Последна промяна:
11.10.2006 16:30
Икуменизмът, както се убедихме, не се интересува от вечното Небесно царство. В центъра на неговото внимание стоят чисто земни, политически цели. Когато проследим внимателно насочеността на неговите прояви, ние се убеждаваме, че той има, образно казано, две лица. Първото — профанното, е предназначено за широките непосветени маси. Чрез него икуменизмът всячески се стреми да докаже, че неговите цели са изключително миротворчески, хуманни и прогресивни, че единствената подбуда, която ръководи дейността му е тревогата за бъдещето на човечеството. С голяма показност и външна ефектност на заседания, сесии, симпозиуми и асамблеи на ССЦ смело се издигат и разглеждат различни наболели проблеми на нашето време — социални, икономически, екологически, политически, демографски и какви ли не още. На фона на този шум, в който потокът от думи сякаш се треми да прикрие същинските цели, чрез печата, радиото и телевизията се изгражда днес едно широко обществено мнение за положителната и общополезна дейност на икуменическите фактори. Немалко непросветени православни християни, подлъгани от рекламния шум, се отнесоха одобрително към икуменическото движение и с тази си наивна благосклонност внесоха своята лепта в чудовищния градеж на икуменическото Вавилонско стълпотворение. Дано Бог им прости, ако те наистина са сторили това по наивност и неведение!
Всичко това е само едната — външната страна на икуменическата дейност. Нейната пагубност се крие в целенасоченото и систематично въздействие върху общественото съзнание, в постепенната подмяна на вековни духовни ценности, в тяхното унищожаване или ловкото им фалшифициране.
Другото — скрито лице на икуменическата дейност, което в подробности е познато засега само на посветените в «тайната на беззаконието» (2 Сол.2:7) ще бъде донякъде показано във втората част на тази книга. За бдителните православни християни тази страна е и днес достатъчно ясно осезаема по многобройните й външни прояви. Тя разкрива истинския характер на икуменизма и в нея зад привидно християнската фасада на това движение прозира неговата антихристиянска същност. Подготвяне на царството на антихриста и неговото идване — ето истинската цел на задкулисните му действия.
Непосредствено преди първото Христово пришествие Божият помисъл, изпълнявайки предвечния план за спасение на човека, чрез лостовете на редица политико-исторически и културно-обществени събития, обедини целия тогавашен културен свят в границите на една държава — Римската империя. Подобно на това в края на земните векове, преди свършека на света, богоборецът-дявол по лукав и коварен начин ще се опита да обедини цялата земя в една световна общност. Целите на тези две обединения обаче са диаметрално противоположни. С първото Божията промисъл подготви благоприятните условия за широко разпространение на Евангелската проповед, възсияла с въплъщението на Господа Иисуса Христа за целия свят. Благодарение на това обединение апостолските нозе безпрепятствено обиколиха цялата земя, за да разнесат навсякъде спасителното благовестие и да бъдат положени непоклатните основи на светата Христова Църква — тоя жив Богочовешки организъм, дело не човешко, а Божие.
С очакваното пък в последните времена световно обединение — дело на адските сили, ще се цели създаването на такива условия, при които антихристът, това най-коварно оръдие на сатаната през всички векове, ще упражни нечувана тиранична диктатура над целия свят. Той ще въстане срещу самия Бог и всичко Божествено (ср. 2 Сол.3-4) и ще положи всестранни усилия да хвърли цялото човечество в нозете на човекоубиеца-сатана. Щедро обещаваните преди възцаряването му материални блага ще бъдат достъпни само за неговата малобройна престъпна олигархия, а животът на обикновените хора, които ще бъдат подлагани на най-страшни физически, психически и биологически въздействия, няма да има вече никаква стойност.
Такъв ще бъде крайният резултат от съвременните обединителни движения в икономическата, политическата и религиозната област, тъй широко рекламирани в наши дни. И ако славното Второ Христово пришествия не би сложило тогава край на този земен ад, то, както свидетелствува св. Евангелие, не би се спасила никоя плът, т. е. нито един човек (Мат.24:22).
Горко обаче на онези, които днес, съзнателно или полусъзнателно, вграждат своите усилия в осъществяването на тези адски планове. Дори ако някои от тях, при вида на последвалите събития се покаят, как ще заличат тези страшни вреди, които са нанесли на безброй човешки души чрез своите кощунствени посегателства срещу светата и Богооткровена вяра, с векове пазена и предавана от поколение на поколение от нашите праотци, деди и бащи.
Днес цялата тази перспектива е грижливо скривана от погледа на обществото. Подготовката за въвличането му в бъдещите апокалиптични събития обаче върви в пълен ход. В нея на икуменизма е отредено важно място. Той трябва да обедини не само всички «християни», но да установи връзки с останалите религии и с други световни движения, както ще видим по-нататък. ССЦ най-официално заявява в своя устав: «Необходимо е сътрудничество с представителите и на другите религии»1.
Оправдавайки своите недопустими отстъпления, «православните» икуменисти днес говорят за «разумен» или «здрав» икуменизъм. Така го нарече в едно свое изказване например Атинският митрополит Йероним2. С такива смекчени и изкуствено украсени понятия се цели да се оправдае участието на Православната Църква в икуменическото движение. Но може ли след всичко изложено дотук женевският икуменизъм да се нарече «разумен», щом с думи и действия противоречи на онзи непогрешим и присъщ на св. Христова Църква Божествен разум, който са придобили св. апостоли и за който един от тях от името на всички заявява: «А ние имаме ум Христов» (1 Кор.2:16)? Женевският икуменизъм не е нито разумен, нито здрав, защото не само не разпространява «здравото учение» (Тит.1:9), «здравите думи на Господа Иисуса Христа» (1 Тим.6:3), но тъкмо обратното — има тенденцията да зарази с догматическо неправоверие и с каноническа неправда дори малкото Христово стадо (Лука 12:32), останало на земята! Щом е така, неуместно е да се спекулира с лукаво измислени понятия като «разумен» или «здрав» икуменизъм и др. подобни, за да се оправдае участието в един тъкмо неразумен от гледището на Божествения разум и нездрав икуменизъм. Истински разумно и здраво е учението на чистата от догматически пороци и канонически петна св. Христова Православна Църква, която по своята същност, като пазителка на богооткровената истина е вселенска, защото е призвана да благовести на целия свят повереното й свише Божествено съкровище. Който, като жив камък (1Петр.2:5) се е вградил в нейния Богочовешки организъм и съзнателно участвува в нейния благодатен живот, не може да участвува в намиращия се в пълно противоречие с нея женевски икуменизъм, отхвърлен о т нас поради изтъкнатите дотук важни политически, канонически, литургически и други основания.
В наше време мнозина са се втурнали да правят кариера чрез икуменизма. Нашата съвременна епоха бива наричана «икуменическа»3. Стремежите към обединяване служат днес като най-главно самооправдание при всички съвременни църковни предателства. Да стоиш настрана от кипежа на икуменическото движение е не само странно, но до голяма степен и опасно за спокойното земно съществуване. Ние добре знаем, че с антиикуменическото си поведение рискуваме да си навлечем н е само редица неприятни епитети като «назадничави», «тесногръди», «фанатици», «разколници», но и направо да се изложим на гонение според свидетелството на св. ап. Павел (2 Тим.3:12)!
Но въпреки всичко, по съображения на съвест и дълбока вътрешна убеденост, по съображения на вяра и послушание към истинската вселенска Църква — Църквата на седемте Вселенски събора, ние не можем да постъпим иначе!
Понятно е, че поддалите се на икуменизма «православни» богослови не одобряват поведението на антиикуменистите и, изменяйки на своята икуменическа «толерантност», се нахвърлят върху тях с възмущението на хора, работещи уж за благото на цялото човечество, но спъвани в своята дейност от «тесногръди» ревнители на старото. Тъкмо това се вижда и в речта, произнесена от покойния вече Тиатирски архиепископ Атинагор, представител на Цариградския патриарх в Англия, по случай 20-годишния му юбилей като епископ. В речта си той твърде енергично защищава «ириническите (миротворчески) усилия» на патриарх Атинагор и на други предстоятели на поместни Православни църкви. Като се възмущава от обвиненията, отправяни срещу икуменистите от някои атински богослови, строго държащи за Православието (например проф. К. Муратидис), той, основавайки се на срещите на патр. Атинагор с папа Павел VI, смело говори за похода към «общата чаша», окачествяван от тия богослови като ерес и богоотстъпничество и нарича тяхното поведение «фанатично фарисейство»4.
Такива обвинения могат утре да бъдат отправени и към нас. Но те не ще бъдат в състояние да ни отклонят от твърдо и напълно съзнателно избраната от нас позиция. Защото:
1) Ние несъмнено вярваме както в спасителността на св. Православна вяра, така и в това, че навеки ще погинем, ако й изменим.
2) Ние се ръководим при вземането на нашето становище срещу икуменизма както от православното си чувство, така и от православния си разум, който с много доводи ни подкрепя твърдо да следваме избраната от нас линия.
3) Ние се позоваваме и на историята на Църквата, отдето черпим въодушевление да следваме неуклонно правата линия на светото и скъпо нам Православие, подценявано така пренебрежително днес и от свои и от чужди.
За днешната епоха на религиозен синкретизъм намираме интересен паралел от времето на ранното християнство. В едно съчинение на френския учен Гастон Буазие, специалист по история на древния Рим5, четем следното за Христовата Църква, подложена на жестоки гонения още през първите столетия на нейното съществувание: «От общото съглашение между всички култове (в Римската империя — в ск. н.) били изключени само два — юдейството и християнство... Всички религии успели да стигнат до съглашение по пътя на взаимните отстъпки. Само юдеите и християните, поради характерна на тяхната вяра, не можели да приемат тоя компромис». Това породило силен гняв срещу тях в гръцкия и римски свят. «Спрямо юдеите тази омраза стихнала едва когато те се обединили с езичниците, за да преследват заедно християнството». Тук авторът разказва за някои твърде знаменателни опити, чрез които езическият свят, не без намесата на адските сили, се опитвал да привлече християните на своята страна. «Впоследствие били направени опити да доведат Бога (на християните) до съглашателство с другите (богове). Даже Аполоновият оракул взел престорено да Го хвали и философът Порфирий, макар и ревностен езичник, не виждал затруднения да бъде призната Божествеността на Христа (вж. Бл. Августин. За Божия град. Кн. ХIХ, гл. 23.). Известно е, че император Александър Север поставил Неговия образ наред със статуите на Орфей и Аполоний Тиански в своя домашен параклис, дето той идвал всяка сутрин да се моли на своите богове. Но това смешение извиквало ужас у истинските християни». На обещанията и заплахите, които им отправяли езическите философи, жреци и управници, те отговаряли с твърди доводи от своите свещени книги и оставали непоклатни дори до мъченическата смърт заради вярата си в Единия истински Бог, устроил по виден начин нашето спасение.
И днес ние сме свидетели на опитите на синкретическия икуменизъм чрез привидно признание, материални облаги, награди и обещания да отклонява православните християни от единствено спасителната Православна вяра и да ги въвлича в пагубно съглашателство. За съжаление обаче липсва вече онзи свещен ужас, с който древните християни са отхвърляли мисълта, че тяхната свята и непорочна вяра ще бъде приравнена към грубите езически култове и Спасителят ще заеме място до скверните идоли на Аполон и Венера.
Мнозинството от днешните християни имат в центъра на вниманието си уреждането на земния живот и подсигуряването на земни блага и удоволствия. Икуменизмът знае какво да им предложи: в името на мира и земното благополучие на човечеството всички вери да си подадат ръка. Тази идея е съблазнителна и става все по-популярна. Хората искат мир и земни блага и в тяхно име са готови на всякакво верово съглашателство и религиозен синкретизъм. Но че това не е угодно на Бога, че то е забранено от Библията, от свещените догмати, от църковните канони — малко ги вълнува! Важното за тях е едно — да се премахнат религиозните несъгласия с цената на всякави компромиси и да се дойде до земен «мир», земна «правда», земно «щастие», дори ако така се влезе в конфликт с Бога! Но тук се забравя нещо твърде съществено: при вражда с Живия Бог и с Неговата Божествена истина всички опити за установяване на земен «мир», земна «правда», земно «щастие» са обречени на неуспех. Защото «всяко добро даване и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините» (Иак.1:17)
Днес икуменистите, подобно на древните римски езичници, създават един нов пантеон, в който има място за всяко религиозно убеждение. И Православието е добре дошло в тоя пантеон, стига само да се откаже от «претенцията» си, че единствено ни учи на правилната вяра в Бога. Ако то обаче продължава да изтъква своята единственост и изключителност, тогава от търпимо става гонимо, и то гонимо тъкмо от женевския икуменизъм, обявил «веротърпимостта» за свой основен принцип!
Какво можем да кажем за тази криворазбрана икуменическа «веротърпимост» или «толерантност», която съвсем не желае да се побере в рамките на предписаните ни от св. Църква добри човешки взаимоотношения в сферата на мирския живот? Тя все по-настойчиво се налага в неприкосновената за плътското мъдруване област на вярата, за да внуши на целия свят, че между истината и лъжата няма разлика (вж. Ч. II, осн. 14, т.- «в»). Пред този нов идол на съвременното общество днес Православната Цръква бива принуждавана да принесе в жертва своята изключителност и единственост. Хилядолетната носителка на благодат и истина трябва да заеме скромно място между 400-те еретически деноминации — тези непрекъснато множащи се издънки на заблудата.
Но какво значи Православната Църква да се откаже от своята изключителност и единственост? И кое я прави изключителна и единствена?
Това е Бог, Който обитава в нейния Богочовешки организъм и я ръководи чрез Светия Дух!
Това е Богооткровената истина, изразена в Свещ. Писание и Свещ. Предание, поверена й от Самия Господ Иисус Христос, поверена не за да бъде изопачавана чрез корекции и добавки по нечий вкус, а за да бъде съхранявана като зеницата на окото нейната неизменност и чистота.
Това са Божествените догмати, запечатали Апостолската вяра веднъж завинаги чрез светлия подвиг на Богоносните отци, тези святи оръдия на Светия Дух.
Това са църковните канони, положили вечни между за охраняване на поверената ни светиня.
Това е всичко, което е приела, благословила и целунала Църквата: живото и непрекъсващо свидетелство в Св. Дух на светлите и добропобедни мъченици,н а преподобните и Богоносни наши отци, чиято кръв, проляна пред Божия престол в изповедничество и мъченичество или в непрестанни преподобнически подвизи, днес вика към Господа пред омерзителната гледка на повсеместното богоотстъпничество!
Само когато Православната Църква се откаже от цялата тази своя светиня, само тогава тя може да се откаже от своята изключителност и единственост. Но това означава тя да се откаже от самата себе си, т. е. да се самоунищожи! Тъкмо това искат от нея икуменистите и техните тайни вдъхновители! Тъкмо това се цели чрез позорното участие на православните в богопротивния икуменизъм, чрез тайно подготвяната на най-високо равнище уния, чрез задкулисното съглашателство между православни и монофизити, устроено под егидата на ССЦ.
Живеем в страшното време на Отстъплението. Пред очите ни силите на злото — «портите адови» — се мъчат да надделеят Църквата Христова, разклащайки вечните устои на вярата. Ужас ни обхваща, когато виждаме някои поместни Православни църкви, които векове наред са били непревземаеми твърдини на истината, да стоят само на крачка от фаталното съслужение с еретиците, пред самата пропаст на пълното отпадане от Православната вяра. Всичко това става заради нашите грехове, по Божие допущение, но не без човешко произволение. Ние съзнаваме, че не можем с немощните си ръце да спрем страшната лавина на Отстъплението, която шеметно се носи напред. Но ние можем — на това ни учи и словото Божие (вж. Откр. 18:4-5) — да се отстраним от нея, за да не бъдем причастни в греха на поругание на Божията светиня.
Ние сме убедени, че според неотменното обещание на Христа, Православната Църква ще остане непоклатна до свършека на света. Макар и малобройна, но подкрепяна от Божията благодат, тя ще устои срещу коварните и силни нападения на нейните врагове. Бог, при неимоверно развиващото се отстъпничество от него и от Неговата света Истина, все пак ще запази за Себе Си остатък от верни Нему люде, които няма да преклонят колене пред икуменическия Ваал (ср. 3 Цар.19:18).
Именно затова се потрудихме да съберем тук нашите доводи и съображения срещу широко разпространилата се всеерес на икуменизма, хранейки жива надежда, че в трудните съвременни обстоятелства ще подтикнем онези, които все още жадуват за Бога и за Неговата правда, дълбоко да се замислят над изложените факти и с пълна вътрешна убеденост и решимост да кажат заедно с нас:
МОЖЕМ ЛИ СЛЕД ВСИЧКО ТОВА ДА БЪДЕМ ИКУМЕНИСТИ?! — НЕ И НЕ!!!
БЕЛЕЖКИ
1. Цоневски, Ил., Т. Събев. Четвъртото общо събрание на ССЦ в Упсала. — В: сп. «Духовна култура», кн.55-6, 1969, с. 45.
2. Irenicon, — 4, 1971, p. 541.
3. Вж.: Събев, Т. Църковно-календарният въпрос. С., 1968, с. 3.
4. Irenicon, — 4, 1970, p. 559.
5. Boisier, Gaston. La Religion romaine d’Auguste aux Antonius. T. I. Paris, 1884, p. 399-401.
предишна глава | съдържание | начало
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.