нас не знаеше какво ни чака занапред, отначало не сме и помисляли, че един ден можем да служим открито, имахме съзнанието, че трябва да послужим на светата обител, която за нас бе родно духовно гнездо, че трябва да послужим на Православието.

Обикновено представителите на официалната църква у нас определят Българската Православна Старостилна Църква като „неканонична”, „разколническа”, намираща се извън Вселенската Църква поради това, че не е в общение с Българската патриаршия, която пък определят като „канонична” с аргумента, че останалите поместни църкви я признават и са в общение с нея. Как бихте коментирали тази аргументация?

Знаете ли, тя е твърде стара. В житието на св. Максим Изповедник четем, че императорът, поддръжник на монотелитската ерес, изпратил при преподобния двама висши сановници, за да го склонят към нея. Между другото те го запитали: „Ти от коя църква си? – Византийската, Римската, Антиохийската, Александрийската, Йерусалимската? Ето те всички, заедно с подчинените им епархии, се обединиха. И така, ако ти, както говориш, принадлежиш към Католичната, т.е. Съборната Църква, присъедини се, та да не би, като въвеждаш нов и странен път, да се натъкнеш на това, което не очакваш.” Известен е отговорът на преп. Максим: „Бог на всичко е обявил, че Католичната Църква е правилното и спасително изповядване на вярата в Него… Впрочем, искам да узная условието, въз основа на което е станало съединението на всички църкви и ако това е направено добре, не ще се отчуждавам”. Следователно критерий за принадлежност към Христовата Църква е „правилното и спасително изповядване на вярата”, истинската и точна вяра, както казва и св. Григорий Палама, а не самият факт, че едни или други църковни юрисдикции са в общение помежду си. Тези юрисдикции може и да са многобройни – ето, опонентите на св. Максим изреждат всичките пет тогавашни патриархата – но само по себе си количеството не е мерило за истината. Католичността, т.е. съборността (в случая не бива да смесваме това понятие с понятието „църковен събор”) на Христовата Църква, е нейна каче­ствена, а не количествена характеристика, изразява­ща целостта и пълнотата на проповядваната от нея истина. Вярно е, че това основно положение в православната еклесиология се представя примитивно и разкривено от някои ревнители „не по разум”, но също е вярно, че привържениците на официалното православие на практика игнорират това положение и сочат като критерий за единство с Църквата количеството, официалността – зрими за всички измерения от социалното функциониране на църковния организъм. И тъкмо защото насочва погледа към очевидна даденост, този критерий изглежда убедителен. А всъщност налице е подмяна, защото, както видяхме, същинският критерий за принадлежност към Църквата е друг.

Често срещано обвинение срещу „старостилците” е, че те „догматизират” въпроса за календара, отдават му прекомерно голямо значение. Някои дори говорят за ерес на „календаропоклонството”, която се състои в това, че календарът се издига в условие за спасението и дори се обявява за достатъчно условие, тоест, че „правилният” календар „спасява”. Какво бихте отговорили на това?

Да, упоритото повтаряне на едни и същи нелепи квалификации цели в съзнанието на хората да се запечата траен отрицателен облик на „старостилците”. Добре познат медиен похват. Ще отговоря кратко: църковният календар (или по-точно казано календарно-пасхалистичната система на Великия индиктион) като изразител на литургичното единство на Църквата е органична част от църковното Предание, а не някакъв несъществен, механично отделим от пълнотата на Преданието детайл. И тъкмо по силата на това свое качество църковният календар не би следвало нито да се подценява, нито пък да прераства в неправомерно уголемен и самодостатъчен критерий за „православност“.

Вече цяла година в общественото пространство присъства въпросът за сътрудничеството на висшия клир на Българската патриаршия със специалните служби на комунистическия режим в миналото. Мнозина смятат, че в условията на тоталитарния режим не е съществувал избор, не е имало друг начин за оцеляване на Църквата.

За жалост у нас сякаш „по подразбиране” се приема, че освен пречупването пред властта не е имало друг начин за оцеляването на Църквата. А всъщност въпросът за оцеляването на Църквата е въпрос не толкова за оцеляване в едно водоравно измерение, т.е. за физическо и социално оцеляване на църковната институция и то на всяка цена. Впрочем, погледнато по същество, става дума за оцеляване не на Църквата, а на нас като нейни членове, като членове на тялото Христово, за които Христовата Истина е по-ценна от всичко – не на думи, а като реална жизнена позиция. Ето това измерение ни се губи. В годините на комунистическата диктатура у нас оцеляването на Църквата се схваща преди всичко като оцеляване на институцията. В Русия, в условията на чудовищно по жестокостта си преследване на вярващите, практическото прилагане на това разбиране за оцеляването на Църквата бе отхвърлено от мнозинството новомъченици и изповедници на православната вяра и бе наречено „сергианство“. Според този тип светоусещане, според това виждане за оцеляването на Христовата Църква — не само в условията на гонение, но и на деструктивни в духовно отношение процеси във и вън от нея — първичната, плътната, осезаемата реалност на Църквата е преди всичко църковната институция, зримата структура на Църквата като обществен организъм в измеренията на неговото социално функциониране. Организъм с такова разбиране за собствената си същност неизбежно започва да се бори за оцеляване преди всичко в руслото на законите и логиката на този свят посредством приспособяване и компромиси, които в крайна сметка могат да осигурят неговото физическо и социално оцеляване, но в същото време да го поставят в противоречие със същността на Църквата като „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). Друг път за оцеляване има, но той е тесен и стръмен. Не можеш да изискваш всички да го поемат. И не бива да осъждаш тия, които не го поемат, като това обаче не означава, че си съгласен с техния избор – широкия път на съглашателството, на моралната капитулация пред враговете на Църквата. Да оцелееш в Църквата сред такива тежки изпитания означава да постъпваш така, че в никакъв случай да не станеш средство в ръцете на нейните врагове за борба срещу самата нея, т.е. – да не говориш и да не вършиш това, което те искат от тебе. Това не означава да станеш непременно изповедник, мъченик, но означава нравствено да противостоиш както на предложенията за облаги, така и на заплахите, означава да си готов на лишения и социално изгнаничество. Мисля, че оцеляването ни в Църквата днес зависи от готовността да се приобщаваме колкото може по-пълно към благовестената от Църквата Истина, към духовната автентичност на Преданието, на учението, на обичаите в Църквата.

Ако съхраняването на автентичния дух на църковното Предание е от решаващо значение за оцеляването на Църквата, то в какво отношение е той с духа на нашето време? Иначе казано, как духът на времето въздейства върху Църквата?

Всъщност вие поставяте въпроса за неизбежната среща на достоверното духовно Предание на Църквата с интелектуално-културните дадености на съвремието. Приснопаметният о. Серафим (Роуз) казва: „Колкото повече човек знае за духа на времето, толкова по-лесно може да остане истински православен християнин в такова време като днешното.“ Какво да разбираме под „дух на времето“? В цялата гама от философски и културологични определения съдържанието на това понятие се свежда, най-общо казано, до система от фактори, които в една или друга степен обуславят нашето познание, нашите ценностни нагласи и поведение и в същото време сами се влияят от актуалната човешка дейност. Тези фактори се схващат като фонов набор от светогледни и от частнонаучни разбирания и допускания за света, както и от ценностни ориентири; всички те функционират като матрица на възприятия, оценки и действия. Според едно съвременно разбиране „духът на времето е… реално явление, което така или иначе определя мисленето и поведението на хората, живеещи в дадено време. Това обхваща всички люде и става норма за тяхното мислене и поведение. Разбира се, то се изразява в различна мяра и по различен начин“. Но колко далече от кабинетно-стерилното, от класически абстрактното или пък от „свръх-концептуалното“ разбиране на „духа на времето“ е екзистенциалното, духовно-интелектуалното проникновение на преп. Юстин Сръбски: „В нашето хаотично съвремие едно божество все повече потиска останалите божества, все по-непреодолимо сочи себе си за единствен бог, все по-немилосърдно мъчи своите поклонници. Това божество е духът на времето. Пред него денонощно се кланят измъчените жители на Европа, принасят му в жертва своята съвест, душата си, живота си, сърцето си… Техният бог — духът на времето — е прекалено сложен, изграден е от най-разнородни елементи. Той съдържа в себе си всички противоречия на модерния живот — култура и цивилизация, философия и наука, католицизъм и протестантизъм. Съдържа в себе си целия трагизъм и целия комизъм на живота такъв, какъвто е. И живеейки според духа на времето, човек се скита немил-недраг из клисурите на всички тези непримирими противоречия. А най-страшното в това е систематично организираният бунт против човешката личност. Духът на времето спъва личността чрез своята самовластна тирания, механизира я: ти си бурма в шумната машина на съвремието — живей като бурма; ти си клавиш в разстроената клавиатура на сегашността, по чиито клавиши дрънка духът на времето — живей като клавиш. Детерминизмът, който се извива във фатализъм, е най-главното средство, чрез което богува духът на времето: от средата, от обкръжението зависи всичко, а не от личния подвиг; всичко, що правиш, правиш го не ти, а средата чрез тебе; сториш ли зло, не ти си крив, а средата, гдето вирееш. — Но всичко това, преведено на езика на славянската искреност, гласи: «Всичко е позволено — позволени са всички пороци, всички злодеяния, всички престъпления, всички грехове, защото всичко, което се случи, случва се по неотменимите закони на необходимостта.»“ А в нашето съвремие, в началото на третото хилядолетие, духът на времето вече не механизира, а напира да разложи човешката личност в името на нейната свобода, днес анти-принципът „всичко е позволено“ се обосновава не с необходимостта, а със свободата и правата на човешката личност; днес духът на времето съдържа не само трагизма и комизма на живота, но представя самото му съдържание като изчерпано и неистово се впуска да търси стихията на живота в абсурда и разпада. Съвременни хуманитаристи споделят възприятието за кризисно състояние на самото човешко битие след урагана на постмодернизма, смятан за най-ярък изразител на духа на времето в края на ХХ век. Може би следната мисъл на Жан Бордияр улавя скритата плъзгава същност на патологично сложния постмодернистки етос: „иманентната сила на съблазънта да откъснеш, да отклониш всичко и всички от истината и да ги върнеш в играта, в чистата игра на видимостите”. Тази мефистофеловска „иманентна сила на съблазънта“ е всъщност влечение да се превърне самото човешко съществуване в сюрреалистичен кошмар, като се сведе до стихията на безусловната свобода да бъдеш, какъвто искаш; до стихията, която ражда „свобода“ от истината, ражда „свобода“ от самата човечност на човека, ражда „свободата“ да потънеш в бездната на подчовека с неговите отприщени желания и нагони, наречени евфемистично възможности; същата тази стихия на „безусловна свобода“ зове към неограничено потребление на все нови и нови „блага“ и наслади тук и сега... Ето сред какви изяви на духа на времето ние сме призвани да бъдем православни християни, да бъдем живи членове от богочовешкото тяло на Христовата Църква. Духът на времето е особено агресивен спрямо Църквата, защото Църквата е вечно-времева, тя е единственият видим битиен носител на вечността във времето, чрез Църквата вечността присъства във времето, и пак, единствено Църквата преобразява времето и го въвежда във вечността. А духът на днешното време в свои същностни прояви неистово мрази вечността, мрази истината, гаври се с нея, впръсква съблазънта всичко и всички да се откъснат, да се отклонят от нея. И тъкмо поради това Църквата не трябва да се подчинява на времето. Всъщност в своето битие като Тяло Христово, като богочовешки организъм, Църквата не е подвластна на детерминистичните закони на духа на времето — те могат само силно да я притискат, но не могат да я подчинят. В този смисъл Църквата може да бъде терзана, разпъвана, мъчена, подменяна, но не може да бъде победена и унищожена. Но от съдбовно значение за всеки един от нас е какъв е собственият ни избор, какви са нашето място, нашият дял в кръстовъзкресния подвиг на Църквата.

Как виждате мисията на Църквата днес? Мнозина смятат, че тя трябва да бъде повече социално ангажирана, да бъде по-близо до начина на мислене на съвременния човек, да отправя послания, които са по-съзвучни с ценностите на съвременното общество.

Да, споменах и пак ще повторя: мисията на Църквата до неизбежна и, бих казал, небезопасна среща на църковното Предание с интелектуално-културните дадености и тенденции на дадена епоха. Това от една страна. От друга страна, далеч небезконфликтни са отношенията между духовното предание и интелектуалната традиция (така бих нарекъл богословската и отчасти философска рефлексия) вътре в самата Църква. В пояснение на тази последна мисъл ще си позволя да приведа част от словото си след освещаването на библиотеката при катедралния ни храм (2000 г.): „При срещата на интелектуалното и духовното предание на Църквата има една много сериозна опасност, която е съпровождала развитието на християнската мисъл още от дълбока древност. Това е опасността духовното предание неправомерно да се интелектуализира. Това явление ние срещаме за пръв път у Ориген. В стремежа си да изрази истините на християнството с езика на гръцкото категориално мислене, Ориген стига до неправомислие и в крайна сметка до ерес; това е един гениален и в същото време трагичен пример за интелектуализиране на Преданието в посока на езическото мислене, на езическата култура. Обратния пример, за одухотворяване на елинското интелектуално наследие, ние срещаме у отците кападокийци — св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. Те съумяват да извършат наистина титаничен подвиг като светоносно преобразяват цялата система на гръцкото категориално мислене с благодатта, силата и духа на църковното Предание. Това Църквата е вършила през целия отминал вече двухилядолетен период от своята история. Това е една борба. Борба за одухотворяване на човешката мисъл, за нейното облагодатяване. Всъщност, за да се приобщиш към интелектуалното предание на Църквата, трябва да имаш простотата на св. Павел Препрости и на св. Спиридон. Защо е нужна тя? Защото четенето на светоотеческата литература е подвиг, вид подвижничество. Неслучайно монасите трябва да се молят, да работят и да четат, следователно четенето е вид духовен труд и подвижничество. Много важно е да осъзнаем това. И трябва да кажа, че това е изключително труден вид подвижничество. Защо? Защото когато човек чете светоотеческите текстове, когато се приобщава с благодатния опит на отците, с тяхната благодатна мисъл, когато общува чрез текста с тяхната христолика личност, трябва да упражнява непрекъсната аскеза на отричане от собствени мисли, преценки, виждания, схващания на текста, които избуяват от целия негов предишен живот вън от Църквата, далече от Христа. Това е безусловно необходимо, за да можем ние да се приобщим истински, същностно, към мисълта, духа, етоса на св. отци. Всъщност, откъде идват много изкривявания в нашия личен духовен живот, в нашите виждания и разбирания — оттам, че ние по някой път дори несъзнателно наслояваме, вграждаме в текстовете, които възприемаме, наши представи, мисловни навици, навици за оценяване, които всъщност са чужди на духовното и на интелектуалното предание на Църквата.”

Несъмнена е трудността да се върви внимателно по тесния царски път, очертан от св. отци, който избягва ямите и пропастите както отдясно, така и отляво. Става дума както за живота в Църквата, така и за нейната мисия като една от проявите му. Безчет са примерите както за краен, изцяло пасивен, фанатично охранителен консерватизъм, който може да доведе до израждане на православното църковно съзнание в посока сектантство, така и за разнолика либерална широта, която под предлог за адекватен диалог със съвременността осветскостява, размива църковното съзнание и в крайна сметка предлага в негов заместител. Според мене опазването на духовното целомъдрие, стремежът към пребъдване в чистотата и пълнотата на Преданието в дух и истина, съчетани с искрено, открито, доброжелателно, светоевангелско отношение към хората би следвало да бъдат наша изходна духовно-интелектуална позиция в дейността ни като църковни мисионери днес.

Благодарим Ви за отделеното време и внимание, Ваше Преосвещенство. Какво бихте пожелали на читателите на „Православно слово”?

Никога да не изстива любовта им към православно слово – към словото на Живия Бог, изкласило и дало такъв обилен плод в словото на светите отци, в словото на Светата Православна Църква.

---

© Bulgarian-Orthodox-Church.org