БЪЛГАРСКО    НАРОДНО    ТВОРЧЕСТВО

u!flP»J    '"

"Българско*

творчество

В ДВАНАДЕСкТ ТОМА

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ

¦роф. М. АРНАУДОВ, ИВ. БУРИН, ХР. ВАКАРЕЛСКИ,
проф. П. ДИНЕКОВ, Д. ОСИНИН (отговорен редактор)

ТОМ   ДВАНАДЕСЕТИ

i

ПОСЛОВИЦИ,   ПОГОВОРКИ,   ГАТАНКИ

ТТО^ЛОВИЦИ

тгоговорКи

* ГАТАНКИ

ОТБРАЛ И РЕДАКТИРАЛ
ЦВЕТАН   МИНКОВ

БЪЛГАРСКИ      ПИСАТЕЛ
С О Ф И Я * 1 963

ПРЕДГОВОР

Устното поетическо творчество е най-свидното ни национално
достояние като художествено съкровище на живота и мисълта на
народа. То отразява не само трудовобитовото всекидневие на на-
родните маси, а и политическото им минало с неговото величие и
трагизъм, с мечтите и копнежите за друга, по-хубава съдба от тази,
която всесилните властелини са им определили за своя угода и за
тяхна зла чест. В драгоценната огърлица от песни, приказки, пре-
дания, легенди и басни са нанизани бисерите на малките фолклорни
жанрове: пословици и поговорки, гатанки, благословии и клетви,
наричания и баяния, поверия и скоропоговорки, предсказания и
ладанки, прокоби и детски залъгалки, игри и песни, стигнали от
дълбоката древност на прадедите до нас. Цялото това разнообразно
фолклорно богатство, като отражение на народния гений, е дълбоко
демократично по характер, изпълнено е с хуманистично съдържа-
ние, с ярка и прогресивна идейност, разкрива висок морал, осъще-
ствено е реалистично и е обагрено със светъл оптимизъм и вяра в
тържеството на доброто начало и честитите бъднини.

Изброените малки фолклорни жанрове, най-характерните от
които са поместени в този сборник, образуват огромен дял от нашия
фолклор. С тях и завършва богатата картина на народното поети-
ческо творчество, отразена в излезлите досега томова на поредица-
та «Българско народно творчество». Тези малки фолклорни жанрове
имат доста общи черти помежду си; те са преди всичко къси, сбити,
употребяват се в особени случаи: пословиците и поговорките — при
разговор, гатанките — при забави и развлечения, детските посло-
вици и песни — при игри и залъгалки, наричанията, баянията и
прокобите — при болести, ладанките — при гатане за омъжване на

моми, скоропоговорките — при колективно състезание в бързо и
свободно изговаряне на трудно произносими изрази и изречения.

Пословиците и поговорките са сравнително най-практическият
и най-утилитарният жанр на фолклора. Те намират все още твърде
широко приложение във всекидневното езиково общуване, каквото
е разговорът.

Произходът на пословиците и поговорките според Максим
Горки се дължи на човешката трудова дейност. Изкуството на сло-
вото се заражда;, за да служи на тази дейност. Поради постоянно на-
трупвания опит човек чувствува нужда да осмисли труда си, като
го организира с помощта на словото. В стремежа си да внесе ред
в трудовата си практика човек стига въз основа на впечатленията,
наблюденията и съображенията си до създаване на норми за трудо-
вото си поведение въз основа на неизменната повторителност на
фактите. Такива норми са пословиците и поговорките. Те са и пър-
вичните словесни средства за регулиране на трудовата дейност
изобщо.

Още в далечната древност старите гърци създават афористични
изрази и изречения със същата цел, да служат като ръководство във
всекидневието им: «Половината е начало на цялото», «Многото
удари повалят дъба», «Една ластовица пролет не прави». Тези прак-
тическо-утилитарни изводи и констатации именно служат за норми
в трудовото поведение на човека.

Тези норми — пословици и поговорки — са не само практически
приложими в отделни случаи на живота, но се и отличават по начи-
на, по който са изказани. Те са преди всичко художествени произ-
ведения, високо поетични откровения на установените вече твърде-
ния и принципи на житейската практика. В основата си тези твър-
дения и принципи изпъкват с образно-емоционалния си облик. А
трудовата дейност непрекъснато движи мисълта и я тласка към ново
словесно творчество, към създаване на пословици и поговорки. По-
словицата се развива обикновено в късо двучленно изречение, което
изразява съдържателна мисъл в образно-емоционална форма. Много
случаи показват, че само плодотворната житейска практика и по-
някога горчивият опит служат за повод да възникват нови посло-
вици. Простата и обагрена с горчив тон на съжаление метафора «Из-
губено време не се връща» ни въвежда в практично-философската

сфера на човешката мисъл. Въз основа на многократно проверени
случаи се стига до разбиране за цената на времето като един от най-
важните фактори в живота на човека. Това е пословица преди всич-
ко на трудов колектив, сред който с пределна яснота и убедителност
се разкрива един съществен принцип на всекидневието. Поради това
и изводът е твърде широк: времето трябва да се скъпи като най-го-
лямата ценност и да се използува с максимална пестеливост и раз-
умност.   В   тясна връзка с този афористичен израз стои друг, все
така преносен и типичен:  «Дърво се превива, дорде е младо.» В
буквален смисъл пословицата обяснява при какви увловия дървото
изобщо може да се превива — чрез оживяването (одухотворяване-
то) му, — дорде е младо. Но тя засяга косвено и възможностите на чове-
ка да усвои знания и опит на младини, когато умът му е още гъвкав
и възприемчив и се поддава на благотворно въздействие и развитие.
Пословицата «Капка по капка вир се набира» изтъква преносната
мисъл за постепенното натрупване не само на вода, но и на опит и
знания чрез търпение и постоянство в усилията. Пословицата и тук
има чисто практично-утилитарен, а и задълбочен идеен смисъл — раз-
ширяването на духовния хоризонт чрез неуморното натрупване на
знания и мъдрост. Пословицата «Куче, което не знае да лае, само
вкарва вълка в кошарата» направо изявява своя чисто практически
смисъл — кучето може да бъде полезно за стадото само когато на-
време предупреди овчарите за опасността. Пословицата «Рана юнаку
не грози» подчертава мисълта, че получената в борбата рана е само
гордост за юнака, а не и укор. Тя е свидетелство за истински ге-
роизъм. Пословицата оживява и чрез стегнатия си израз, предаден
чрез синтетичната форма на дателното допълнение (юнаку). Дълбока
смисъл  крие съветът-предупреждение  в   пословицата    «Змията    и
малечка не се милува». Това предупреждение е поучително поради
връзката си с горчивия опит на поколенията и поради своя сериозно
предпазен характер. Колкото, от една страна, малкото същество буди
умиление и желание да бъде помилвано, толкова умалителната дума
«малечка» напомня за голямата опасност при галене назмийчето —
опасност от смъртоносно ухапване. Чрез подтекста си пословицата
внушава мисълта за предпазване от змийската отрова.

Поговорките  в сравнение с  пословиците са  по-къси,  почти
едно кратко   изречение — «Мокър от дъжд се не бои». Тази пого-

ворка разкрива в хумористична форма една истина, извлечена от
опита — безсмислено е мокрият да се пази от дъжда, както е в анек-
дота за Хитър Петър и жена му. Поговорката често звучи с хумо-
ристичен акцент поради ролята си в разговора — да внесе разно-
образие в речта, да я раздвижи: «Свива се като куче под стряха»;
«Бият го устата му», «Станал кожа и кокали», «Подир дъжд качул»,
«Ще ми накривиш». Пословиците са двучленни изречения, а пого-
ворките се състоят от едно изречение или израз.

Същественото в пословицата и поговорката са образите. Вся-
кога емоционално обагрени, те отразяват и социалното разслоение
на село, и социалните отношения1, и бит.1, и професионалните раз-
личия между разните категории в селската действителност. На
първо място са образите на селските труженици — орачи, овчари,
сред които видно място държат и селските музиканти — гайдарят
и тъпанарят. Друга група са образите на големеещи се служебни
и други лица —¦ кметове, чорбаджии, кръчмари, лихвари, попове
и калугери. Последната редица обхваща семейно-битови образи —
майка', баща, дъщеря, син, мома, ерген, зет, снаха, свекърва, зъл-
ва, етърва, кум, кумица и пр. Най-противоречив е образът на же-
ната поради консерватизма на патриархалното общество и идей-
ната ограниченост на мъжете в него. Едни от образите са положи-
телни, други са отрицателни. От социално гледище някои образи
на заможните и на тези, които имат материални отношения с народа,
са предимно отрицателни (попове, кръчмари, лихвари). Послови-
ците и поговорките си остават класово оцветени: в тях личи сим-
патията към сиромасите и омразата към богатите, паразитите и гра-
бителите. В семейно-битовите образи е отразена и тежката неволя
на жената в патриархалното семейство, и постоянните дребнави раз-
правии между членовете на семейството.

Пословиците и поговорките нямат свои названия в българския
език. Наименованията,пословици, поговорки, са заети от руски език
през време на Възраждането, когато се и пробужда у нас интерес
към фолклора. Иван Богоров, Неофит Бозвели, Найден Геров, П.
Р. Славейков1, Г. С. Раковски, Любен Каравелов, братя Димитър
и Константин Миладинови си служат с тях наготово. Пословиците
и поговорките сред народа са познати най-различно, като «стари
приказки», «мъдри думи», а най-често описателно: «Дето има една

дума», «Както е рекъл онзи», «Дето се казва», «Дето е останала една
дума», «Току-тъй не са рекли», «Старите казват» и пр. В автобио-
графията си Славейков разказва как се е пробудил у него интересът
към пословиците и поговорките. Когато дядо Кольо го затваря в
курника на владишкия дом, подхвърля му укорително: «Да би
мирно седяло, не би чудо видяло.» Славейков се замисля над каза-
ното и го смята като «стара дума». Някога пословиците и поговор-
ките са били известни на места с думата «прища», форма, дошла на-
вярно от черковнославянската дума «притча». Пословиците и по-
говорките са твърде старинни по потекло и водят началото си още
като ръководни принципи в трудовата и обществена дейност на село
в далечното минало. Отражение на класови интереси и домогвания,
пословиците и поговорките се отличават и с противоречивост в идей-
но отношение. Това разнообразие и противоречие се дължи на раз-
личните социални среди, които са ги създавали, и на различните
исторически обстоятелства, при които са възниквали.

Изобщо противоречивостта е едно от съществените качества на
пословиците и поговорките. Но това не пречи в повечето от тях да
се отразява историческата истина, най-вече трагичните моменти в.
живота на народа. Съдбата на народа всякога рязко се противопо-
ставя на съдбата на неговите притеснители и грабители: «Доде
един не тегли, друг не добрува», «Богатите ядат, кога сколасат,
сиромасите —• кога намерят». Към тези оценки трябва да се приба-
вят и такива: «Трай, душо, черней, кожо», «Теглила глава, теглила,
имала още да тегли», «Светът за злите — рай, за добрите — мъка
без край».

Тези случаи разкриват такива страни и явления в живота1, от
които не са се интересували по-старите фолклористи, защото са пре-
небрегвали социалния елемент. При това не бива да се забравя, че
върху идейното оформяване на повечето пословици и поговорки са
играли роля и опозиционните идеологични течения у нас, каквото
е цапр. богомилството. Много високо морални идеи, социално дей-
ствени лозунги, които звучат като съвременни, са дошли от онова
далечно време на първите антидържавни, антифеодални проповеди
и пропаганда сред народа. Един народ, който твърди в своите по-
говорки, че «Правдата е вечна» или че «Правдата е всякога правда»>
и съветва «Биди чоек, а не нечоек», държи преди всичко на човеш-

кото достойнство, изразено така просто и силно и в наше време. Та-
къв народ подчертава положителната роля на честта в живота на
човека: «Човек за една чест живее», «Честта е по-скъпа от парата»,
още по-категорично изказано в пословицата «Ако не можит чоек да
бидит личен и богат, да заумен и чесен можит».

В основата на народната философия, отразена в пословиците
и поговорките, лежат преди всичко положителни и прогресивни
идеи от социално-политически, правен и морален ред, на които ня-
когашгште фолклористи са останали чужди, най-вече на техния де-
мократизъм и пропагандно-възпитателна роля. Трудовата атмо-
сфера, в която се раждат и живеят пословиците и поговорките, се
долавя особено силно в самите тях. Трудът остава през вековете
единствената най-активна форма на народна проява, чрез него на-
родът е могъл да оцелее физически и духовно пред своите насилници
и грабители, да оказва отпор против врагове и предатели. В рабо-
тата е виждал извор на сила и красота, запазвал е своята непокът-
ната вяра в себе си, останал е чужд на паразитизма и безделието, не-
податлив и на асимилацията, и на моралното разложение. В тази
атмосфера на трудов оптимизъм се изработват у него идеите за си-
лата на езиковата традиция като опора на народността: «Дорде
език живее, народ не загива.» В най-тясна връзка с това спасително
начало стои и борческата непреклонност, поддържана от хайдуш-
кото движение:«Доде е Стара планина, пред турци глава не скланям.»
Така пословичното трудолюбие, намерило опора в храбростта, стига
до висшите форми на героизма, основа на патриотизма и свободо-
любието: «Силна войска с войвода, а па земя (народ) — със свобода.»
Трудът по ред причини никога не е отблъсвал народа, колкото и чу-
довищна да е била експлоатацията над него от свои и чужди граби-
тели и притеснители. «Трудът надвива над всичко» е един от ръко-
водните лозунги на народа. Вярата във всесилието на труда и не-
говата преобразователно-възпитателна роля намира висок художе-
ствен израз в прославата на трудовото начало изобщо: «Трудът е
на човека здраве и живот.» За народа трудовите усилия се концен-
трират в понятието мъка. В народното съзнание мъката се смята
като жребий, като съдба: «За мъка сме родени.» Този примирителен
тон се поддържа от положителната роля на мъката в живота: «Без
мъка нема наука». «Без мъка нема сполука». Така звучи и заклю-

10

чението «Мъката учи човека»  (още: «Работата учи човека, «Рабо-
тата на ум учи»).

Една от най-мъдрите пословици за труда е «Работи, като че
ще живееш сто години, мисли си, като че ще умреш утре». Много
изразителна е пословицата, която препоръчва постоянна заетост:
«Залудо работи1, залудо не стой», «Залудо шетай, залудо не стой».
В мисълта на народа трудът е нещо цолезно и хубаво: «Работата го
краси чоека, а мързата го гнаси.» Изводът-поговорка гласи:
«Работа — красота.» Така народът разкрива поезията на труда, из-
тъква естетическата страна на трудовата дейност. Доколко постоян-
ната грижа за работата увлича човека от народа, личи от послови-
цата: «Гора и вода да стои, ние да не стоим!»

Прелестта на тези пословици не е само в тяхното живо съдър-
жание, а и в тяхната художествена форма. Те са създадени по за-
коните на поетическото мислене, отличават се с образно-емоцио-
налната си структура, имат предимно алегоричен характер и изобщо
широк смисъл.

При създаване на пословиците особено важна е ролята на ис-
торическия  опит с трагизма  в живота  на  народа.  Историческата
съдба на народа разкрива твърде много характерни факти и прояви
на масови и при това жестоки по форма насилия1, произволи и не-
правди, които будят ропот и недоволство и заедно с това конфликти
с властта на боляри и бегове. Това именно обстоятелство е извор
на пословици и поговорки с рязко отрицателно отношение към злото.
Тъкмо непоносимите стргдания навеждат народа на опозиционни,
пък и на явно революционни по смисъла си изводи и мисли. В някои
пословици се среща противопоставяне на образите на властвуващите
кръгове и на трудовия народ:  «Доде на болярина (чорбаджията)
дсйде кефът, на сиромаха душата излиза.» Очевидна е класовата
основа на пословицата — крайна омраза на народа към болярство
и чорбаджийство заради прищевките и господарското им отношение
към трудовите хора. Турската дума «кеф» тук приляга за израз на
ориенталското настроение, лишено от всякаква разумна почва, осла-
нящо се единствено на произвола. Народът изказва своето страстно
възмущение от безчовечието на  властника  и  господаря.  Още по-
язвителна е оценката на народа за «приятелството» на турския по-
робител: «На турчина достлукът на коляното му.» Частичният образ

11

«на коляното» е правдиво изобличение на коварното турско приятел-
ство, дадено така живо и образно — всеки момент по своя угода и при-
щявка турчинът може да скъса дружбата си с българина и да прояви
своето насилническо и господарско отношение. Психологията и
моралът на турчина-властник са отразени с тънка наблюдателност
и остър сатиричен усет.

Вековните ограничения ц гавра на турците над народа също
намират многократно отражение в пословиците и поговорките. В
пословицата: «Ако накриво, не смеем от бога, ако направо, не смеем
от бега», има и тънка игра с думите бог и б е г. Сполучливото раз-
граничение на двамата типични властници и противопоставянето
им издава и недоволството от турската власт — всесилния бег —
и наслоената у народа боязън от бога. Контрастът между двата вла-
стнически образа —на бега и на бога — помага да се изясни двоя-
кото отношение на народа към «небесната» и земната власт. Още
по-рязко и с известна социална острота конфликтът между народ
и власт е формулиран в изразителна метафора, чийто смисъл стига
до революционен заряд: «Сила бога не моли.» В тази пословица на-
вярно е синтезиран борческият опит на народа от по-далечно време,
може би още от богомилството, което е внушавало критически-отри-
цателно отношение и към царете, и към официалния бог, поддържник
на несправедливия социален строй. С такива пословици народът от-
разява не само своята активна и борческа природа, но и отхвърля
пасивно-унизителното си отношение към властта. Такива пословици
отразяват и вярата на народа в собствените му сили. С такива по-
словици народът се е самовъзпитавал, култивирал е у себе си чув-
ство за човешко достойнство и свободолюбиво, борческо отношение
към живота. Не по-малко действена за борческото възпитание на
народа и неговото непримиримо опозиционно отношение към жи-
вота е и пословицата: «Ако не би с молба, опитай с борба.» Тя по-
твърждава борческото начало в съзнанието на народа и обяснява
защо народът никога не се е помирявал с робската си участ през
цялата си многовековна  история.

Повсеместното разпространение на пословици и поговорки
зависи както от тяхното богато енциклопедическо съдържание,
така и от тяхната сбитост, афористичност и стилна простота, под-
силена   понякога с рими.   За   разпространението  и   поддържането

им играят роля и онези, които майсторски ги вмъкват в разговор
чрез умело и тънко акцентиране. Те умеят да подсладят разговора
с уместна и навременна пословица или поговорка, насочват бесе-
дата към целта, окрилят подетия разговор чрез неочаквано внесена
подробност за ситуация или обстоятелство, доразвиват до крайна
острота темата и в повечето случаи стигат до хумористично оцветен
завършек: «Пчеинцата ойт, къй ойт, пак на водейнцата ке дойт.»

Някои наши и чужди пословици и поговорки, обикновено най-
хубавите, запазват своята самобитност чрез словесното си рухо.
Езиковата самобитност е свързана до голяма степен и с техните фор-
мални особености. Дори заетите главно от турски и гръцки език по-
словици губят своя национален колорит и прелест, щом бъдат пре-
ведени на български език. Те губят едновременно и от своята сло-
весно-формална красота и изразителност. Ето защо някои позна-
вачи на фолклора не са склонни да ги смятат за същински посло-
вици и поговорки на българския фолклор. Познавачите предпочитат
да си служат направо със съответното турско или гръцко изказване.
Така че словесният облик в случая остава най-характерната им осо-
беност като фолклорно произведение. Той е и неповторим и почти
непредаваем, дори и при най-верен и точен превод. На второ място
националността на пословиците и поговорките се долавя в типично-
стта на образно-емоционалната система. Пример за това са българ-
ските съответствия на общи за нас и други народи пословици и по-
говорки, напр. «Гарван гарвану око не вади». Националното свое-
образие тук се състои преди всичко в стегнатия афористичен харак-
тер на израза. Подлогът е даден в типичната неопределена форма
според обичайното народно изказване. Допълнението също така е
синтетично чрез старинната дателна форма «гарвану». Действието
е изразено в стила на народното изказване: «око не вади». Харак-
терна за нашия език е пословицата за кучето и котката: «Живеят
като куче и котка.» Типични са подлозите в неопределена форма,
сравнението и сегашното време на глагола. Чрез националния израз
на общата мисъл и чрез образите и действията се определя и нацио-
налният лик на пословицата за случая.

Най-трудно и почти невъзможно е да се открие чрез съдържа-
нието на пословиците и поговорките времето на тяхното възникване.
Изтеклите столетия без друго са заличили повечето следи от нашето

13

минало. Обаче времето и средата на създаването им са се отразил и
донякъде и в старинността на понятията, и в битовите обстоятелства
на миналото, а също така в някои случаи — и в езика им. Като се
почне от материалната обстановка на дайствителността и нравите
на някогашното общество и се стигне до светогледа и езика на съвре-
менното общество, най-сигурни елементи за приблизително устано-
вяване времето на произхода им си остават все пак някои следи на
първобитното мислене. По този път се опитва да установи хроноло-
гията пръв Балан. В своята «Българска литература» (1897) А. Тео-
доров-Балан засяга въпроса за произхода и времето на създаването
на пословиците. В наблюденията си над живота човек забелязвал
много случаи на сродни помежду си предмети и явления, които се
свързвали чрез своята обща мисъл. Един от тези частни случаи бивал
всякога типичен ис него си послужвал човек, за да потвърди
всякога общата си мисъл, извлечена от сродните факти и явле-
ния. По такъв начин общата мисъл — потвърждаване на сродни фак-
ти — се явявала във вид на пословица. Пословицата се отлича-
ва с краткостта си, както и с това, че с някоя подробност загатва за
нещо характерно в случая. Пословицата обаче е един вид съкратена
приказка, насочена към практичното мислене. Така Балан посочва
втора особеност на пословицата освен нейната типичност. Практи-
ческият характер на пословицата се свързва с нейната късота и
форма. Тя е «нагодена по ритъм и съзвучие да се запомня по-лесно
и да се задържа в паметта ».

Балан смята, че частният случай, който е предизвикал посло-
вицата, е «най-интересният за историята на словесността», тъй като
чрез него се определя старинността на пословицата. За народната
култура обаче този случай е важен поради разкриването на много
обстоятелства «от възгледите, вярата и обществените отношения
на народа».

В този ред на мисли и разсъждения Балан намира в пословица-
та «Дървен господ оправя всякого» запазени черти от езичеството,
т. е. вярата в някакъв дървен господ в езическата древност. Така
в «Гущери бълва» той долавя представа за същината на гнева, раз-
крит образно с «гущерите», които били заместили отровната змия.
Змията пък е някакъв зъл дух, за който загатва пословицата «Да
спи зло под камък». Балан развива по-нататък анимистичната си

14

I

теория за първобитния човек съгласно тогавашните данни на нау-
ката. На този тайнствен дух е присъща измамата, както се вижда
от пословицата «Змията не си показва краката». Тоя дух разкрива
и други свои отрицателни черти като носител на лъжата в поговор-
ката «Опашата лъжа» и в пословицата «На лъжата краката са къси».
След това преобразованието продължава така, че признаците и свой-
ствата на змията преминават върху дявола. От дявола излиза, че
«Лъжата е куца» и че има «лъжи с рога» и «опашата лъжа». Оттук
по особена асоциация (само въз основа на външна прилика) се стига
до извода, че черният измамник, дяволът, е заместен с циганин в
поговорката  «Лъже като циганин».

Според Балан човешкото слово в началото е било «самата
душа на човека». Тази представа за първичната същност на душата
Балан вижда в основата на пословицата «Отдето думата, оттам и
душата». От друга страна, Балан е склонен да изтълкува суеверието
за неотменимата съдба на човека с пословицата за предричане на
бъдещето от наречници: «Така му било писано и наречено.»

Вече по-ясен е вторият тълкувател на фолклорните факти у-
нас — Ст. Костов («История на литературата, том II, Средновеков-
на литература», 1914.) В главата за пословиците той пише: «По-
словици наричаме такива кратки изрази, в които се изказва съж-
дение за някой предмет или събитие.» Определението на Костов
се доближава до съвременното научно обяснение на пословицата
преди всичко като съждение. Според Костов първоначално посло-
виците влизали в състава на няксй разказ, песен, приказка и пр.
и били успешно обобщение на това, за което става дума в разказа.
Тъй като те се отличавали с «отмерена реч, а често и със съзвучие
в средата или края»., тези обобщения лесно се запомняли и без раз-
каза, който с време напълно изчезвал от народната памет. За такива
обобщения на разкази могат да се смятат пословиците «Ум царува,
ум робува», «Когато се претурят колата, пътища много».

Костов се доближава до разбирането на Балан за ролята на
пословиците в живота — те служат като ръководни принципи в
дейността  и работата на всеки човек.

Костов намира, че пословиците изобщо малко се поддават на
изменения в техническо отношение и че главните изменения в тях
са станали по посока на замяната на езическите понятия с християн-

15

ски и на фантастичните същества (образи) — с реалистични. Така
пословицата «Дървен господ всякого оправя» е езическа, а «Бог
забавя, ала не забравя» е християнска. И Костов използува образа
на змията като на зъл дух, та с него обяснява даденото у Балан малко
по друг начин. Змията е зъл дух, затова пословиците «Да спи зло
под камък», «На лъжата краката са къси», «Опашата лъжа» се
дължат на това, че лъжата и измамата са присъщи все на този зъл
дух. Качествата на змията минават и върху дявола: «Хаджия-
лъжец — дявол с опашка.» Дяволът пък се заменя с циганин: «Лъже
като дърт циганин.» Костов се спира над някои семейни и морални
пословици. И той като Балан обръща внимание на поговорките,
благословиите  и клетвите.

М. Арнаудов дори не се спира на въпроса за старинния произ-
ход на пословиците и поговорките, които той разглежда съвсем в
друг аспект. Затова пък Божан Ангелов отделя повечко внимание
на въпроса. Преди всичко той открива многобройни и най-близки
връзки на нашето народно творчество с това на индоевропейските
народи. На второ място много пословици според него съдържат еле-
менти от приказки или са просто скъсени в най-съществения си със-
тав приказки. Пословицата «Змия му влязла в кесията» е образувана
въз основа на обикнатия образ на змията, която в приказките често
пази съкровища. «Видя парите, че се смее» почива върху известна
приказка за Хитър Петър. Хитър Петър имал да дава някому. Ня-
колко пъти ходил заемодавецът да си иска парите, но все не сварвал
Хитър Петър у дома му. Веднъж заварил момичето на Хитър Петър
и запитал къде е баща му. Момичето излязло дяволито като баща си
и на въпроса отговорило: «Отиде по трънето, дето ходят овцете, да
събира вълна, да я донесе, да я опредем, да изтъчем шаяк, да го про-
дадем. Думаше, че има да дава някому пари. Да не сте вие, на ваша
милост щял да ги дава.» Заемодавецът чул това, поусмихнал се,
когато момичето казало тия думи.

Характерни изрази се вземат и от песни. Такъв произход има
пословицата «Аз не ща попа, че тропа» (одумка за безпричинен
¦отказ), дошла от песента:

Аз не ща попа, че тропа,
не  ща си  гърка, че хърка,
и  не ща влаха,  че маха.

16

От песен ще да е потеклото и на пословицата «Свири му ти с
дрянова пищялка», дето често се явява «габрова пищялка» вместо
дрянова, а така също и конкретното «габровска пищялка». От баяне
произхожда пословицата «Обикалва ме с вълнена връв». Върху
смисъла на думата «стоя» и «бягам» се основава пословицата «Бе-
жанова майка не плаче, а Стоянова». Все така по смисъла па по-
нятията се изграждат и пословици като «Липсата го изяла», «К/ьсю
ме дърпа», «Харизан умрял, син му Зарезан останал» и пр.

За Б. Ангелов пословицата «е най-непосредна форма на пое-
тическото творчество и затова е стара колкото най-старите паметни-
ци на духовната култура». Като я смята погрешно за «плод на мо-
ментно духовито поетическо наблюдение върху света», той обясня-
ва правилно нейното запазване през вековете в паметта на народа
с «онази завършена, строга форма, която симетричната постройка,
ритъмът, асонанцията, алитерацията и асоциацията на поетичните
образи й дават». Но той е внимателен, щом заговори за това, че ней-
ното историческо развитие не можем да проследим «с достатъчна си-
гурност и пълнота», тъй като имаме записи за нея едва от XIX в.
насам. «Единствени данни за историческа класификация на посло-
виците са само ония, дадени в самите тях.»

Внимателно обаче Б. Ангелов, по пътя на Балан, намира, че
най-стари пословици и поговорки ще да са ония, «които носят явни
следи на първобитен анимистичен или митически мироглед». Но и
в този случай той препоръчва предпазливост, тъй като лесно може
да се изпадне в грешка, «като обикновени поетични фигури — мета-
фори и олицетворения — се възведат в документи за митически ми-
роглед». Въпреки тази опасност «с известна сигурност може да се
смятат много стари пословиците, в които злото се представя под
-смътния образ на някой зъл дух, който се крие под камък» («Да спи
зло под камък*) и чиито крака са къси («На лъжата краката са къси»),
или пък под образа на змия, чиито крака са скрити, та не се виждат
{«Змията не си показва краката»). По-нататък Б. Ангелов открива
митични идеи и образи с повече или по-малко явни черти в посло-
вицата «Ламята пие берекета»', когато не се ражда, когато няма пло-
дородие. Следи от първобитен религиозно-нравствен дуализъм може
да се доловят според Б. Ангелов в пословицата «Злото е по-старо
от света». Митически представи вижда Б. Ангелов в основите на по-

* Пословици, поговорки, гатанки                   1 '

словицата  «На дяволско сборище вятър му е метлата».  В случая
Б. Ангелов прави уговорка, че дяволът под това име е образ от хри-
стиянската демонология. Стари пословици според Ангелов трябва
да се смятат и такива, в които се срещат образи от първобитен ми-
тически култ, като «Дървен господ оправя света», «От всякой пън
не може светец да се одяла», «Тъй ме жив огън не съжегъл!» Във
връзка с вярването в тъмни сили, които се прокуждатс гадаене, вра-
чуване или с проклятие, стоят пословиците:  «Прашай паталец, а
не гаталец», «Питай паталца, а  не вражалца»,   «Хвърлил след тях
камък  за  кеврат».   Ясните  признаци  на   пословици  и  поговорки,
заети от евангелието, говорят за християнски пословици и поговорки.
Опитите за класификация на пословиците и поговорките дати-
рат от края на миналия век, когато в известните сборници за народни
умотворения, наука и книжнина почват масово да публикуват ма-
териали  ревностни събирачи  и  записвачи  като   Марко   Цепенков
от Прилеп, Д. Вълчев от Станке Димитров, Петко Кол.  Гъбев от
Търново и др. Обикновено подразделението на огромния материал
се излага най-често в азбучен ред. Неколцина души са се опитвали
да го изложат и подредят по тематични гнезда — нещо, което не може
да се смята за строго научно в основата си, защото голяма част от
материалите още не са изяснени от историческо гледище, тъй като
липсват специални проучвания в тази област. Събирачите на мате-
риали сами са неподготвени да се справят с такава тежка и отговор-
на задача. При това интересът към пословиците и поговорките, макар
да е засвидетелствуван сравнително най-рано у нас, е късна проява
на нашата научна мисъл. Началото на нашата фолклористика за-
почва едва от втората четвърт на XIX век, когато изобщо се смята
началото на първите публикации от любители на пословици и пес-
ни (Иван Богоров-Богоей, «Български народни песни и пословици»,
Пеща,  1842). Преди Освобождението най-значителен брой послови-
ци (около 3000) е публикувал Любен Каравелов в сборника си «Па-
мятникинароднотобьгга болгар» (Москва, 1861). Малък брой са обна-
родвали братя Димитър и Константин Миладинови в своя  знаменит
сборник «Български народни песни» (Загреб, 1861). Повечето от изве-
стните днес пословици и поговорки са издадени псдир Освобождението
главно в знаменитата поредица «Сборник за народни умотворения,
наука и книжнина», почнал от 1889 г. и преименуван през 1914 г.
в   «Сборник за народни умотгорения и народопис»,  като издание

18

на Българската академия на науките. В този именно сборник са об-
народвани много ценни материали на Д. Вълчев — отДупница (Станке
Димитров), на М. К. Цепенков — от Прилеп, Петко Колев Гъбев от
Видин, Търново и другаде, на Кузман Шапкарев — от Македония, на
Ант. П. Стоилов и Хр. П. Стоилов, Дим. Матов, Мих. Арнаудов
и редица други учени и любители.

М. Цепенков предлага (СбНУ, XII, стр. 234—243, и СбНУ, XIV,
стр. 136—157) следната тематична класификация: 1. Божия помощи
скъдост. Тегло. 2. Справедливост и несправедливост. 3. Богатство и
сиромашия. 4. Честност, безчестие, позор. 5. Лукавщина. Жената.
6. Завист. 7. Лъжа. 8. Лакомство. 9. Хвалба и самохвалство. 10. Же-
лания. 11. Разврат. 12. Безгрижност. 13. Пъргавост. 14. Веселост.
15. Сърдитост. 16. Заканване и отмъщение. 17. Упоритост. 18. Хитрост.
19. Мързел. 20. Мъка, нужда, търпение. 21. Мъка, труд, търпение.
22. Яд и  злоба.

П. К.Гъбев предлага (СбНУ, XV, стр. 138—147, и СбНУ, XVI—
XVIII, стр. 346—356) друга класификация, все така произвол-
на и несъстоятелна от научно гледище: 1. Разврат. 2. Здраве,
неразположеност, боледуване. 3. Спречкване. 4. Срамуване (срам,
срамежливост), безочливост. 5. Сговор, несъгласие, равенство. 6.
Скритност, откровеност. 7. Завист. 8. Глад, ситост. 9. Заканване,
отмъщаване. 10. Лакомство. 11. Обич, ненавист, омраза. 12. Сън,
дремене. 13. Желание. 14. Кражба. 15. Упоритост и лудост. 16.
Щастие и назадничавост. 17. Пестовност, скъперничество, разсип-
ничество. 18. Мързел, пъргавост, скромност. 19. Свирепост, злина,
яд, злоба. 20. Лъжа и преструвка. 21. Добро и зло. 22. Знание,
незнание, опитност. 23. Съвети и поучения, придумвания. 24. Без-
грижност, грижа, 25. Богатство, бедност. 26. Юнашество, страх,
предпазливост, риск. 27. Благословии. 28. Бъбривост, мълчание,
29. Гордост, хвала, самохвалство. 30. Пиянство. 31. Неразбория.
32. Бой, убийство, смърт. 33. Глупавщина, хитрина, лукавщина.
34. Справедливост, несправедливост. 35. Характеристики. 36. Труд,
мъка, търпение, нужда, отчаяние. 37. Търговия (печалба и загу-
ба). 38. Сравнения. 39.  Шеговитост, шеги,   залъгалки.

Явно е, че М. Арнаудов е напълно прав, като заявява, че та-
кава класификация «няма никаква теоретическа или практическа
цена», толкова повече че в псвечето случаи се натъкваме на идейна

19

близост или сливане, което пречи да се установи някаква здрава
основа  за   всякаква  класификация.

Балан се опитва да раздели пословиците според историческата
им основа, но си служи с много малко факти и съображения, които
подценяват опита му да застане на научна почва. Той обаче правил-
но смята, че някои пословици отразяват първите занаяти на хо-
рата — земеделигто, риболовството, животновъдството и пр. — като
«Суха пола риба не яде», «Вълк яде и от броено стадо», «Рало и
мотика хранят целия свят». Вече от по-късно време идат пословици
като «Ни царю харач, ни богу колач» — със старинни дателни фор-
ми, нос турски думи от времето на късното робство (харач). Такава
е и пословицата «Не е бгла от турците, а от потурнаците». Тези поли-
тически пословици говорят за настъпилите нови отношения по време
на робството между народа и неговите властници.

Балан се спира и на морално-битови страни, отразени в по-
словиците. Такива са «Род рода не храни, но тежко му, кой го нема»,
«Без пари здраве, готова болест», «Коприва яде, коприва носи».
Към чисто битовите пословици могат да бъдат отнесени според Ба-
лан и пословици, които отразяват правните възгледи на народа
като «Зван дому не съди», «Ръка на съд секат и не боли», «Чуж-
дото насред пътя се зема», «Правината в тъмница, а кривината —
царица», «Съди ме, после губи ме». Според Балан доста пословици
дължат произхода си на чуждо влияние.

В своята «История на българската литература», чл. II, Въз-
раждане (1930) Б. Ангелов прави по-сериозен опит да класифицира
с ред пословици върху идейно-тематична основа, като взема пред
иди характерните им особености в историческо отношение. Като
изоставим пословиците, в които той открива «явни следи на първо-
битния анимистичен или митичен мироглед», и пословици с християн-
ско съдържание, интересни за нас са пословиците и поговорките,
които «съдържат културно-исторически образи и идеи». Такива са
пословиците и поговорките, в които «са се изразили някои обще-
ствено-политически разбирания на нашия народ в образи и идеи,
почерпени от характерни исторически отношения на българския
сбществено-политически живот преди изгубването на нашата поли-
тическа независимост», като тези за царската власт и феодализма,
както и за общинското самоуправление чрез кметовете, отзвуци от

20

трагичната съдба на царевата сестра Мара. Данни за историческата
класификация на пословиците Б. Ангелов намира в преценките за
разни народи, особено гърци, турци и румъни, с които сме били в
досег през своето историческо битие. Подир това следват пословици
за книгата  и учението, индивидуалистични и колективистични по-
словици. Б. Ангелов почти е уверен/; че у нашия народ преобладава
индивидуализмът за сметка на колективистичното начало,  при все
че последното е удостоверено от многобройни  пословици  и  пого-
ворки. В края на своята подреда до пословици и поговорки за дома
и челядта Ангелов слага пословици и поговорки — отражение на прав-
ни принципи и характеристики, — пословици и поговорки зз «тру-
да, разума, добрата воля» и на края — ред благословии и клетви.
М. Арнаудов в студията си «Българските народни пословици»
(голямата му книга  «Очерки по българския фолклор»,  1934), като
се спира на произхода и тематиката на пословиците и поговорките,
решително се обявява  против всякакъв опит за класификация въз
основа на съдържание, идея или тенденция изобщо. Доста трезво
и убедително той отхвърля идеята за някаква обща систематична
класификация  на  този  материал,  като заявява,  че това се удава
мъчно, пък и няма теоретична или практическа цена.  «Истината е,
че  има  пословици семейни, социални, юридически, характерологи-
чески, хумористически и т. н., че те засягат целия домашен и обще-
ствен живот на човека, с всичко, което е там труд и нужда, яд и
злоба,   гордост  и  унижение,  справедливост  и  отмъщение,  обич  и
омраза, сговор и свада, глупост и остроумие, кривда и правда, страх
и смелост, пестовност и скъперничество и т. н., и т. н. Но нима би
било възможно едно разпределение по предмети   при това разно-
образие на живота и на осветлението, което му се дава чрез отри-
висти съждения и крилати думи» — заключава Арнаудов. Кръстьо
Генов в студията си  «Народните пословици» (сборник  «Българско
народно творчество»,   1950)  въз основа на постиженията  на съвет-
ската  фолклористика   и   правилното тълкуване на  обнародваните
пословици   и  поговорки   псдребно   и  задълбочено  разглежда   раз-
личните групи пословици и псгеверки у нас. Тсй проследява идей-
но-историческото  развитие  на  народната  мисъл,  отразена   в афо-
ристичното творчество, за да открие в него прогресивното развитие
на народния мироглед от митично-религиозното и метафизическо

21

мислене към реалистично-материалистичното схващане за света и
обществения живот, и чрез пословиците и поговорките, отразяващи
класово-социалната борба и противоречия в историческото дви-
жение на българския народ, стига до пословиците и поговорките,
които разкриват възгледите на нашия народ за труда и парите (ка-
питала). Спира се и на пословиците и поговорките, които определят
ролята на знанието и прогреса в живота, на пословиците и поговор-
ките, отразили отношенията между членовете на трудовото семей-
ство, засяга онези пословици и поговорки, които се отнасят до чо-
вешките добродетели и пороци и човешкото поведение и стремежи
изобщо. В своя доста изчерпателен на места коментар Кр. Генов
се придържа строго о историческата линия на общественото разви-
тие у нас от най-старо време до днешни дни.

Съветският фолклорист В. Кравцов в своята студия «Българ-
ские народнне пословици» в «Ученнне записки Тамбовского госу-
дарственного педагогическото института» (Тамбов, 1951), се спира
на ред основни проблеми във връзка с пословиците и поговорките.
Той изтъква ролята на тематиката, на жизненото съдържание, на
образността, на художествената форма и на езика при пословиците,
за да изчерпи съществените елементи в тях и да ги изтълкува
правилно. Пръв той обръща внимание на националния характер на
пословиците в духа на прогресивното им разбиране от Бозвели,
Раковски, Ц. Гинчев и поставя задачата: да се разкрият жизненото
съдържание, идейният смисъл, общественото значение, художе-
ствените достойнства и националното им своеобразие.

Последователно и методически Кравцов изяснява голямото
познавателно значение на пословиците, което се крие във
важността и разнообразието на темите, преди всичко в разкри-
ване на социалните отношения, на националноосвободителната
борба, на моралните представи, на бита и труда на народа. Тъй
като пословиците били записвани предимно в селата, затова харак-
теризират живота и бита на българското село през 40-те до 60-те
години на миналия век. Тогава именно прониква в селото лихвар-
ството, та темата за дълга става една от основните теми за посло-
виците. Но в пословиците от това време се говори и за турските на-
силия и данъци, за борбата на хайдутите, за старите форми на сто-
панството, бита и семейството.

22

На второ място според Кравцов пословиците не само регистри-
рат явленията на живота, а ги типизират и тази тяхна ти-
пизация засилва познавателното им значение («Роден за рало»,
«От сиромашки пот спечелено» и пр.). Във връзка с типизиращите
пословици стои и въпросът за създаване на типични образи на бе-
дняка, лихваря, чорбаджията, попа и пр., които съдържат значител-
ни  социално-исторически   и   социално-психологически   обобщения.

Пословицата обобщава жизнения опит на народа, знанията му
за живота, натрупани в тежък труд. За доказателство Кравцов при-
вежда думите на Горки: «Изобщо пословиците и поговорките обра-
зцово формулират целия жизнен социално-исторически опит на
трудовия народ.» Пословицата не живее само с прякото си значение.
Често тя се употребява и в преносен смисъл.

Пословицата не само съзбщава знания за реалния живот, не
само обобщава жизнения опит и типизира явленията на живота, но
често дава обяснение на фактите, на поведението на човека и на
явленията на природата («Залудо труд, кога няма ред»).

Като кратък и сбит израз на мисълта пословицата е извод,
умозаключение, съждение, оценка за реалната действителност. Тя
уточнява представата за живота и поправя неправилното, погреш-
ното схващане. Пословицата утвърждава необходимостта от зна-
ния и житейски опит: «Не питай старо, а патило», «Старият вол
по-дълбоко оре» и пр. Като художествено произведение пословицата
е завършено съждение', завършена мисъл, жизнен извод. Послови-
цата нагледно подкрепя тезиса за литературата като форма на по-
знание на живота.

Пословицата като поетически жанр има не само познавателно
значение, тя упражнява и огромно идейно-възпитателно въздей-
ствие. Пословицата подпомага утвърждаването или отричането на
нещо в реалната действителност. Но пословицата не обобщава обек-
тивистично жизнените наблюдения и не говори безстрастно за жи-
вота, а им дава ясни положителни или отрицателни отсенки и по такъв
начин се превръща в средство за социална борба: «Работната снаха
е по-добра от своя дъщеря.» Освен това пословицата направо си по-
ставя за цел да възпитава положителни идеали, стремежи и страни
на характера: «Чисто небе от гръм не се бои.» Изобщо пословицата
според В. Кравцов активно се намесва в живота и се стреми да му

23

въздействува. Пословицата изразява мислите и надеждите на' на-
рода, идеалите и стремежите му. Пословицата изобщо отразява про-
теста против несправедливото социално устройство, вдъхва оптими-
зъм и стремеж към положително изменение на действителността, уле-
снява народната борба, вдъхва оптимизъм и вяра всобствените сили.

Пословиците като художествено отражение на действителност-
та разкриват и противоречията, характерни изобщо за нашите усло-
вия. Това именно създава почва и за поява на реакционни посло-
вици, които застъпват интересите на враждебните на народа еле-
менти и слоеве: чорбаджии, духовенство, кръчмари, лихвари и пр.
Те изтъкват мнимата ценност на собствеността, осмиват чувството
за колективност, нападат общгственото чувство, величаят себич-
ността и индивидуализма, славословят дребнобуржоазния морал и
духовна ограниченост: «Така е било, така ще си и бъде», «Наредил
господ да има богати и сиромаси», «Сиромахът от ум е сиромах»,
«Меките постели не са за сиромаха».

Пословицата все пак изразява народното отношение към злота
и неправдата, застъпва социалните интереси на трудовите маси.
Пословиците осъждат преклонението пред парите, заклеймяват
поквареното турско правосъдие, изобличават търговската измама
и грабеж, осъждат тежките и несправедливи данъци. Народът се
бори против злото в живота чрез остра критика, с протеста и него-
дуванието си1, съдействува и за активно отношение към злото и на
останалите негови жертви. Така се стига до застъпиичество за оне-
правданите в живота, буди се надежда за промяна на законите («Ну-
жда ради закон изменява»), изтъква се временното величие на слу-
чайни властници («Днес везир, утре резил»). Народът стига и до
отричане на религиозната заблуда на властници и духовенството:
«Тук на земята е и раят, и адът». Непримиримостта към злото е една
от положителните черти на народа («Ем гол, ем зол»).

Пословиците и поговорките се отличават със своето национал-
но своеобразие, което се долавя най-вече в пълната хармония между
идейно съдържание и художествена форма,  в завършените образи.

Пословицата влиза в тъканта на книжовната реч у нас още
от най-старо време. У Черноризец Храбър се среща мисълта, че е
удобно после да се претворява, отколкото за пръв път да се създава.
Презвитер Козма в своята «Беседа против богомилите» употребява
най-често  евангелски максими  и  пословици, а когато  изобличава

24

богомилите, прибягва до натуралистични ругателски изрази и срав-
нения.

Пръв от възрожденските писатели Петър Берон употребява
пословици в басните и анекдотите на своя буквар. Подир него пос-
ледователен и духовит познавач на пословиците е Н. Бозвели — в
своите писма и диалози. Той обича да подкрепя мисълта си с фигу-
рални изрази. В един свойдиалогот 1841 год. Неофит Бозвели пише:
«Ум царува, ум робува, ум патки пасе — говори простата посло-
вица». В «Просвещений европеец» (1842) привежда за пример ред
пословици: «Вместо да оправим вежди, да не извадим очи», «Според
главата и бръсначът», «То е известно, че всеки от главата си тегли —
ум царува, ум робува, ум говеда пасе». В едно свсе писмо от 1844 год.
той уязвява фгнерското духовенство: «Пази боже от погречен бол-
гарин и от потурчен влах.» С пословици изобилствува и неговият
диалог «Мати Болгария». Неофит Рилски, макар да е духовник,
възпитан в черковно-християнска традиция, си служи също така
с пословици и в своята автобиография, и в своя голям българо-
гръцки речник.

Дим. Миладинов, един с. нашите крупни фолклористи и борци
за национално пробуждане, в писмо до Ал. Екзарх (1852) го съветва
да   поведе  непримирима   борба   против фанаристите   за български
език в  училищата  и черквите:  «И според  послозицата нужна е:
«Назълтрън—зла копачка.» В една дописка до «Цариградскивест-
ник»  (1860)  във  връзка с възрсждгье-ю  ьа  бългагите  употребява
пословицата: «Бдка прища сборвит: ксде текла реката, пак кетече.»

Г. С. Раковски в своите статии и съчинения си служи сполуч-
ливо с пословици и поговорки. Поемата му «Горски пътник» е на-
ситена с девизи, които имат революционен характер. П. Р. Славей-
ков е познат като майстор на внимателната и сполу1лива употреба
на пословици и поговорки. Л. Каравелов като П. Р. Славейков е
и събирач на послоеици, и писател, който майсторски си служи с
тях в своите пубчицистични и белетристични съчинения. Ботевата
поезия и публицистика също така е наситена с лозунги и пословици.

От писателите след Освобождението почти няма такъв, който
да не умее да си служи изкусно с народната мъдрост. В съчи-
ненията си Ив. Вазов, Михалаки Георгиев, Т. Г. Влайков, Цани
Гинчев, Георги Кирков, К. Христов (епиграмите) чрез пословици

25

разкриват както героите, така и известни обстоятелства на живо-
га им.

Според своя произход и начина, по който са създадени, по-
словиците и поговорките се разделят на три групи. Повечето от тях
се зараждат като общи съждения и изводи от впечатленията и на-
блюденията главно из живота на утруденото селячество и са плод
на сравнително богатия опит на народа. Такива пословици-изводи
са: «Един се родил да сее, други — да пее», «Откак се катурне ко-
лата, пътища много», «Желязото се кове, дорде е горещо», «Удав-
никът се и за змия улавя». Друга група пословици и поговорки са
тези, които са извлечени предимно от фолклорни творби, народни
приказки, басни и анекдоти: «Кой каквото прави, на себе си го
прави» — от приказката за жената, която замесила отрова в пит-
ката, що дала на просяка, а тоя пък, като срещнал гладния й син,
му дал да яде от питката и щом синът стигнал дома си, умрял от от-
ровата; «Не е косено, а стрижено» — от анекдота за упоритата жена,
която поддържала пред мъжа си, че тревата е стрижена, а не косена,
дори и когато мъжът й от яд я хвърлил в реката, и докато се давела,
продължавала да прави знак с ръце, че тревата е стрижена, така
си и потънала; «Мокър от дъжд се не бои» — от анекдота за Хитър
Петър, който се върнал веднъж от работа в дъждовно време, а же-
на му го накарала да донесе вода, като му казала горните думи,
и той, като донесъл вода, я излял върху жена си и повторил думите
ri c подкана да отиде тя за вода; «Чисто нека ми е сърцето, да ако
газим на престола» —• от анекдота за двама крадци, които влезли
нощем в черква да откраднат кандилото, и когато единият почнал
да гази върху престола, както си бил кален, другият му направил
бележка, на която първият отвърнал с тези думи —¦ за чистото сър-
це. Такива пословици обикновено резюмират съдържанието и внасят
хумор в разговора.

Трета група пословици и поговорки са заети от литературни
източници и с време придобиват фолклорен характер. Още от старо
време богат извор на пословици и поговорки било евангелието, пър-
вият книжовен паметник, с който се запознал народът ни. Оттам
.дошли пословиците «С каквато мярка мериш, с такава ще ти мерят»,
«Не вижда гредата в окото си, а вижда сламката в окото на брат
•си». В по-късно време добиват характер на пословици някои лозун-

26

ги и девизи на времето: «Свободата не ще екзарх, иска Караджата»,
«Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира», «Не се гаси туй,
що не гасне», «Напред , науката е слънце!»

Пословиците и поговорките изобщо се отличават с богата кар-
тинност и образно-емоционална основа. Но поетическата образност
съвсем не е задължителна в случая. Пословици могат да бъдат и
просто съждения или наблюдения, изводи и заключения, бгз да съдър-
жат образи. Така се появили и пословици като «Днешната работа
не оставяй за утре», «Каквото не си очаквал, то става», «Навикът
е едно, а отвикът две», «Вятърът, предида престане, най-буен бива»,
«Сиромашия и кашлица не могат да се скрият», «Жени сина,кога
сакаш, а па щерката, кога можеш», «Ако сърцето не казва, лицето
не показва», «Не било в тикви, че в кратуни ли?», «Когато не си
млат да млатиш, бъди наковалня да търпиш», «Да е насреща ти
бубулечка, ти се бори като с мечка», «Обичай детето си повече със
сърце, отколкото с лице», «Агнешките кожи са по-много на пазара
от овчите», «Планината от сняг не се бои». Едни от пословиците
лесно се разбират, а други изискват известно замисляне, обяснение;
смъртността на младите е по-голяма от смъртността на старите и от-
там пословицата за агнешките и овчите кожи; възпитанието на де-
тето не бива да го глези и покваря; важните работи се вършат на-
време; в борбата с враговете влагай максимални усилия, за да по-
бедиш.

В народната реч наред с пословицата голяма роля играе и
поговорката. Тя обикновено е по-малозначна от пословицата, обоб-
щението, което съдържа, е по-тясно и по-ограничено. За поговор-
ката е характерна повече едночленната форма на изказването. Ако
пословицата обобщава жизнения опит и поучава, поговорката се
произнася при дадена дума, има свое определено място в речта, пра-
ви я по-оживена. Поговорката е късо изречение, което се употре-
бява при някакъв определен случай. На поговорката липсва прит-
чата, тя е без съждение и заключение: «Кучешки живот», «От
игла до конец»,  «Цули и вързули».

Огромното съкровище от пословици и поговорки може да бъде
изтълкувано най-правилно чрез тяхното историко-идейно съдър-
жание. Според Горки пословиците и поговорките образцово фор-
мулират целия жизнен, социален и исторически опит на  народа.

27

Достойнството си народът неведнъж изказва с най-внушителни из-
рази: «Ако живеем на село, не пасем треЕа.» Народът сбаче се отнася
самокритично към себе си и заявява: «Ако да не харесгаше всеки
себе си, всички биха се издавили. » Оценката на живота е дадева вся-
кога от гледището на трудовите хора : «Бели ръце мотика не лсвят.»
Народът не е доволен от мъдрости, които го заблуждават и тровят
мисълта му: «Сиромашията е от бога, богатството е от дявола», «На-
редил госпсд да има и богати, и сиромаси», «Така си е било и така
ще си бъде». Предизвикателството на ситите и богатите към сирома-
сите е отразено в много обидни пословици и поговорки, които от
своя страна пораждат съответни отговори по линията на изобличе-
нието: «Сиромашията е от болест по-лоша», «Сит на глгден не вяр-
ва», «Своята къща покрива, чуждата открива», «Хората хора ядат»,
«У сякого суша, у попа сто снопа», <<Щсто е попово, то е готово»,
«Овци няма, кожи предава», «Ако не са поповци, какво ще правят
търговци». По такъв начин е отразен социалният протест и недовол-
ството у народните маси.

Традиционното разпределение на пословиците и поговорките
е застъпено и у Цв. Романска в статията й «Българските народни
пословици и поговорки» (сп. «Български език и литература», г.
II, кн. II, 1949). Според тоьа разпределение има три вида пословици
и   поговорки:   историко-политически,  сециално-класови   и битови.

В първата група пословици и поговорки е отразено истори-
ческото и политическото развитие на българския каред. Тук спа-
дат пословици и поговорки, в които са засегнати някои събития и
моменти, както и спомени за исторически личности. Отзвук за тра-
гичната съдба на народа са пословиците: «Бей са от еничарина, че
и от циганина ли?», «Нападнали като делибашии», «Нападнали
като кърджалии», «Турска сила — българска неволя», «Турците
със сила, гърците с книга, докарали са ни до тези хал», «Я дотерал
како Янкула на Косово поле», «Ще прокопса като мема у еничери».
Характерни са и някои други пословици и поговорки: «Да не ти
знае грък парите, ни па турчин децата.» Картината на турското
насилие е нахвърлена в пословици като: «От турско по-лошо», «Без
време гост, от турчин по-леш», «Турчин гледа три работи: гърба си,
гърлото си и кефа си», «На турчина вървежа да избикаля мъчнежа».
Някои пословици направо внушават мисълта да се избягва всяка-

28

I

къв допир и дружба с поробителя: «Турчин приятел недей има»,
«С турчин краставици не сади», «Ако ти са мили рогата, не се бори
с агата», «Турчину не се показвай, гърку не се подмазвай». Някои
пословици и поговорки отразяват отрицателното отношение на
нарсда към изменниците на реда и родината: «Да съм паша, та нека
да съм с цървули», «Гърчулей се, гърчулей, докато гърбът ти ого-
лей», «Да те пази господ ст погърчен и от потурчен», «Не е беля от
турците, но от потурнаците», «Пази боже   от потурчен българин».

Към тази група пословици и поговорки принадлежат и такива
пословици и поговорки, в които са отразени борбите на народа за
свобода и героизмът му: «Ако не може с правда, опитай с брадва»,
«Ако имаш зъби, хапи, доде не са те захапали», «Кога оста-
нат двама без душа, третият остава без глава», «Дето дума не пома-
мага, там опитай тояга», «Не го е клел баща му да бъде се роб», «Не-
ка гроб, че не роб». Някои пословици направо говорят за борба сре-
щу робството: «Доде ми е абата, не се боя от агата», «Дето гинат мно-
зина, там не се пита кой умира». Понякога в съзнанието на народа
борбата за свсбода се схваща като борба за вяра, понятието вяра се
слива с понятието народ: «За вяра човек да умре не е зле», «За
вяра се бият хората», «За вяра ще умра». Дейността на хайдути-
те е отразена в ред пословици и поговорки: «Гората ли питаш за хайду-
ти», «Хайдутин без ятак не може», «Сговорна дружина от сеймени
не се бои», «Сърце юнашко не търпи», «Вярна дружина — яка твър-
дина», «Вярна дружина — вярно кале». Ориста на хайдушката май-
ка е отразена в пословицата «Хайдутин майка не храни».

Българските народни пословици с историко-политическа те-
матика са тясно свързани с борбата на народа против потисници,
грабители и родоотстъпници. Ето защо пословиците са ярко аппа-
ционно средство по време на робство като непрестанно внушение за
съпротива. Отражението на неАоволството и протеста против роб-
ството е не само правдиво, но и активно —   то тласка към действие.

Пословиците със социално-класова тематика отразяват на
първо място неизбежния социален конфликт между народа и него-
вите насилшщи и угнетители. Голяма част пословици са правдива
картина на социалното тегло и безправие, на мизерията и страдания-
та, на които е подложен народът. Такива са «Трай, душо, черней, ко-
жо», «Теглила глава, теглила, имала още да тегли», «Светът за зли-

29

те — рай, за добрите — мъка без край», «Сиромахът — доде  може,
боляринът —колкото иска».

Лишенията и нуждата в живота на народа са подчертани в
много пословици: «Дорде един не тегли, другият не добрува», «До-
де се имотните наканят, сиромасите изпукват», «На богатия кола-
та излизат въз баира, а на сиромаха не могат», «Богатите ядат, ко-
га сколасат, сиромасите, кога намерят».

Според разбирането на народа парата е не само сила, но и го-
лямо социално бедствие.Отрицателната роля на парата изобщо е пред-
мет на ред пословици и поговорки. Парата отслабва морала на об-
ществото, влияе разрушително върху ума («взема ума на човека»),
но и дава ум. Тя обезобразява живота на хората, носи само беди на
сиромасите, поддържа несправедливостта в света. Това поражда ост-
ро отношение към парата: «Парата върти света», «Братя сме, ала
кесиите ни не са сестри», «Баща си продава за пари», «Парите са
юдино желязо», «Парите — баща, парите — майка», «Парица — сил-
на царица». Разложителното морално въздействие на парите е по-
сечено в послевицата «Парите са душегубци».

Богатите и изебщо тези, които работят с пари и за пари, са
естествени врагове на народа, те са и носители на неправда и зло в
живота. Те именно са дадени като напълно отрицателни образи. Тях
ното грабителство, алчност и престъпност в измамата на човека са
чудовищни. За скъперника и лихваря се казва: «На тамавкярино и
ка скържайот никей пат ското не му се наситуат», «Зинале тамавкя-
рите да й голтнат живи сиромасите», «Скържайот со едната ръка да-
ват, со другата сакат». Народното стргдание, мизерията и гладът са
предмет на изобличителни пословици: «Търпит сиромайот и постит,
оти немат що да ядит»  (против дългите и разорителни пости, уж ка-
то изпълнение на религиозни задължения). За съдбата на сирома-
ха е създадена следната псслоЕица: <Пците по сокаците по-арно жи-
веат, отщо тсй.»

Против тартюфщината на духовенството, което с лицемерието
си раздвоява и народното съзнание, има прекрасни нападателни по-
словици: «Попа го слушай какво казва, а не го гледай какво прави»,
«Все е малко на попско око», «Бърза като поп за порязаници». От-
рицателното отнешение към духовенството навярно води потекло
още от нападките и изобличенията на богомилите против официал-

30

ната черква и нейните представители. Такава е и пословицата «Цар-
ска правда—бой, та брой!» На жестоките мерки против богомилите
и техните привърженици се дължат навярно пословици като: «Кой
плаче за доброто, той без очи остава», защото личността бива без-
човечно наказвана според нравите на господарите-феодали. Така и
пословицата «Право който казва, през девет села го изпъждат» въз-
никва във връзка с преследванията и жестокостите към богомили-
те. Народът упорито се е противопоставял на ограниченията и сви-
репите наказания и отговарял на репресиите чрез несъкрушима кри-
тика на строя и неправдите: «На чужд гръб лесно се живее», «Дето
сила владее, там се закон люлее», «Където е сила, там правда ня-
ма», «Ако е сила силовита, не е вековита», «Нека гроб, че не роб»
и пр., и пр. Напразно господарският морал внушава подчинение и
примирение: «Простирай си краката според чергата», «Всяка жа-
ба да си знае гьола », «Да му е бил къс език, че сега да не вика », «Език
кости няма, ала кости троши».

Народът безпощадно бичува и другите представители на власт-
та. Той порицава продажните съдии, моралната им гнилост и кори-
столюбие: «Кадията ако ти е давгджия, господ да ти е ярдъеджия
(закрилник)», «Правдата у тъмница, кривдата (кривината) у търни-
ца», «Тежко на бития, дорде дойдат съдниците», «Сто тояги на чужд
гръб са малко», «От бога здраве и от царя мирно», «Срещу ръжен не
се рита», «С яките се не бори, а с богатия не се мери», «С рогатия не
се боди, с богатия не се бори».

Народът не се е примирявал с унизителното си положение, не
е капитулирвал пред злото. Неговото трудолюбие го е калявало да
противостои на всичко и да преодолява насилията и произволите.
Упорит, издръжлив, безстрашен срещу враговете си, той се е опи-
рал на силата на колектива: «Два лешника на един орех надвиват»,
«Дето има съгласие, там и куршумът по вода плава», «Сговорна
дружина планина повдига», «Сговорното е най-умното», «Дето два-
ма са малко, третият стига за дружина».

Третата група пословици и поговорки на битова тематика са
твърде богати по съдържание, тъй като разкриват редица подроб-
ности и особености на всекидневието. Те отразяват живо и многостран-
но бита и труда на народа. Повечето от тях изтъкват труда като най-
важно нещо в живота и го утвърждават като основа на живота. «Тру-

81

дът е на човека и здравие, и живот», «Който няма воля, всичко му
е неволя», «Всяка работа плаче за майстора си».

Докато трудът е на почит у народа, обратно, мързелът, безде-
лието, паразитизмът и бягството от работа са предмет на жестоко
осмиване и бичуване като обществени злини: «Мързеш благо не ру-
ча и ново не носи», «Мързата яде ю човека като ръжда», «Бръз на
лъжица, тром на теслица», «Мързеливият два пъти работи, скъпият
два пъти плаща», «Ленив на вървеж, бръз на ядене», «От мързели-
вия на ум да се учиш, а не на работа», «От мързата по-срамно нема».

В своя дълъг исторически опит народът е разбрал, че без нау-
ка и учение не може. Ето защо той благоговее пред просветата и
учението, заблазява просветените и подиграва неучените и неве-
жите. Всякога подчертава положителната роля на просветата и за-
чита проявите на прогресивното начало в живота. Народът изтъква
първенството на учението в духовното издигане на човека: «Ум ца-
рува, ум робува, ум патки пасе» ,«Ум и разум да имаш — и пари си
имаш», «Да е учено, добре е, да е умно, още по-добре е». В случая
народът прави тънка разлика между учен и умен, като изтъква пре-
димството на умността пред учеността; първото е от природата и
по-дълбоко и ценно, а второто е придобито и всякога полезно. Дру-
ги пословици и поговорки също така изтъкват значението на ума:
«Кой има ума, има и дума», т. е. повече знае и разбира, повече може
да бъде полезен на другите. И други пословици подчертават роля-
та на ума: «Драм памет чини кантар сила», «В умна глава сто ръ-
це», «Учи умно, да стане по-умно», «Без ум слугува, затуй робува»,
«Умен човек в яд се познава ».

Ред пословици и поговорки отразяват правните възгледи на
народа. Тук, от една страна, се разкрива отрицателно-критическо-
то отношение към робството, а от друга страна, общите правни по-
ложения: «При сила правдина няма», «Правдината кога не помага,
кривината никога няма да помогне», «Правдата надвива над крив-
дата», «Правината в тъмница, а кривината — царица», «Законът е
като паяжината: осата я разкъсва, мухата се заплита в нея», «Зван
дому не съди» — гостът няма право да одумва реда в къщата, дето
е дошъл.

Наред с преклонението пред знанието и учението обаче в съз-
нанието на народа все още са живи известни елементи от мисълта и

32

убеждението на невежия човек, най-вече суеверия, наслоени от ми-
налото и поддържани от традицията. Те са отразени и в езически, и
в християнски пословици и поговорки. Чрез тях се разкрива не са-
мо неизкоренимата жизненост на някои старинни схващания и идеи,
но и неизбежната консервативна ограниченост на народната мисъл
въпреки проникването на прогресивни елементи и идеи в съзнание-
то на народа. Такива са: «Писаното си е писано и не е чаре, че ще се
изпълни», «Тъй му било писано и наречено», «Човек с късметя си
се ражда», «Тъй го орисали орисниците», «Срещнал го на лош час
и на лошо място», «Ако е рекъл господ», «Каквото даде господ, все
е добро», «Господ наказва добрите за пример на злите». Срещу те-
зи вредни заблуди народът е създал една правдива пословица, с коя-
то се мъчи да изкорени из съзнанието на хората опасното влияние на
консервативното мислене: «Лоша срекя нема, ама пък лугето се пла-
шат. »

В езиковата практика на народа пословиците си остават дей-
ствен фактор, който оказва своето силно положително влияние вър-
ху мисълта и поведението на народа. Пословиците са едно от сред-
ствата за борба с порочните човешки слабости и недостатъци. Те не-
веднъж сочат причините на злото в живота на човека и подчертават
благодатната роля на изобличението и присмеха. Самото възпитание
при липсата на училище и други фактори за въздействие се е
извършвало през вековете и чрез внушенията на народната мъдрост.
Така и звучат подобни самоизобличителни пословици и поговорки:
«Що човек сам си стори, никой не може да му го стори»), «Главица
правила, главица теглила», «От пиян чиляк и лудият бяга», «Ча-
ша пълна, жена гладна», «Пияният немат пари за бричене, а имат
за пиене», «Пияницата саде кеф терат, а децата без леп седат», «Пиян-
ството е от чумата по-лошо»,«Пиян човек—съдран чувал»,«Тази пло-
ска ма е накарала да спя на рогозка», «Вино, вино голо, продаде ми
вола, на брата дори и двата, а на тате и колата».

На присмех са подложени и други човешки слабости като бояз-
ливост, суета, човешка неблагодарност, скъперничество, използ-
вачество, както и глупост и несъобразителност: «Страхлив дома се-
ди», «Страхлив търговец — ни печала, ни щета», «През джам сире-
не ближе», «Свила му се змия в кесията», «Скъперникът само ко-
гато умре, прави добро»,  «Скъп на триците, евтин на брашното»,

3 Пословици,   поговорки, гатанки                  33

«Изтках си платното, ритам ти кроеното», «Скъп и лъжлив лесно се
погодяват», «Храни куче да те лае», «Гизда къща не гизди», «Ръж-
дясали му парите в кисията», «Чуждото и на Великден се взема»,
«Чужд кон сред пътя се взема», «Чужд кон сред ведата се взема»,
«Чуждото яйце е с два жълтъка ».

Най-противоречиви са пословиците за жената. Те разкриват
двоякото отношение към нея — в едни пословици и поговорки тя е
предмет на хвалби и величаене, в други е предмет на унижение и
подмятане, подигравка. Колкото качествата й като домакиня, съ-
пруга и майка се превъзнасят, толкова някои нейни прояви като же-
на я представят с отрицателни черти: «Жената краси (крепи) къща-
та», «Жената е желязна риза», «Комуто е харна жената, нему рай
не трябва», «Жената е най-добър другар », «Жената е като върба —де-
то я поегдищ, там никне», «Жената работница — нощя и свети къ-
щата», «Бий кожуха, по топли,, бий жената, по-мила», «Женски език
от турска сабя по-остър», «На женска кола не се вози», «Жена и
котка мъчно умират», «Жената — рай, жената ¦— вечен пъкъл», «Жена
вяра има ли?»1, «На Едовицата и полите й са душмани».

В ред пословици народът влага мъдростта на своя опит от прак-
тиката и живота. Той държи твърде много на деброто съседство:
«Не купувай къща, а купувай комшия», «Ако мие весел комшията,
по-бърго ке си я свършам работата».

С оптимизъм са просмукани и други пословици — за бъдеща-
та победа на доброто начало: «След лошо време слънце огрява», «Ще
дойде слънце и пред нашата врата», «Правдата надвива над кривда-
та». Увереност лъха от пословици като «Ако е сила силовита, не
е вековита». Някои пословици звучат остро предупредително към
враговете на народа, макар и в преносен смисъл: «На зъл прът — зла
копачка», «На зла круша —зъл прът». Народът стига до ярко отри-
цание на религията в героичното си самочувство за борба със злото:
«Сила бога не моли.»

Най-после пословиците и поговорките се отличават с нацио-
налното си своеобразие, което се долавя най-вече в пълната хармо-
ния между художествената форма на пословицата и нейното идей-
но съдържание.

Пословицата притежава няколко особености. Тя се отличава с
необикновена краткост, ударност на израза, духовитост, находчи-

34

вост, съобразителност, сстрота на мисълта. По своята същност тя
е афоризъм, сентенция: «Търпеж му е майката», «Кръвта вода не
става». Синтактичната и стилистична страна на пословицата за-
виси от същността й като късо изречение. Тя използува различни
изобразителни похвати, които внасят движение и гъвкавост в ези-
ка : «Плет гние, борч не гние. » Често се използува перифразата : «Ши-
роко му около врата», «Ръката му е широка». Най-честа е антитеза-
та: «Лятото — за сиромаха, зимата — за богатите», «Криво да се-
дим., право да говорим». Иронията също така оформя пословицата:
«Ум — море», «Отишла камилата за рога, върнала се без уши».

Друга съществена особеност на пословицата е нейната об-
разност. Използуват се преди всичко типични живи образи на бед-
няка селянин, чорбаджията, попа, лихваря, като се подчертават
социално характерни качества; използуват се алегорични образи,
взети от приказки за животни; използуват се изразителните сред-
ства на езика, на словесната образност (сравнение, метафора, ме-
тонимия и пр.).

Езикът и стилистиката на българските пословици и поговорки
са свързани преди всичко с типични особености на афористичното
творчество. Те се отличават с краткост, сбитост, стегнатост, удар-
ност и често с духовитост. Най-важен езиков елемент е диалектна-
та основа. Те отразяват говорните особености на даден езиков район
или област и лесно се различават и по своя основен речников състав,
и по ударенията си, и по своята синтактична структура. Варианти-
те най-убедително разкриват тези отличителни черти: «Прав като
въже в торба», «Прав како юже у вреча», «Прав като йоже ф торба»;
«Ела зло, че без тебе по-зло», «Ила зло, чи бис теб по-зло», «Ела зло,
ке без тебе по-зло»; «Ела лоши, чи биз теп по-лоши»; «Конете се
ритат, магаретата теглат», «Коньете се клоцат, магаринята огргди-
суат», «Коньовете се ритат, магаретата теглат», «Атовете се ритат,
магарищата одеваа».

Диалектите се очертават най-ясно и изразително в послови-
ците и поговорките, едно, защото те са в прозаична реч, и друго, за-
щото обсегът им е широк — в национален мащаб. Езикът си остава
народен при всички случаи, всякога колоритен в диалектно отно-
шение.

В речника на пословиците и поговорките са  проникнали  през

35

време на робството под турците и много турски думи. Едни от тях
означават предмети на материалната култура, а други означават
душевни явления: сокак, гамбар, бахча, яхър, дам, комшия, сай-
бия, ахмак, гайле, съклет, хаир, късмет и пр.

От гръцките думи са проникнали в езика на пословиците и
поговорките  по-малко думи:   товар,   темел,  харизвам:,  харно.

От старинните български думи са оцелели твърде малко в реч-
ника на пословиците и поговорките: думата бес («Амин беса не от-
пъжда»), рзди —заради, поради («Нужда ради закон изменява»),
Божич («Отдвоил се Божич от бъдни вечер»).

Повече са запазени в някои пословици падежни форми, осо-
бено за родителен и дателен падеж мъжки род или дателен падеж жен-
ски род: «Без пари чиляк и богу не е драг», «Гарван гарвану око
не вади», «Дали влаху краставица, а той я не ще, че била крива»,
«Паднало се циганину царство, той най-напред обесил баща си»,
«По-арно: старому под бргдата, отщо младому под стреата», «По-
клони се злому като на светому», «Честому госту зад врата е място»,
«Щеш не щеш, стани баби зет».

Характерни за езика на пословиците и поговорките са някои
живи глаголни форми, които издават тънко разбиране за наклоне-
нията и своеобразието на глаголното изказване. Такива случаи са.
«Голо се ходва, гладно не може», «Боса ходва, но хорото водва»,
«Ядваш ли, куме, печено прасе?»

Пословиците и поговорките се построяват било като обикно-
вени прости или сложни (съчинени или съставни) изречения, би-
ло по принципа на сравнението и контраста: «Мъчите като грешен
дявол», «Обича го като леща на Великден», «Гледа го като писано
яйце», «Бие го като гвоздей», «Поскъпнал като пипер в нов дюген»,
«Криво седи, право сбори». Особено са изразителни безглаголните
елиптични пословици: «Многу търчанье, малу печаленье», «Мала
работа, голема страмота», «Прав како йоже ф торба».

Безглаголните изрази са най-живи, понеже се доближават до
афористичното изказване: «На всяко гърне мерудия», «Късата ко-
кошка винаги ярка», «Ни в клин, ни в ръкав», «Ни в телци,, ни в
говеда», «Ни рак, ни риба», «Между два стола, та доле», «Дотук
кучка на бачия», «До очи свят, до зъби сладост», «Копринена же-
на — вълнен мъж».

36

Някои пословици са дадени във форма на въпроси: «Що ще ба-
ба на хоро?», «Чума от хума бои ли се?»

Откъм синтактична страна повечето пословици са двучленни,
обикновено с два основни образа и две паралелни или контрастни
действия. Съставени са от прости и сложни изречения, обикновено
от две половини, равнозначни или съподчинени в синтактично от-
ношение. В някои случаи те се оформят в просто изречение: «С един
камък зид не става», «Дяволска кожа и за тъпан не чини», «Нужда-
та глава загубя», «Обича го като куче тояга», «Сърце юнашко не
търпи». В граматическо отношение пословиците съдържат различ-
ни пояснения—на подлога или на сказуемото, — които напълно се
уравновесяват. При сложно съставното или съчинено изречение се
среща друг строеж: «Свой хляб яде, чужда грижа води», «Ще бъ-
де, кога си видиш ушите», «Чака за майски дъжд да събира оцет»,
«Три дни остана булка да стана», «Който гони два заяка, и двата из-
нуща». Наред с тези по-свободни и разнообразни пословици се сре-
щат и пословици като: «Покрий, че плачи, открий, че храчи», «Очи
пълни, ръце празни», «Празен мъж — остър нож»; «Руба краси,
руба гнуси», «Мъж и жена злъчка имат, брат и сестра глъчка имат».

Особеното на някои от тези пословици е вътрешното съзвучие
на думите, римуването. Римите стоят или в средата, или в края и
засилват музикалността, изразителността и поетичността. Те по-
магат да се запомни по-лесно пословицата: «Мъжила се мома, да не
седи дома.» В някои случаи допълнението се повтаря, за да се ак-
центира мисълта: «На парите добро утро, на парите добър вечер.»
(Тук и двете изречения са елиптични, стегнати, изразителни.) Сре-
щат се пословици пъв форма на въпрос — без отговор: «Сирене гост-
ба ли е?», «Магаре стока ли е?», «Върба дърво ли е?», «Овчар либе
ли е?», «Калугер човек ли е?» Някои пословици са оживени отдиа-
логична форма: «Що ти е, Маро, та куцаш? — Зъб ме боли»; «Пи-
тали кучето: «Какъв плет можеш да прескочиш?» — «Според кър-
пела» — отговорило то»; «Попитали камилата: «Защо ти е крив вра-
тът?» — Тя отговорила: «Кое ми е право?»

Стягането на пословиците се достига също така и с изпускане
на съюза, съчинителния противополагащ съюз а: «На пътника път,
на жабата блато», «Вино от лоза, мляко от коза», «Един гледа по-
па, други — попадията»,  «Лудо давало, мъдро вземало».  В поне-

37

чето случаи двете части на изречението се съгласуват със съзвучие-
то си в края и с рима. Ролята на тази рима е важна при създаване-
то на пословицата. Тя определя извора на сравнението, отсянка-
та на мисълта, ударението и т. н.: «Ако сърцето не казва, лице-
то показва», «Без пари челяк и богу не е драг», «Всяка патка не е
хапка» (непълна рима), «Доброто добро не паща, злото зло го не
хваща», «Жили пчелата, жили и осата», «Овци без овчар на вълка
са дар», «Не рачи го Рада, че не й се пада».

Римата в някои варианти се явява, за да подсили тяхната му-
зикалност със звучност и поетичност. В някои пословици изпърво
римата липсва. Така е в пословиците: «Брат брата не храни, но теж-
ко му, кой го няма» и «Брат брата не храни, ала все го брани». По-
някога римуването покрива всички думи в пословицата: «Син ми
си, пелин ми си, зет ми си, мед ми си.» Има случаи обаче на непъл-
но римуване: «Не се дигай на големо, да не паднеш на колено.»

Равнозначните пословици обикновено имат варианти било
поради смяна на основните образи, било поргди изменение на сло-
весната структура. Покрай «Не питай старило, ами патило» се
явява вариант: «Не питай пътник, а патник.» Тук и двете думи «път-
ник» и «патник» са външно благозвучни. Покрай пословицата
«Не ми трябва от мечка ремик» се явява пословицата «Не ти тряб-
ва от мечо ухо лъжичник». «Покрай «Сит глсдному не вярва» се
явява  «Сит на  гладен не вярва».

Вариантите се дължат не само на замяната на основните об-
рази с близки, а и на разнообразната стилизация и диалектни особе-
ности на езика: «Който винце попива, глава си разбива — на ле-
дец си поспива», «Без женица (главица) поспива», «Кой види въл-
ка, вика, кой не —дваж вика» и «Кой види вълка — и вика, и не ви-
ка, кой го не види, он се дере». Покрай «Голям залък лапни, голя-
ма дума не казвай» има «Голям косай косни, голема лакардия не
речи».

Като един от най-жизнените фолклорни жанрове, послови-
ците и поговорките и днес, при новите исторически и обществено-
икономически условия, продължават да живеят и да се създават. В
словесната форма на новите пословици личи стара структура, но
вече с ново съдържание и съвременен език. Така имаме вече пос-
ловици и поговорки, които отразяват лозунгите на новото време:

38

«Капка по капка — вир, левче по левче — язовир.» Такъв е и ло-
зунгът на бригадирите: «С пот строим, с кръв ще браним.» Звучат
като пословици и изразите: «Дето народът, там и ние», «Без Димит-
ров по димитровски».

Гатанката е друг фолклорен жанр, все така старинен и
все още жизнен в практиката. В наше време гатанката широко е за-
стъпена главно в детската литература, особено в творчеството на
Асен Разцветников.

Гатанката изпърво е била свързана с някои суеверни елементи.
Гадаело се е обикновено след сезона на усилна полска работа, през
есента и зимата с оглед да не се причини пакост на посевите и доби-
тъка. Отзвук от старото отношение към гатанките личи в одухо-
творяването на много земни и небесни предмети. Така за слънцето е
създадена гатанката «Една божа кравица целия свят изпълнила».
За култа към слънцето в образа на крава говори фолклорът и на дру-
ги народи. Слънцето в образа на крава е дсдено и в други гатанки.
Червената му светлина при изгрев напомня проливане на кръв по
съседните хълмове.

Предмет на гатанките е разнообразният свят на околните пред-
мети и явления на природата, битът и човекът. И гатанката като по-
словицата е рожба на селската действителност. Тя черпи образи и
действия от семейния живот, земеделието, животновъдството и изоб-
що от материалната култура на село.

Отначало гатанката е само алегория, наподсбяване на пред-
мети и действия. Постепенно обаче тя придобива нов смисъл — да
дава познания за околния свят действено, — образна форма.
Чреа гатанката народът проявява своето остроумие, талантливост,
съобразителност, наблюдателност. Гатанката отговаря по своя ха-
рактер на детския и младежки ум с интересните за любознателния
ум въпроси за причините на нещата и явленията.

В ред отношения гатанката е близка на пословиците и пого-
ворките: къса е като тях, състои се най-много от три изречения и
е образно-емоционална по строеж. Обикновено гатанката се състои
от непълни изречения, някои от които са въпросителни и които имен-
но насочват ума на слушателя към разкриване на смисъла им. Пред-
метите, явленията и образите се загатват чрез техни характерни бе-
лези и действия, дадени главно чрез метафорично описание или раз-

39

каз. Така например гатанката «Два орла се бият, бяла пяна пущат:
що е то?» напомня за воденични камъни. Гатанката «Без кра-
ка, без криле, без снага — не вижда се, не чува се, бързо лети, не
стига се: що е то?» се отнася до времето, което е одухотворено в
случая чрез ред подробности. Гатанката «Син вир дъно няма» на-
вежда ума на мисълта за образа на небето — бездънността в случая
е по-характерна от просторността и безбрежието на небесния океан.

Образността на гатанката е извънредно богата и живописна.
Волове са двете кроена на стана, слънцето е «с бяло чело крава».
Цялата природа се използува като предметно-образен арсенал на
гадаенето. Битът е втори източник за образите на гатанката. Небес-
ните светила напомнят плодове — дюли, любеници. Устата обик-
новено напомня воденица или фурна. Ризата често се използува за
уподобяване. Небето е синя риза, кочанът на царевицата е облечен
в дванадесет ризи, с хиляди ризи е облечена кокошката, гъбата на-
помня къща, подпряна на едно дърво. Вечерното небе е син таван,
накован със златни гвоздеи. Към старинните представи за слънце-
то спада и образът на огнцщето: «От едно огнище цял свят се грее.»
Използуването на природата и бита за разкриване на скрити пред-
мети в гатанките е ограничено.

Наред с трудовата дейност, природата и бита в гатанката до
известна степен се включва и общественият живот. В много гатанки
образът на човека е засегнат и като българин, и като човек от друга
народност.

Изкуството на гатанката се състои в метафоричното изрежда-
не на белезите, които отличават предмета или явлението по такъв
начин, че слушателят почти веднага налучква скрития образ. Га-
танката отбелязва всички подробности на предмета, стреми се чрез
метафорично описание да наподоби неговата външност, действие
или същност. Всичко, необходимо за определението на предмета, га-
танката заема от трудовата практика на човека. Гатанката отразя-
ва производствения опит, чрез който предметите се свързват с чо-
века. Предмет на бита и действието има в гатанката «Одрано яре
през село врещи» (гайда). Заедно с функциите на предмета гатан-
ката отбелязва произхода му или материала, от който е направен:
«Дендевери идат и си песни пеят, че си носят гоетба за царски тра-
пези» (пчели). Гатанката е живо, картинно наподобяване на пред-

40

мети и явления и обгръща разнообразието на живота изобщо. Спо-
ред Горки гатанката е отражение на материалната култура на на-
рода. Заедно с това тя е и свидетел за развитието на народното зна-
ние още от времето на първобитно-общинния строй. Гатанката раз-
крива поетическата страна на най-обикновените прозаически пред-
мети и явления. Тя развива у човека поетическо отношение към за-
обикалящата го действителност. За разлика от пословицата гатан-
ката се отличава с изключително богата образност. Одухотворява-
нето на околната действителност като една от основите на поетиче-
ското мислене и именуването на предметите улесняват в голяма
степен създаването на гатанките. Така част от небесната светлина,,
особено някои от популярните звезди и съзвездия със своите инте-
ресни и поетични имена улесняват създаването на гатанка върху
поминъка: Голямата кола (мечка), Малката кола (мечка), Ралица,
Кумова слама. Гатанките дават представа за равнището на живота
в село. В гатанката следователно се отразява и общата изостаналост
на нашия селски живот, особено в битово и културно отношение.
Както в сатиричните приказки и пословици, така и в гатанките е
прокаран класовият принцип като отражение на социалната бор-
ба. Гатанката за сбуща например показва до каква степен народът
живее оскъдно. Гатанката като художествено произведение на уст-
ното народно творчество се изгражда върху замяната на един пред-
мет с друг. Тази замяна става въз основа на забелязаното сходст-
во между загатнатия предмет и този, който е даден в нея. Понякога
гатанката е образно-словесно, а понякога звуково описание
на качествата или функциите на скрития предмет. Някои гатанки
са обикновени въпроси: «Фучи, ечи, клоне кърши, прах подига,
събаря те, а го не виждаш. Що е то? — Вятър.»

Обикновена форма на гатанката е късото описание или сби-
тият разказ. Всяка гатанка съдържа скрит въпрос поради възбу-
деното от нея любопитство («Какво е това?»). В някои случаи га-
танката се оформява и като диалог. Такава е гатанката за зъбите:
«Като ти се разиграят белите коне, къде ги туряш? — Турям ги у
хлеба.» Гатанката се състои от две части и всякога разчита на от-
гатване (отговор). Темата на гатанката се въплътява в образи. Ос-
нова на образа в гатанката е метафората. Метафорите се избират
обикновено въз основа на външните сходства на предметите помеж-

41

ду им. Така «Отгоре чадър, отдолу кол» е гатанка за гъбата. За ди-
ма е създадена гатанка с друга метафора: «Дълъг Тсдор без кости.»
Голям брой гатанки съдържат не един, а два или повече неназо-
вани предмета, заменени от група метафорични образи, както е в
картинната гатанка за минзухара: «По ливади свещи горят, слън-
це грее, не топи ги, вятър вее, не гаси ги.»

Често пъти разказът в гатанката се води първолично, и то в
единствено число. Това прави гатанката еще по-жива и достовер-
на и разкрива нейната свежест и сила: «Имам едно нещо: по вятър
път прави и оттам се храни.» Тази гатанка за паяка звучи с изве-
стна живост и преснота на израза.

В някои случаи гатанката използува и пряката реч: «Сам
дядо къща носи.» Срещат се гатанки в диалогична форма като га-
танката за зъбите или гатанката за искрите в комина: «Единият
казал: «Къде пойде, каракиндо?» — Другият отговорил: «Що ме
питаш, печен кокал?»

Ограничени по брой са гатанките, дгдени в заповедна форма:
«Пъхни гу зилен, извади гу чирвен» (рак).

По форма гатанките биват главно два типа. В едни от тях скри-
тият предмет се подменя с друг и е назован с условно име. Такива
гатанки се изграждат с помощта на метафора, метонимия, олицет-
ворение или ирония, например гатанката за комина: «Длега Бой-
кя без кълки.» В гатанката за цвеклото «Цървено гърненце подзе-
ми ври» скритият предмет цвеклото е подменен с друг — гърненце,
на който е уподобен по форма. В гатанката за комина той е назован
условно с измислено име Бойкя. Освен лично име в тези гатанки
може да се използува име на животно или измислено название, кое-
то е във връзка със скрития предмет и напомня името му или'някое
негово свойство.

Друг тип гатанки, в които скритият предмет се представя опи-
сателно, а не се подменя и не се нарича условно, са гатанки, в кои-
то главна роля играе епитетът («червено, дебело»). Такава е гатан-
ката за цвеклото, в която същественото се изтъква чрез епитети.
Епитети се употребяват и в гатанката за змията («Шарена. . . ша-
рено. . .»).

В други гатанки от този тип се изреждат съставните части на
предмета, като значителна роля се пгда на числителкото име, а съ-

42

що така и на метафората и на някои условни названия:  «Четири
смангала тичат, два кангала ги водят» (колелета на кола и волове).

Освен двата основни типа гатанки има и други гатанки, в кои-
то се загатва за два и повече предмета, свързани по произход или
по функция в природата или в производствения процес, и се разра-
ботват с помощта на група метафори. Дава се обща картина като в
гатанката за звездното небе,, за хурката и вретеното и т. н. («Май-
ката слабее^ детето дебелее»).

Понякога образите не са свързани в обща картина, а се из-
реждат последователно като в подробните гатанки за части на чо-
вешкото лице   или за чекръка, въртежките и цевите.

Основен тип гатанки са тези, в които предметите са свързани
два по два. Тук обаче връзката между двата предмета не е постоян-
на, а е донякъде произволна. Предметите съществуват независимо
един от друг, но могат да влязат временно в известно взаимоотно-
шение. Такава е гатанката за свинята и желъда: «Виса виси, кли-
са клиси, падна виса, изеде я клиса.»

Връзката между двата предмета се изразява в разговор по-
между им като гатанката за змията и нивата. Срещат се гатанки, де-
то предметите са свързани два по два — за земята и небето1, за слън-
цето и земята.

Гатанката изпъква със своята необикновено богата образ-
ност поради предметността и поетичността си. За изграждането на
образите си гатанката използува различни средства. От многото
поетични тропи тя предпочита епитета и метафората.

Повечето гатанки почиват върху метафората. На първо мя-
сто стои метафората-съществително, която се използува, за да се
насити с предметност гатанката: «Малко гърненце, слгдко варив-
це.» Тук гатанката за лешника, както сг знае, се е превърнала в ня-
кои случаи в пословица.

Наред с метафората-съществително гатанката използува и
метафората-глагол, кг.къвто е случаят за пслешника: «Сив сокол под
земя лети.»

Метафората най-често се изгражда въз основа на чисто външни
качествени признаци, общи и за загатвания предмет, и за предмета,
който го подменя в метафората. В случая се държи сметка за фор-
-мата,   цвета,  положението:   «Жълта Петка   във  вир  лежи»  (зеле).

43

Уподобяването на предметите често се извършва във функция
според предназначението и действията, както е в гатанката за бръс-
нача: «Сиво прасе по рид пасе.»

В гатанките качествените и функционалните признаци не се
различават, а се съчетават, свързват се.

Метафората се среща и в описателния тип гатанки, в които за-
гатваният предмет не се подменя напълно от друг предмет със сход-
ни признаци, а се посочват само отделни негови свойства или ча-
сти, дадени в съответния метафоричен образ: «Меча стапка—свра-
ча опашка» (тиган).

Важна роля играе метафората и в ония гатанки, в които се
загатва за редица свързани помежду си предмети. Чрез няколко ме-
тафорични образа в тези гатанки се рисуват цели поетични карти-
ни: «Поле немерено, овци неброени, рогат овчар чувач» (небе, звез-
ди и месец).

В някои случаи метафората липсва: налице е само описание-
то. Но то е достатъчно картинно и нагледно, за да помогне да се
отключи смисълът на гатанката, както е в гатанката за рибата:
«Ни клано, ни драно, със очи отворени, с уши затулени.» Тази га-
танка за рибата не изхожда от външния признак на предмета, а от
положението му към действуващото лице. Още по-ясно личи съпо-
ставянето на скрития сбраз към действуващото лице в гатанката за
свредела: «Вол в обор, роговете му на двор.» Гатанката е богата с
алитерации и асонанси — сричките с о, римите (обор-двор), съглас-
ната  в.

Наред с метафората в гатанката видно място заема и епите-
тът, особено при описателните гатанки, дето качествата на предме-
тите се изразяват главно с епитети. Така е в гатанката за ягодата:
«Червеничко, мъничко, царя от пътя отбива.»

Епитетът в гатанката освен самостойно често се употребява и
покрай метафора. Епитетът изразява качество на загатвания пред-
мет, което отговаря и на метафоричния образ, както е в гатанката за
биволицата и млякото й: «Черна къделя, бяла жица.»

Епитетът понякога подчертава дадено качество на загатва-
ния предмет, което вече е подсказано от метафоричния образ, как-
то в гатанката за баницата («Дрипава циганка пред царя излиза»).

В някои гатанки епитетът може да се употреби в преносен сми-

44

съл по отношение на загатвания предмет. Гатанката за брадвата
(«Бясна кучка в гора лае») предава рязкото движение при сече-
нето.

Понякога епитетът е метафоричен, изразява качество на за-
гатвания предмет, което не отговаря на метафоричния образ
(«Червена кучка в долап лае»). Тази гатанка за езика не е в тяс-
на връзка с метафоричния образ. Не всякога епитетът изразява
качество на загатвания предмет.

Освен метафората и епитета в гатанката се употребява и ме-
тонимията. Според изследвачката Стефана Стойкова такива гатан-
ки отразяват производствения опит на човека. Те са интересни за
изследване на културната история на народа. Например в гатан-
ките за бъчвата и кацата се сочи боровият и дъбов материал за тях -
ната направа. В някои случаи този вид гатанки се развиват като
перифраза, каквато е гатанката за чорапите, цървулите, вървите и
човешкия  крак.

В други гатанки като елемент на изграждането се използува
и иронията, а в трети вид гатанки се използува и сравнението. До-
ста разпространено в строежа на гатанките е отрицателното сравне-
ние: «Не е човек, а сборуе, не е дрея, а е шита» (книга).

Езикът на гатанките разкрива необикновено широките въз-
можности на народа като създател на своеобразен, изразителен език,
който отличава изобщо гатанките от другите фолклорни жанрове.
Колкото са оригинални по строежа си, гатанките са още по-ориги-
нални с езика си. Личните имена в гатанките са ограничени и едва
ли не строго определени. Реката се назовава Неда, Яна, Мара. Ди-
мът се назоЕава Тодор, Тсдорин, Димо. Обикновено имената се под-
бират с оглед на римите: «Дълга Неда сянка няма», «Дълга Яна
сянка няма». На името Янка римата е сянка, на името Енка римата
е сенка. В гатанката за стола името е Стойна, което е във връзка
с глагола стои и с името на загатвания предмет — стол. В някои
гатанки слънцето се нарича Шаро, а луната Белчо. Особени имена
получават и някои животни според своите качества. Имената са
сгодни за краткост на израза и за римуване.

В езика на гатанките се срещат и такива думи, които изобщо
не съществуват в речта, а са създадени с оглед на загатването и от-
гатването, за да предадат някои качества или функции на предмета,

45

за който загатват. В процеса на онагледяването на предметите (явле-
нията) и действията (фунщиите) се стига до създаване на своеоб-
разни, но несвойствени на езика форми както на съществителните,
така и на глаголите. По този начин новите думи се превръщат в
условни, необходими за построяването на гатанката. При това съз-
даване на нови думи се извършва и Друг продес — видоизменение
на познатите думи. Чрез видоизменението на думите се получава
тавтология, която изтъква по-живо предметите и техните действия.
Така възникват най-често съществителни имена, като условни на-
звания на предмети, образувани от глагол, който предава типично
състояние или проява на предмета. По този път е създадена гатан-
ката за кокошката, яйцето и пилето: «Родила хода неходче,
а неходчето х о д а н ч е.» Тук кокошката е назована условно с
несъществуващо в езика съществително име от женски рода хода,
т. е. същество, което ходи, движи се; яйцето е назовано със съ-
ществително от среден род неходче, т. е. нещо неподвижно;
пилето е наречено х о д а н ч е, т. е. същество, което ходи, дви-
жи се. Тавтологията тука засилва музикалния елемент, оживява
израза, внася красота в него.

По същия начин се създават кови думи-образи и за калу-
гера, мулето и солта в гатанката: «Отдол иде нерода, води
неплода и носи нениче.» Нерода означава условно
име на същество, което не ражда, неплода е име на предмет»
който не се плоди, умалителното съществително от среден род н е-
н и ч е означава нещо, което не никне, не расте. Така творчеството
на гатанките използува създаването на нови, необикновени думи,
които в тях добиват свой особен смисъл.

В някои гатанки образуваното название на предметите се
свързва със съответен глагол. Чрез получената тавтология се пред-
ставя действието, както е в гатанката за улавянето на мишката от
котката: «Чека ч е к а н, бега б е г а н, рипна чекан, фана бе-
ган.» Котката е именувана чекан, а мишката беган. Дебненето
на мишката от котката е представено с глагола чека. По този
път върви създаването на гатанките.

Гатанката за свинята и желъда гласи: «Висла виси, миела
мисли да падне виела, да я изяде миела.» И тук тавтологията за-
булва истинските названия на предметите: виела е желъдът, а ми-
ела — свинята.

46

Езикозото творчество в гатанките не спира дотук. То засяга
по-осезателно и самите форми на условните съществителни имена
и глаголите. В различните варианти на последната гатанка се
срещат най-разнообразни и необикнати в речника слсвообразува-
ния, каквито са висул, виело, виса, виела, висула, висулка; чуча
(клечи), чучи, чуче — съществително от среден род. От клеча въз-
никва клечо. От кърт се добива женски род къртуля, среден род
къртуле. Така се стига до гатанката за орела и кокошката: «Виша
вишуля, карта картуля, падна виша вишуля, грабна карта кар-
туля.» Тука е изобразено картинно отвличането на кокошката от
орела. Глаголът е изгубил значението си на глагол (виша — вм.
виси) и е станал неразделна част от названието (вишуля —орел),
пром:нено е и съответно окончанието на глагола (виш — вм. виши,
виси). Кокошката е назована с карта картуля. В тези
думи коренната гласна ъ се е изяснила в а.

Такова преминаване от глагол към част от съставно название
срещаме и при гатанката за свинята и за желъда. И в нея действията
се долавят, макар че глаголната форма е съкратена, като е лишена
напълно от своето окончание: «Вие висуля, кърт къртуля, висуля
падна, картуля грабна.» Глаголът в и с е съкратена форма от виси.
глаголът кърт — съкратена форма от кърти. Условни названия се
създават и от прилагателните имена, както е в гатанката за бозай-
ничето. В случая се получава пак тавтология от епитета и новооб-
разуваното название на бозайничето: «Живо, живо живула на
чукарка седеше, живо месо търгаше.» Епитетът живо се съчетава
с новото название на бозайничето (живуле) по тавтологичен начин.

В различните гатанки на тази тема се срещат и други названия
за бозайничето, образувани от прилагателното жив: живолец, живу-
лед, живеля, живуля или живина, живалче, живулче, живиле,
живуле, живуленце.

Условно съставени названия се срещат и за ред домашпи жи-
вотни — кон, вол, крава. В такива гатанки се изобразяват някои
части на тялото, като им се приписват функционални и качествени
белези. В гатанката за коня се казва: «Дна гледача, два клепача,.
четири щипалача и един матрахил.» Друга гатанка за коня гласи
така: «Две троп-троп и две трак-трак, две параклета и две нами-
гачета и едно мъндросок.» По същия начин на преиначаване и създа-

47

ване на нови думи за условно  назоваване  на  предметите в друга
гатанка за коня се говори за чаталчета,  минзиварчета и маалце
В гатанката за вършитбата конете са   виятици,   а вилата —
рогат и ца    В една гатанка за брадвата се казва така- «Пейкя
пее в усое.»

В някои гатанки преиначеното загатване на предметите се
използува още по-внушително. Преиначаването става с вмъкване на
отделни срички в началото, средата или края на думата — преина-
ченото име. Така чекръкът (руданът) се преобразява чрез вмъкване
на отделни срички по следния начин: «Дурудан свири, дуруданица
играе.» Такива преиначавания са «Орданти татко, шамперести
деца »

За рудана, врътката и цевите се казва «Адардан татко, адар-
дана майка, шеберести деца.» Гатанката за телето гласи така «Тн-
лилей свири на четири цеви.»

Слънцето в някои говори се нарича в гатанките Райко «Ви-
сулка висит на грамадуле, Райко я печит, тог да я стаит.»

За гроздето у братя Миладинови е дадена следната гатанка
«Кусо,  кусо кундалче,  наредено петлици.»  В тайния драндарски
гоЕор кундьо значи циганин, а кунда — циганка.

В село Слатина, Ловчанско, гатанката за гроздето е такава
«Чер,  чер  кътаран,   гоздеи окован.»  Гатанката  за  земята  гласи
«Озгор небо, оздол небо, по стредата ливадка.» Гатанката за свра-
ката е построена чрез турското въпросително местоимение   к и м
«Ким везано, ким шарено, на ким дърво стоеше, киракулина песен
пееше.» Вмъкнатите частици при тези словообразувания повишават
художествената  стойност  на   гатанката,   като  предават определен
ритъм, засилват алитерачията, нещо, което е имало особено значе-
ние в миналото.

В речника на гатанките проникват и думи от тайните говори
ла занаятчиите, та засилват своеобразието на езика.

Гатанките обикновено са построени по приндипите на благо-
звучието. Тяхната реч е мерена, за да се запомнят лесно и за да
се утвърди устното им предаване чрез установената форма. Гатан-
ките се отличават с голямо ритмично разнообразие. Едни от тях са
изградени според принципа на силабическото стихосложение: имат
•еднакъв брой срички. Други, и то повечето, се отличават с тоническо

48

стихосложение и имат еднакъв брой ударения. Много гатанки обаче
нямат нито еднакъв брой срички, нито еднакъв брой ударения. По
своята ритмика те се приближават до свободния стих.

Най-важен момент в строежа на гатанките са римите. И ри-
тъмът, и римите в гатанките са свободни, подвижни. Непълните
рими също внасят особена красота в речта на гатанките: «Тилилей
свири за четири сливи.» Гатанките си служат често с алитерации и
най-вече с начални звукови повторения: «В и кна В и да от в и-
сока рида.>

Някои гатанки предават звуково монотонното бръмчение на
вретеното чрез алитерации.

Освен с богати алитерации, асонанси и рими за по-голямо
движение, музикалност и ударност гатанките си служат и с игро-
словие и звукоподражание. Така гатанката за метлата гласи: «Пшит
вамо, пшит тамо се скри зад врата.»

Звукоподражанията и игрословията раздвижват звуковия със-
тав на речта, засилват музикалния елемент до такава степен, че
имитират чекръка, хаванчето и други оръдия за работа.

Някои гатанки са близки на скоропоговорките, с които ги
сближават трудно произносимите поради преиначаването си думи.
Гатанката обаче е по-близка на пословицата и поговорката. Но
гатанката изразява предмет, а пословицата — съждение. Като га-
танката и пословицата се отличава с краткост, афористичност, син-
тетичен строеж, близък до гатаначния, сближава ги най-сетне мета-
форичният принцип при построяването на образите им. Разликата
се състои в това, че пословиците веднага разкриват смисъла на ме-
тафорат?, текстът изтъква леко тълкуването, разгадката нещо,
което липсва при текста на гатанката. Гатанката е по-близо повече
до поговорката, която е заобиколен израз, преносна реч, просто
иносказание, но без притча, без съждение. Гатанката и пословицата
са близки една на друга и по своя ритмически строй, по характера
на римата.Въз основа на тази близост например често пъти някоя
гатанка се употребява като пословица, изгубила своето конкретно
значение и разбирана обикновено преносно, алегорично. От друга
страна, пословици стават гатанки, както е станало с гатанката за
езика: «Кости няма, кости троши.» Гатанката за виновността напр.
се е превърнала в пословица: «И кюрк да е, никой не го ще (не го
сакат).»

4 Пословици, поговорки, гатанка

49

Произходът на гатанката е също така старинен и се крие в
някогашните двусмислени разговори около сватуването на момък и
мома, напр. сгодичарите, или сгледниците (някъде слубниците), и
днес искат момата не направо, а чрез особен език. Така между мало-
азийските и тракийските българи е запазен обичаят, като дойдат в
къщи сгодичарите, да питат: «Нашът аманед, дет сме гу загубили,
тука го казуват.» След отговора на домашните все така загадъчно
следва нов разговор — сега вече по-конкретен, но все още неясен:
«Вие сте имали даначка за продаване, па ние имаме даначе, та да ги
земем Да ги прегнем.» Вместо за даначка и даначе другаде говорят
за иничка (юничка) и бикче. Или: «Имаме един дувар, имате и вие
един дувар, да ги сберем заедно.»

Проследим ли изказванията на нашите учени за гатанките,
намираме следното. Според Балан гатанката има за предмет за-
бавата. В основата й лежи метафората. Така с умисъл е взет пред-
метът «крава», за да се представи слънцето в гатанката
«Една божа к р а в и ц а всичкия свят напълнила». Според Бож.
Ангелов гатанката е старинен фолклорен вид, който се е отнасял
отначало главно за някои природни стихии. Други са гатанките за
обикновени предмети. С течение на времето според него гатанката
издребнява, става предмет за забава, за развлечение.

Нашите гатанки още не са проучени основно като фолклорен
жанр. Пръв в нашата научна литература подхвърля мисълта за мета-
форичната основа на гатанката покойният етнограф, фолклорист и
комедиограф Ст. Костов. В своя курс по българска народна поезия
в «История на литературата», том I, Средновековна литература
(1914), той пише: «Гатанките са от много древен произход — от епо-
хата на анимизма, който е и създал метафората в езика, основа на
гатанката и на всеки поетичен образ.» Постепенно, според Костов,
първоначалното значение на поетическата метафора потъмнява и
по-важните предмети в нея отстъпват място на съвсем обикновени
неща, т. е. обхващат най-различни предмети от околната действи-
телност. Костов отбелязва след това и следната подробност относно
строежа на гатанките: «Имената на предметите често пъти се създа-
ват и съчетават по асонанция и алитерадия.» Това късо, но извън-
редно ценно указание за метафоричната основа на гатанката и за
богатството й по отношение ла асонанси и алитерации бива изпол-

50

зувано от нашите нови фолклористи за научното изясняване на при-
родата и особеностите на гатанките.

Покойният д-р Хр. П. Стоилов обнародва в   Сборник за на-
родни умотворения, т. XXX (1914), студията «Класификация и сти-
листични обяснения  на  българските народни  гатанки».  Тази об-
ширна студия съдържа доста интересни материали за формалните
особености на гатанките. Стоилов разпределя българските гатанки
на 17 групи със 178мотива. Той вземазаоснова на структурата в га-
танките три елемента главно: именуващ елемент, описателен елемент
(коренен) и спъващ елемент. Но заедно с това Стоилов говори за оли-
цетворение в гатанките, за римуване и най-вече за своеобразие на
езиковото творчество в тях. За него   «гатанка е всяко малко умо-
творение, което има за цел да опише в едно забулено поетическо
облекло   един    предмет»,    като    остави    слушателя   да   разгадае
търсения предмет. В строежа на гатанката важна роля играят зри-
телната и звуковата страна на предметите, за които се гадае. Раз-
бира се, авторът на гатанката се спира на външния вид на предме-
тите, на дейността им, на положението и движението им и пр. Стои-
лов изтъква оригиналното словообразуване в гатанките, преинача-
ването на думите и имената на използуваните предмети като адардан,
дардан, дурудан вм. рудан (чекрък), изтъква ролята на игрословието
с безсмислени думи, с които се засилва музикалната страна на гатан-
ките, внася се разнообразие в алитерациите и асонансите. Спира се
и на началните римувания в някои случаи: андил-мандил, гънда-
мънда, шинда-минда и пр. Стоилов сполучливо открива някои ха-
рактерни особености в строежа, синтаксиса и стилистиката на га-
танките.

Хр. Вакарелски в своя сборник «Български народни гатанки*
(1936) наброява 13 тематични групи: човек, облекло и накити, къща,
покъщнина, ястия и пития, уреди и сечива, църква и църковни пред-
мети, музикални уреди, оръжия и забавления, книга, животински
свят, растителен свят, астрономия, метеорология и топография.

Ценни в книжката на Вакарелски са обясненията в речника,
дето се разкриват някои езиково-ритмични особености на речта в.
гатанките. Той посочва звуковите игрословия, музикалните особе-
ности на речта, звукоподражателните елементи, като адардан-ора-
данти — звукоподражание за рудана; андил-мандил — наподобя-

51

ване движенията на клатушкащата се мечка; видаа, вишула — игро-
словие от вися във виса, висуля; гънда-мънда—игрословие, кър-
туля— кърти — игрословие като с кърта (карта),    къртуля и пр.

Стефана Георгиева Стойкова е засега единствената научна
работничка в областта на гатанката, която широко използува ра-
ционалистическите зърна от миналото и придобивките на съветската
фолклористика. В нейното изследване «Български народни гатанки»
(1961) изводите и разсъжденията са сравнително най-близки до науч-
ната истина в случая и задълбочените анализи на особеностите в
гатанките дават възможност за правилно вникване в техния своеоб-
разен свят.

И гатанката в наше време подлежи на развитие, както оста-
налите афористични жанрове на фолклора. В новите условия на
живота в гатанките проникват и абстрактни елементи, те се обога-
тяват вече с политическо и социално съдържание. Такава е ново-
създадената гатанка за граничаря «Сив сокол земята брани». Съв-
сем друга е гатанката за кулака: «Шкембест поганец в храсти се
крие.> Гатанки възникват и за войната: «Ако го има, свят няма да
има, ако го няма, свят ще има.» Гатанката за кибрита гласи: «Един
подник, пълен с кони, главите им все червени.» За електрическия
ключ е създадена следната гатанка: «Малко щракне, коджа светне.»
Най-после оригинална гатанка е възникнала и за трактора: «Църно
воле из полье рове.»

Поезията на гатанките допада извънредно много на малките.
Те обичат най-вече стихотворните гатанки заради тяхната игривост
и римувана реч. Днес детските списания и вестничета се пълнят с
разнообразни и духовити гатанки, които децата с голямо удовол-
ствие разрешават. Заслужено място на първенец в това отношение
държи покойният поет Асен Разцветников. Тънък познавач на на-
родната поезия изобщо, той използува сполучливо образи и похвати от
народните гатанки. По неговия път вървят и по-младите поети у нас.

Фолклорът е обикнат от малките. По примера на възрастните
и те си измислят закачки, прозвища, прякори, шеги и песни дори.
Децата си съчиняват хумористични и дори натуралистични игри и
песни. Детският фолклор се отличава с голяма жизненост и пъстрота
и днес. По улиците на села и градове още се чуват късите игрослов-
ни песнички:

52

Ала,  бала,  протокала,
еставица,  дом  петица;
талион, талион,
чок,  бок, страшни рок.
Или:

Скарали  се две петлета
на попови вратици,
тиром,  титором,
ти жмиш, ти спиш!

Все още децата броят: едноло, дволо, троло, чивиле, пале,
шале, шандъм, дадъм, дервен, дескръц.

Детският фолклор също така е богат и разнообразен и се раз-
вива като пословици,  скоропоговорки,  малки песни  и пр.

Особен вид фолклорно творчество е скоропоговор-
к а т а. Тя няма строго познавателен характер, ако и да открива
явления и факти на всекидневието, главно от бита на селото. Същест-
вено в нея е духовитото измисляне на изрази и изречения и свързва-
нето им в някои случаи в цялостни разкази, както е в стихотворните
скоропоговорки. Важна роля в тях играе подборът на трудно про-
износими думи и особено подреждането им по принципа на алите-
рацията. Някои съседни думи със струпаните в тях съгласни звуко-
ве затрудняват дори нормалното им произнасяне. Задачата в скоро-
поговорката е да бъде изговорена колкото се може по-бърже, и то
най-малко три пъти подред. Смисълът на този фолклорен жанр е в
упражнението да се произнесе ударно скоро, с максимална бързина,
и при това възможно най-точно и правилно. СкоропогоЕорката служи
най-вече както за окършване на езика, така и за състезание между
деца и възрастни. Стихотворните скоропоговорки представляват
въпроси и отговори, в които се преодоляват пречки и най-после всич-
ко се свършва благополучно. Стихотворната скоропоговорка обик-
новено се отличава с ритмичност, лекота и известна поетичност.

Характерен жанр на фолклорното творчество са благо-
словиите и клетвите. Благословиите възникват поради
желанието за утвърждаване и продължаване на благополучието и
доброто в живота на човека. Първите благословии са в тясна връзка
с религията, с вярата в действената сила на словото при извърш-
ване на известен обред и затова те отначало са свързани с праз-
ници и обреди и възникват въз основа на вярването в магическата

53

сила на словото, произнасят се във връзка с определени обреди»
за да подсилят тяхното действие. Наред с обичайните дълги коледни
благословии, които се произнасят главно речитативно от коледарите
яа бъдник, произнасят се и къси благословии, свързани с бъдещето
на челядта и поминъка в семейството. След като на бъднишката
-вечеря паралията бъде посипана с пясък, домакинът благославя
така: «Колкото пясък, толкова врясък» (деца). С тези думи той
пожелава многодетност на челядта. Домакинът размахва кандило
«ли запалва тамян над паралията и благославя: «Хайде, догодина
«а живо и здраво да си дочакаме бъдни вечер. Да даде господ чест
« берекет и по стока, и по люде.» Когато подир вечерята се хвърля
котлето с вода и яйцето, и трохите под колата, домакинът отново
благославя: «Както се изсипват тия трохи1, тая вода и това яйце,
така да се изсипе и житото!»

Известни са варианти на новогодишни пожелания, остатък от
някогашни благословии в навечерието на Нова година с изброяване
главно на благата: голям клас на нива, жълт мамул на леса, живо-
здраво догодина, до амина. Към благословиите спадат и благопожела-
нията — къси като поговорки и изразителни — за началото на някоя
работа или пред път: «На добър час!», «На рог!», «Добър път!»,
«Със здраве!», «Добре сте дошли!», «Добре нашли!», «Наздраве!»
и пр.

Благословията утвърждава хубавото и положителното в жи-
вота, отнася се до благополучието и на човека и семейството и има
за цел да поддържа благосклонността на добрите божества към чо-
века, най-напред в езическо, а после в християнско време. Мисълта
за доброчестие, благуване, здраве,, изобилие е основна. Останала от
далечната езическа епоха, благословията живее като самостоятелна
фолклорна творба при наличността на другите обреди, още неизчез-
нали от практиката. Тя е къса^, развива се понякога в няколко изре-
чения, които засягат предмети и явления; свързани с благополучието
и здравето на челядта, земята и добитъка. Изказват се обикновено
във форма на благопожелания, в някои случаи с призоваване на бога
като изпълнител на човешките желания и стремежи: «Да даде гос-
под», сДал господ» и пр., а в други — направо с изричане на же-
ланията: «Дал ти господ добро», «Голям да пораснеш», «Да оста-
рееш н побелееш като Стара планина». Под влияние на обредната

54

обстановка, в която са възникнали отначало, някои от благословиите
са издържани в тържествен, величален тон, звучат празнично, при-
лично, със скрита надежда за сбъдване на желаното. Понякога
благословията добива фантастичен характер, с умисъл да се постигне
сигурно желаното. Такива са сватбените благословии: «Пък потем
девет месеци да кършчаш, куме!», «Колку дзвездине на небо да ти
се намножет», «Колку зърна, толку амбари!»

Първоначално благословията е свързана тясно със съответ-
ния обред или празник. Обредното действие е същинската магия,
която предизвиква благосклонността на добре настроените към чо-
века божества или сили да изпълнят желаното. Словото, особено
благословията, е имало за задача да подкрепи магията, като я на-
сочи и осмисли конкретно към предизвикване на съответни дей-
ствия. С време повечето обреди избледняват откъм съдържание, поч-
ват да се занемаряват и дори да изчезват от практиката и магиче-
ската им роля се пренася върху самите благословии. По този начин
благословията постепенно се откъсва от обреда и става самостоя-
телна.

Езикът на благословията е изискан., приличен и чист, пое-
тичен. Благословията звучи сърдечно, доброжелателно. В тона и
се долавя упование в добрите божества и сили, на които се разчита
за изпълнение на пожеланието. Клетвата е противоположна във вся-
ко отношение на благословията. И тя е породена от първоначалната
вяра в магическата сила на словото, само че не в полза на човека,
а във вреда и зложелателство за него и близките му. Тя се поражда
от злина и злоба, от завист и дребнавост, от гняв и мъка, дори от
отчаяние и жажда за мъст. Тя е пожелание за беди и злополуки,
злочестина и нещастие1, особено за болести и смърт. Много клетви
засягат дори съдбата на покойниците в гроба. Никъде другаде не е
проявена такава злостна изобретателност, каквато е проявена в съз-
даването на клетвите, щедри с пожелания за всевъзможни лошавинн
и нещастия. По своето съдържание клетвите се степенуват — от лек
укор и нападка се движат към най-чудовищни по съдържание изиск-
вания за тяхната жертва. Изобретателността в измисляне на злини
и беди поразява със своята страстна жестокост, омраза и човеконе-
навистничество. Именно клетвите са богати с неприлични ругателни
Думи — натуралистични и дори гадни в някои случаи. Клетвата е

55

присъща предимно на жените, едни от най-унижените и онеправ-
даните в миналото същества у нас. Затова и народът говори за «лю-
ти клетви». Причината за появата на лютите клетви лежи в крайно
неблагоприятните условия, при които е живял народът и най-вече
жените, които в клетвите са намирали отдушник за своята невесела
и дори мрачна съдба.

«В своя най-чист и свободен вид клетвата представя една
кратка словесна формула, едно изречение в повелително наклонение,
което стегнато и афористично предава едно грозно пожелание. Било
поради липса на абстрактни понятия, било поради склонност към
образна мисъл клетвата изказва едно конкретно положение, което
трябва да настъпи, колкото и да е неестествено и немотивирано.»1

Клетвата е една от тъмните и необуздани езикови прояви в
областта на фолклорното творчество. Майки проклинат чедата си да
доживеят триста години, та да изпитат върху си непоносимото по-
ложение на жената в патриархалния бит при свекърва,, зълви и
етърви. Клетвата също така познава различни етапи на жестокото
пожелание — от разболяване и неразположение до чудовищна смърт.
Формулите са два вида ¦— пожелание за сбъдване и форма за из-
пълнено пожелание: «Да те убие господ!»и «Убил те господ!», както
и   «Да го вземе дяволът!» и «Взел го дяволът!»

Суеверието, доскоро неизкоренено из съзнанието на народните
маси, се разкрива в редида предричания, прокобявания и загатвания
за възможни действия и прилуки в живота на човека. Дадени са и
от тях образди, за да изпъкне цялостната картина на фолклорното
творчество на народа, запазено тук-таме до ден днешен у нас.

На последно място в неизчерпаемото богатство на фолкло-
ра стои и обичаят да се ладува— да се гадае за бъдещето на момите,
задомяването им, чрез пръстени. Ладанките се свързват с битови
прояви, в основата на които лежат старинни магически обреди и
действия. Ладуват младите, момите и ергените, във връзка с бъде-
щето си. Това става в различни случаи все около съответни празници

1 Мариана Дабева. «Български народни клетви»; М. Арнаудов. «Бъл-
гарските народни клетви». Към характеристиката на народния мироглед
¦ на народното  творчество.

56

и обичаи. Ладанките са своеобразни форми за разкриване на бъ-
дещето, което обикновено най-много вълнува момите и ергените.

Представените в този сборник произведения на българския
фолклор изобщо са твърде близки помежду си — на първо място
поради съдържанието си, на второ място поради формата си. Те са
преди всичко афористични жанрове на фолклора. Къси, стегнати,
изразителни и все още жизнени в езиковата практика, те и днес спа-
дат към неизчерпаемото богатство на народното поетическо твор-
чество.

Преди всичко застъпените фолклорни афористични жанрове
разкриват изключителното словесно богатство на нашия език, огром-
ния брой синоними, който удивява с разнообразието и тънкостта
си. На второ място в тях се отразява умението на българина да из-
казва сбито, пестеливо, стегнато най-богати и сложни мисли и, трето—
да си служи с гъвкави глаголни форми, с имена и особени изрази и
изразни средства. Богатството на глаголното изказване откъм време
и начин, употребата на синоними и гъвкави синтактични конструк-
ции — всичко това изтъква българския език като един от най-на-
предналите езици.

Пословиците и поговорките са съждения и изводи, забележки
с утилитарно-практически характер като норми на човешкото поведе-
ние, отражение на отношенията на народа към действителността
както по обществено-психологическа, така и по морална и социална
линия.

Произходът на всички видове афористични жанрове лежи в
дълбоката древност, още в първобитното безкласово общество, ко-
гато за първобитния човек е присъщо анимистичното и митично ми-
слене. Житейският опит, добит чрез многократни наблюдения и раз-
мисли върху еднородни явления и факти, навежда мисълта към из-
води, закдючения и оДенки, които на първо време се изразяват в
пословици и поговорки. Необходимостта да бъдат те оформени пое-
тически неизбежно внася елемент на алегоричност, на иносказател-
ност и така превръща умотворенията в истински пословици. Худо-
жествената стойност на пословиците и поговорките се увеличава и от
прилагането на известни изобразителни похвати: метафора, метони-

57

мия, синекдоха, сравнение, паралелизъм, контраст и подобни. Художе-
ствеността им се засилва и от ритмичния строй на езика, от римите
и съзвучията, които често обхващат и двете части на пословицата.
Най-важното в случая е тяхната сбитост, сгъстеност на мисълта и
формулировката, тяхната късота и ударност на фразата. От езиково
гледище те си остават най-добрата картина на българските диалекти
в тяхната живописност и своеобразна красота. Стремежът към точ-
ност в означението не изключва някои волности в речника на същест-
вителните и глаголите чрез употреба на неприлични думи за имена
и действия. Пословиците запазват своето национално своеобразие
и смелост, дори дързост на мисълта до революционни изводи и
уточнявания.

Гатанките са метафорични наподобявания на предмети и явле-
ния из селската действителност в забулено словесно рухо. Ако по-
словицата е картинно-емоционално отражение на действителността и
разкриване на типични образи и идеи, гатанките са насочени към
остроумието и съобразителността да се разкрие загатваният предмет
или явление чрез тяхното описание или действие. Затова и обсегът
на гатанките е по-ограничен в сравнение с този на пословиците,
тъй като той обхваща предимно света на материалната култура на
селото. Характерен за гатанките обаче е вътрешният им строеж с
игрословието, чудатите езикотворчески увлечения в създаване на
нови имена и глаголи и използуването на звукови елементи при
тяхното създаване. При гатанките особена роля играят покрай свое-
образните думи и началните съзвучия, както и словосъчетанията,
богати с асонанси и алитерации.

Детският фолклор пленява със своята наивност, изобретател-
ност, простота и свобода на въображението. Той е най-симпатич-
ният дял на фолклора изобщо. Непосредствеността на сътворяването
при него изненадва дори и опитните фолклористи. Но и в него про-
никват някои неприлични думи, свързани с обстановката и естестве-
ното отношение към нещата, нещо, което дразни благоприличния
лицемер.

Благословиите и клетвите отразяват старинното езическо вяр-
ване в магическата сила на думите, които подкрепят обикновено
действеното влияние на вече изчезналите в наше време обреди. Бла-
гословиите се движат в кръга на желанията и стремежа към щастие

58

и благополучие в живота на семейството, земята и добитъка. Клет-
вата изобщо отразява тъмната страна на живота, злостната психика
на озлочестената от нерадостния семеен живот и домашни разправии
жена. Клетвата изобщо допринася да се разкрият някои отрицателни
страни на бита при патриархалния строй.

Гатанките са едни от най-поетичните произведения на фолклора
като отражение на копнежите и надеждите на младите при мисълта
за задомяване и бъдещето изобщо. Те се осланят на установени
формули въз основа на практическия опит, а не на хрумване в мо-
мента.

В този широк кръг се движат афористичните жанрове на фол-
клора, създаден на село при известните политически и битови усло-
вия — пълен с поезия, красота, мисъл и устрем към хубав и честит
живот на трудова почва. През вековете тези жанрове остават жиз-
нени, плодотворни като правдиво и реалистично отражение на на-
родния живот и мироглед. В този сборник са поместени само част
от най-характерните произведения на тези афористични жан-
рове.

Цветан  Минков

ТТойловици
и тгоговорКи

А бре, луди попе, видя ли ма конках ли са?

А вя вни, а бодни, не бидуат, треби да клаиш нога надзенгия. —
Прилеп.

А защо ми не казахте, че требало и на патиците да скинем
капу? — София.

А кой хоче боле, широко му поле. — Белоградчик.

А що баба сакала, оно и сънувала.

А бе аз нему ще му кажа, ама хайде, рекох, от мен да н'намира.

А бе то ще са мре, ами току здраве да е.

Авлигата е малка, а кога брани гнездото си, на усойницата
надвива.

Аврам, Исак — пълен дисак. — Закачка за лекия поминък
на поповете.

Ага гърми, та не лити. — Много приказва, нищо не върши.
Смолян.

Ага мене госпокь с врятишче, я тебе с торба. — Банско.

Ага се напне суримао да поигра, тога се здере тъпане.
—    Банско.

Агите с кола(й)  ловят зайците. — От колай станало кола.

Агне са в чувал не купува.

Агнешките кожи са по-много на пазар от овчите. — Младите
по-бързо и повече мрат от старите.

Адет не е закон, ама закон става.

Адин, та никакъв. — Един, та непрскопсан. Смолян.

Адин, та чис(т). — Един, ама хуб^в. Смолян.

Аз баща си не вярвам, че тебе ли?

Аз бога мъчно вярвам, та на дявола ли ще ти вярвам?

Аз бърборя, мъж ми брътви.

63

Аз ви казувам грехо, не ви казувам грешнико.

Аз го карам по чаиря, а то бяга по баиря.

Аз го кръщавам, то пърди.

Аз го сякам, че е заец, а то било дзюмбул. — От една смешна
приказка по дряновския говор; тук дзюмбул е вместо мензил —
поща.

Аз му казвам, че съм ерген, а той ме пита:« Колко деца имаш? »

Аз му са разправям, а то ма и не керти.

Аз на тебе заповядвам, а ти комуто мож.

Аз на хайваните хака не взимам. — Вода не пия. а все вино.

Аз не зная как ходя, рекъл петелът, ама който е отдолу, той
знае.

Аз от зеле бягам, те ми зелник подлагат.
^Аз пия, тебе хваща.

Аз са отмичам, то са намича.

Аз си обръсвам мустаките и ходвам без мустаки за чудо (ако
ти го направиш туй).

Аз стигам оттука чак до булката (рекъл някой гост); и аз сти-
гам до ръжена (рекъл домакинът).

Аз съм таквоз цвете, който ма помирише, откапва му носът.

Аз там кравай не съм ти подложил — казват на тези, които,
като вървят, паднат и седнат.

Аз тебе ша та изпонаваксам. — Закана.

Аз ти повивам като вълк (ако излезе така).

Аз турски не зная, ама овните знаят. — Някой овчар закарал
овни в Цариград за продан на курбан-байрям; гърци поискали да
ги прекупят и препродадат, та заплашили овчаря, че като не знае
турски, не ще може да ги продаде, а той им дал горния отговор.

Аз ша постя понеделник, да не пости петък за мене. — Щял
да пости в понеделник, за да има що да яде в петък.

Аз го тегля към овата, то са тегли към гората.

Аз го уча на ум, а то си трън вади. — Нехае какво го поучават.

Аз да си плача, ви си ма водете. — Тъй думала булката на
сватбарите на път за зетя.

Аз да та питам, ти да не знаеш. — Отговаряй с «Не зная».

Аз да ти кажа плевнико, ти му търси вратата.

Аз жумя и продавам, ти си очите отваряй.

64

Аз за тебе трици бъркам. — Много си ми притрябвал, че чак
ще ти забъркам трици като на прасе.

Аз й казвам дюгеню,  тя доземя  иргеню.

Аз казувам на котката, а тя на опашката си. — Казали ня-
кому да свърши работа, а той заръчва другим\, комуто не при-
ляга.

Аз кога ходя, земята трепери — похвалило се магарето.

Аз, колкото можах, направих.

Аз ланска, ага, ланска съм. — Циганският харачер отишел
в едно село да събира от циганите харачите. Един от циганите ня-
мал пари да си плати харача и побягнал извън селото, та се скрил
под един мост. Харачерът като запитал за него, другите цигаци му
подсказали и той отишел да се разхожда уж и да го търси. Като
дошел на моста, циганинът взел да се навира в буренака. Харачерът
го съгледал и повикал: «Ей, излез оттам бре!» Циганинът взел
да се преструва на жаба и да квака, а харачерът рекъл: «Хич такава
голяма жаба бива ли бе?» Циганинът не стърпял и отвърнал:
«Аз ланска, ага. . .»

Аз ли съм туй, или не съм аз?

Аз ми се космите свиват на главата, а той му кефът иде.

Аз му казвам): «Добро утро», а той — « Що ма попържаш? » —
За опаки и неразбрани хора.

Аз му казвам): «Скопен съм»,  а той пита колко деца имам.

Ако ша умра, та ти на кол ли ша побиеш света — т. е. и ти ще
умреш.

Аз ще му го извадя на носът. — Ще му сторя нещо неприятно
за това, що ми е направил той.

Аз ще ти пошетам на сватбата, пошетай ми ти сега. — Аз на
сватбата ти с решето вода ще нося, с вила орехи ще ти събирам.
Аз ще умра, ама тъй лесно душа на дявола не ще дам.
Аз що зная,   ти да знаеш, на баща ти гугла не му трябаше.
Аз що извлача,  булката го изприда,   —  Преносно:   каквото
нарежа, околните го изядат, а не остава ниа;о и за мене.

Аз я не искам кривината, ама кога я няма правината? — Кри-
вината и правината стигнали заедно до един хан. Яли и пили, кол-
кото искали. Кривината поискала сметка. Ханджията отговорил:
«90 гроша.» Кривината веднага заявила:  «Много добре. Искаш 90

S Пословици, поговорки, гатанки

гроша, а пък аз ти дадох сто гроша; върни ми сега назад още десет
гроша.» Правината се засрамила и се скрила зад вратата. Криви-
ната викала и изкарала ханджията безчестен.Ханджията й дал десет
гроша — само да се махне — и извикал: «Правино, правино, где си?»
Чула правината зад вратата и отвърнала: «Тук съм зад вратата бе,
ханджи, ами кахво да те правя, кога и аз ядох?» Оттогава п