Скъпи в Господа братя и сестри!
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Обръщам се с тези редове към вас с благословението на Негово Високопреосвещенство Триадицкия митрополит Фотий.
Както узнахте от съобщението от името на Архиерейския Синод, свещеник Константин Дженков напусна Българската Православна Старостилна Църква.
Мисля, че тези от нас, които лично познават о. Константин, го възприемат преди всичко като открит, достъпен и грижовен свещеник с мек и любезен характер, свещеник с жив интерес към духовния живот, увлекателен събеседник и проповедник. Като член на Църковния съвет на БПСЦ, какъвто беше и той, виждах в него и усърден съработник в общото ни църковно дело.
При все това с годините нещо започна да се променя. От известно време насам се усещаше, че той почти не контактува със събратята си свещеници, доколкото ми е известно, престанал е да търси и духовна връзка с предстоятеля си. До наши енориаши достигаха откъслечни сведения за смущаващи в духовно отношение негови разбирания. Наскоро о. Константин, по неочакван за нас начин, се възпротиви и на постановление на своя предстоятел. Поради това, както официално беше съобщено, той бе освободен от две висши административни длъжности в Църквата ни. Изглеждаше, че с това решение темата за тази простъпка ще бъде затворена.
За съжаление обаче, о. Константин продължи да уплътнява противопоставянето си на предстоятеля, като прибягна към публично изричане на отрицателни квалификации спрямо Църквата и митрополит Фотий. Последвалият опит за контакт с отеца, с цел да бъде проведена лична среща между него, Негово Високопреосвещенство митрополит Фотий и членове на Църковния съвет, не даде резултат. Желанието ни беше да разберем какво се случва с о. Константин, да изясним какво и как мисли, защо действа по такъв начин. Два дни преди предложената дата за среща о. Константин е заявил пред енориаши в Габрово (беседа от 19 май), че се насочва към друг епископ, към когото евентуално да се присъедини. А ден преди заплануваната среща отецът изпрати на секретаря на Архиерейския синод, Созополския епископ Серафим, писмо, в което заяви, че разговорът е безсмислен и че той не може да остане под омофора на Негово Високопреосвещенство.
При това положение митрополит Фотий реши да бъде направен опит за изясняване на натрупалите се недоумения и сами да намерим отговор на въпросите, които възнамерявахме да зададем лично на о. Константин. За тази цел се наложи да бъдат прослушани и анализирани записи от негови проповеди и беседи, които той е изнасял пред своите енориаши. Тези записи се оказаха достатъчно информативни както за светогледа му, така и за подбудите, които са го довели до решението му да напусне БПСЦ. Записите се разпространяват сред паството ни и предполагам, че някои от вас са запознати със съдържанието им. Неприятно ми е и изпитвам неудобство да говоря за свещеник, но като имам предвид важността на чутото от духовна и общоцърковна гледна точка, а също така и немалкия брой слушатели на споменатите проповеди и беседи, смятам, че се налага да бъде взето отношение към казаното в тях.
Може би основното впечатление, което проповедите и беседите на о. Константин оставят у мен, е ясно забележимата липса на последователност в аргументацията при излагане на тезите и твърденията му. Това затруднява рационалното им осмисляне. Освен това изказът е проникнат от подчертано сугестивно настроение, което отецът създава по време на своите проповеди и беседи и което допринася в една или друга степен говореното да бъде внушавано на некритично настроени слушатели. По този начин, съзнателно или не, необосновани тези се представят като безусловно верни, приписва им се качеството на върховна ценност. Забелязва се и непредпазливо боравене с високи духовни понятия. Срещат се и субективистични тълкувания на Свещеното Писание, поднесени в хода на словесна импровизация, които напомнят протестантски тълкувателни и проповеднически похвати.
Ще се спра на някои от тезите, които смущават:
1. Милосърдието е хуманизъм. Ще приведа част от беседата на свещеник Константин Дженков от 19 май тази година, където по повод на прошенията за мир в Украйна той казва следното:
Съдържанието на тези прошения, на тази молитва, е хуманистично, защото в центъра на това съдържание е човекът. Човекът, който е изпаднал в беда и търси от Господа да го избави от тази беда. Ако тази беда ние възприемем за кръста, човек моли да бъде свален от кръста, тогава това дали е в духа на Църквата? Господ допуска и ще допуска все повече и по-тежки изпитания. И тогава ние пак ли ще се съберем да се молим Господ да ни избави от това? Това ли е смисълът?
Казаното поражда впечатление, че о. Константин се съмнява дали молитвата за облекчаване на човешкото страдание е в духа на Църквата и обявява такова прошение за хуманистично, насочено към удовлетворяване на очакванията и нуждите на грехопадналата човешка природа, а не на високите духовни цели, свързани със спасението на човешката душа. Но Новият Завет ясно свидетелства: „Страда ли зле някой между вас, нека се моли… Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне… Молете се един за друг, за да се изцерите“ (Иак. 5:13-14,16).
В свое писмо до митрополит Фотий от 28.03.2024 г. свещеник Константин Дженков цитира мисъл на св. Игнатий Кавказки по повод на една от войните в Западна Европа през XIX в.:
Не почувствах нито удивление, нито дори интерес, какъвто се проявява в такива случаи, но като че ли чух за смъртта на човек отдавна страдащ, изнемогнал от неизцелим недъг, приживе умъртвен преди смъртта.
Подчертавайки философската отстраненост на светителя от конкретиката на войната, о. Константин развива тезата, че не е нужно да се молим за облекчаване на страданията на мирните жертви по време на войни, защото те се допускат от Божия Промисъл. Според него, като се моли за мир, като говори за милосърдие и за това, че грехът поражда убийствата, враждите и войните, а покаянието е радикалният изход от тях, митрополит Фотий изразявал хуманистичен светоглед.
Приемам светоглед, на който може да му се има доверие, а не светоглед, който произтича от други съображения. Предимно хуманистични, облечени в такава приемлива форма, в която се говори за греха като причина и за покаянието като изход. (беседа от 19.05.2024 г.)
Изглежда, о. Константин не приема тезата, че грехът е причина за разрухата и трагедиите в човешката история и че покаянието е пътят за изход от тях. Както бе посочено по-горе, а също и на други места, той твърди, че трябва пасивно да наблюдаваме или понасяме действието на греха, понеже то е допуснато от Бога. Оттук се поражда впечатлението, че според него не би трябвало да се молим за мир по време на война, за облекчаване на страдания, за изцеление. Но ако Бог допуска грехът да действа в света и да носи опустошения и страдание, то това не е ли зов към всички нас да се обърнем към Него и да се покаем за греховете си? И ако разгърнем тази мисъл, какво остава на човека пред мъката, страданията и по човешки разбираната несправедливост в света, идващи от злото (разбирай греха), в което е потънал светът? Нима християнинът, тоест всички ние, не сме призовани точно в такъв момент да сторим това, на което сме учени – покайно да се молим? И не ни ли насочва Спасителят към такива действия при такива обстоятелства в Евангелието според св. Лука: „Или мислите, че ония осемнайсет души, върху които падна Силоамската кула и ги изби, бяха по-виновни от всички живеещи в Иерусалим? Не, казвам ви; но, ако се не покаете, всички тъй ще загинете“ (Лука 13:4-5). Но ето че отец Константин казва:
И можем ли с нашето покаяние да спрем това, което и в бъдеще Господ ще допусне? (писмо до митрополит Фотий от 28.03.2024 г.)
Може би тук е мястото да си припомним книгата на св. пророк Йона и покаянието на Ниневийците, което ги избавило от погибел.
В споменатата беседа от 19.05.2024 г. о. Константин изтъква:
Ако човек не прави разлика между хуманната и Христовата любов, той лесно може да се заблуди. Любовта към ближния от гледна точка на светител Игнатий е да проповядва и да преподава словото Божие и неговия дух.
Мисля, че малко изкривеното вглеждане в казаното от светителя издава някак особена гледна точка и начин на мислене. Проповедта на Словото Божие е несъмнено висша проява на любов, но тя не изключва всички останали заповядани ни от Спасителя прояви на любов и милосърдие. Християните проповядват за Христос както с думи, така и с поведение и дела, по думите на св. ап. Яков: „Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела“ (Иак. 2:17-,18). В Евангелието четем, че нашият Господ Иисус Христос изцелява недъзи, облекчава страдания и ни завещава да служим на болни, да посещаваме затворници, да даваме милостиня. (виж Мат. 24:34-46). Пустинните отци са съчетавали високия си аскетичен живот с раздаване на милостиня и грижи за болни. Нима това е потъване в хуманистична нагласа?
По-надолу в посочената вече беседа, за съжаление, в стремежа си да дисквалифицира предстоятеля на БПСЦ, о. Константин стига и дотам, че изгражда въображаем диалог между Спасителя Христос и митрополит Фотий:
Когато Христос дойде до владиката и го попита:
— Ето моите овци, които ти поверих. Ти води ли ги на паша, храни ли ги?
— Ами аз не ги изведох на паша, защото там има вълци, но ги държах в кошарата и им давах гранулирана храна, извлек от Твоите заповеди. От послушание и от сляп стремеж към благочестие, размесени с ентусиазъм, извлечени от падналото естество човешко. С това ги храних.
— А, затова те са немощни и толкова от тях умират, защото ги храниш с нещо, с което не съм ти заповядал.
Ето това е… Аз трябва да приемаем една чужда светогледна позиция, от гледна точка на погрешно схващане на любов към ближния. А аз не мога да я приема “ (беседа от 19.05.2024 г.).
И в крайна сметка, от приведените цитати от проповеди и беседи на о. Константин, се оказва, че на митрополит Фотий се приписва светогледна нагласа, разбирана като светски хуманизъм в неговия философски смисъл: възглед, според който не Богочовекът Христос, а човекът, такъв, какъвто е, независимо от отношението му към Бога, е върховна ценност и върховно мерило за всичко. Този вложен в съзнанието на Негово Високопреосвещенство „светоглед“ е основание свещеник Константин Дженков да напусне БПСЦ.
2. „Благодатно бездействие и безмълвие на ума“. Изглежда сякаш о. Константин не припознава като свое православното учение за взаимодействието (синергията) на Божията благодат и човешката свободна воля в делото на спасението. Според неговите разсъждения духовният живот се изразява повече в копнеж за придобиване на знание за Божиите тайни, просвещаване с Духа, отколкото борба със страстите, покаяние и изпълняване на Божиите заповеди.
Затова трябва да различаваме, когато човек служи на Бога, кога иска да изпълняваме заповедите със своите естествени сили и кога изпросва и придобива Духа. Защото в това се състои целият християнски живот (проповед от 21.04.2024 г.). … Затова трябва да знаем и да помним, и да чувстваме, че християнството е тайна отначало докрай. Тайна, която се разкрива на тези, които искат да я познаят (беседа от 19.05.2024 г.) … На Страшния съд няма да се гледа ти крал ли си, лъгал ли си, праведен ли си, какъв си. Няма да се гледа това. Ще се гледа дали приличаш на образа на своя Създател (беседа от 19.05.2024 г.).
И всички тези поучения за самонаблюдения, за самоизправление, за изпълняване на заповедите ние оставаме с впечатлението, че можем чрез усилие да ги изпълним. А всъщност отците ни учат, че със своите естествени сили ние не можем да угодим на Господа, ние не можем да изпълним Неговите заповеди, защото Неговите заповеди се изпълняват чрез вяра (проповед от 21.04.2024 г.).
Нашата деятелност като християни трябва да се изразява в благодатно бездействие (беседа от 19.05.2024 г.).
Нашето спасение се състои в това да приемем в себе си свидетелството на Духа и чрез вярата да станем жилища на Св. Троица (проповед от 21.04.2024 г.).
За целта трябва да накараме ума ни да замълчи, защото, когато замълчи – няма да има пречки да слуша Словото (беседа от 31.05.2021 г.).
Разкриването на подобни „тайни“ може да прозвучи интригуващо за хора, които прохождат в православния духовен живот. „Благодатното бездействие“ и „безмълвното по отношение на ума“ при четенето на словото Божие напомнят на чужди на православната традиция духовни практики. За някои те може да се окажат по-примамливи от усилията за борба със страстите, покаянието, молитвата, изпълняването на Божиите наредби, носенето на теготите на ближните или дори от приписвания на митрополит Фотий „светски хуманизъм“.
3. В резултат на отстъплението (апостасийните процеси) Църквата е „лишена“ от външна структура.
Всъщност дълбоката криза в официалното Православие, както и кризисните явления в т. нар. „алтернативно Православие“ поставят на дневен ред въпроса за опитите Църквата като Тяло Христово, чието каноническо устройство е негов външен израз, да бъде подменена от управленски структури, които злоупотребяват с каноническото предание на самата Църква. За съжаление, о. Константин е склонен да разглежда и решава този въпрос с явен протестантски уклон:
Царството Божие, то е невидимо. Ето за това говорят отците! И това човек трябва да търси, а не структура. Ако човек търси структура… всичко му рухва… няма такава… Затуй ви казвам това, което чух от о. Анатолий, аз го приемам, защото то е много ясно, много показателно, че новозаветният период… човек не може да скъса с представите си за този новозаветен период, за който вие говорите, за структура. За паралелна, за тази ли, за коя структура? Значи думите: „Спасявайте се и спасявай си собствената душа“ са много актуални особено днес (беседа от 19.05.2024 г.).
Казаното е пример за протестантско разбиране за Църквата Христова, за разлика от православното ѝ възприемане като едно и единствено невидимо-видимо, небесно-земно тяло Христово.
Мисля, редно е да се спомене, че както в последно цитираната беседа, така и в други случаи о. Константин се позовава на протойерей Анатолий Гармаев – духовник с подчертано сектантски нагласи в средите на Московската патриаршия. Според този свещеник Църквата е преминала от „новозаветен период“ в „апокалиптичен“ и това му дава основание нихилистично да твърди, че вече изобщо не може да се разчита на църковна структура, на Църква в единния догматико-канонически смисъл на понятието.
***
Това са някои от по-смущаващите тези, прослушани и прочетени в беседи, проповеди и писма, които дават обяснение на позицията и решението на свещеник Константин Дженков да напусне БПСЦ. В тях не става въпрос за неразбирателство на лична основа. Макар и в беседата си от 6 април т. г. в гр. Стамболийски отецът да изказва непочтена лична дисквалификация на предстоятеля, като цяло, аргументите му са на светогледна основа. За съжаление, тази основа е изградена върху претенцията за безусловно вярно разбиране със сърце и дух на ограничен набор от усърдно четени библейски текстове и на творения на св. Игнатий (Брянчанинов):
Ако съдят мен, значи съдят св. Игнатий (беседа от 19.05.2024 г.).
Струва ми се уместно на това място да кажа няколко думи за сериозността на постъпката „прекратяване на общение със своя архиерей и преминаване в друга църковна юрисдикция“. Подобни случаи са познати в църковната история още от първите векове на християнството и са създавали немалко смутове. Затова Църквата в своя канонически корпус се произнася за това кога такава стъпка е оправдана и кога е не само неоправдана, но представлява тежко провинение. Според 15-о правило на Двукратния константинополски събор (861 г.) и останалите свързани с него правила клирик може да прекрати общение със своя епископ единствено, ако последният изповядва открито ерес или ако законен събор го е лишил от сан за тежък грях, като: блуд, светотатство, симония. Ако клирик напусне своя епископ по друга причина, колкото и сериозна да му се струва тя, тогава такъв клирик подлежи на лишаване от сан, а последвалите го миряни – на отлъчване от Църквата.
Като завършек на това обръщение може би е редно да се спомене и следното: свещеник Константин Дженков напуска БПСЦ, която е църковна структура с ясно изразена еклесиологична позиция. Той добре познава нравствените качества на нейния предстоятел и на нейния клир. След тази стъпка о. Константин се изправя пред необходимостта да се присъедини заедно с миряните, които го следват, към лично непознат за него поне до 19 май епископ (според собственото му свидетелство в беседата, проведена в Габрово на същата дата) и неизвестна църковна структура. От първостепенно значение е да се установи най-вече дали това ще бъде архиерей с апостолско приемство и, разбира се, да се проучи неговата вероизповед, в частност еклесиологичната му позиция, а също така и неговата морална репутация. От решаващо значение е чинът, по който о. Константин ще бъде приет от бъдещия епископ (Синод) в съответната църковна структура: с покаяние, с миропомазване или с кръщение и последващо „преръкополагане” за дякон и свещеник. Ако нито един от изброените начини не бъде извършен, то съответният епископ (Синод) няма никакво каноническо право да го приеме в църковно общение, защото ще се окаже, че такъв епископ (Синод) незаконно навлиза в каноническата територия на БПСЦ и следователно подлежи на църковен съд. Ако пък о. Константин бъде приет по един от изброените чинове, то със съгласието си за това ще засвидетелства, че до този момент не е пребъдвал в пълнотата на православната вяра и е бил извън границите на истинската Църква, което поставя под въпрос валидността на извършваните дотогава от него свещенодействия и най-вече свети Тайнства. За съжаление, не е малък и рискът отецът и следовниците му да се окажат в църквоподобна структура извън границите на Православната Църква.
Предполагам, че за някои от нашите братя и сестри тези въпроси нямат съществено значение. Те обичат о. Константин, безрезервно му се доверяват, така че най-важното за тях е да го следват, накъдето и да ги поведе. Бих искал да им пожелая следното: дано вашите чувства на обич и привързаност, съчетани с разум и здрав разсъдък, ви помогнат да усетите, че в случая не избирате някого според изпитваната към него симпатия, породена от преживявания на признателност за духовна подкрепа и за споделена дружеска приятност, а избирате еклесиологична позиция – т.е. самото ваше стоене в Православната Църква, избирате нещо съдбовно свързано със спасението на душите ви. Тоест избирате епископ.
Напускането на свещеник Константин Дженков е тъжно и тягостно събитие. Мисля, особено за тези, които отблизо са общували с него. Дано във времето о. Константин се окаже в състояние да преосмисли това свое решение, както и нагласите, довели до него, а също и да намери сили и мотив отново да се насочи към отворените двери на Българската Православна Старостилна Църква. Дано и ние, ако дай Боже, се стигне до такъв момент, имаме добро сърце и братска нагласа да го посрещнем подобаващо.
Иван Геров