Последна промяна:
11.10.2006 16:26
Горното заглавие ще прозвучи може би невероятно за мнозина, но в наши дни то отразява една ужасяваща действителност. Преди да преминем към конкретни примери, илюстриращи това печално явление, ще приведем думите на втория по ранг православен първойерарх — Александрийския патриарх Николай VI, казани при официалното посещение на българска църковна делегация в Александрия през м. май 1973 г.: «И днес Православието може да покаже кръв и венци на мъченичество, гонения и скръб. Редом с това обаче може да се покаже предателство на първенците му и потъпкване на Преданията» (к.н.). В същата своя реч патриарх Николай VI призовава «да се борим против всички течения на нашето време, които се стараят да изтласкат кораба на Православието във водите на хаоса и безпорядъка.»1
Първите крачки по плъзгавия и нанадолен път на Отстъплението бяха направени от Цариградската патриаршия още в началото на нашия век. Естествено веднага възниква въпросът: как да си обясним факта, че Константинополската патриаршия, която от векове е била неизменна пазителка на св. Православие, на неговите догми, канони и традиции, така внезапно и рязко промени позициите си? — Това може да се обясни с нарасналата активност на масонството, което по същото време (след Първата световна война), набирайки все по-голяма власт, усилено създаваше най-различни политически, културни и дори религиозни организации, чрез които да влияе върху обществения живот. С него се свързаха управляващите политически кръгове в Гърция, търсейки удовлетворение на своите панелинистически стремежи. На същата основа се свърза с него и Цариградската патриаршия, оглавена през 1921 г. от Мелетий Метаксакис, известен със своята принадлежност към масонството, който стана инициатор и вдъхновител на календарната реформа.
Идеята за тази реформа беше подхвърлена още в отправеното от Цариградската патриаршия през 1920 г. «Окръжно послание» (Енциклика) към «християнските църкви, намиращи се в целия свят.» Още в самото начало на Енцикликата се заявява, че Цариградският престол счита за съвместими взаимното сближение и общение на различните християнски църкви, при наличието на догматически различия в тях. Като пръв признак на такова сближение се прави предложение за общ календар2.
Лесно може да се забележи, че споменатата Енциклика е неизправна както в догматическо, така и в каноническо отношение. В нея Цариградската патриаршия си позволява да се обръща по редица важни въпроси, включително и догматически, «към християнските църкви от целия свят» — (така неправилно са наречени еретическите религиозни общности) от името на всички поместни Православни Църкви, без обаче тя да е уведомила последните и без да е взела тяхното съгласие.
Три години по-късно (в 1923 г.), пак по инициатива на Вселенската патриаршия в Цариград беше свикано т. нар. «Всеправославно съвещание» или «конгрес» под председателството на придобилия печална известност патриарх Мелетий Метаксакис. На конгреса беше разискван3 като един от главните въпросът за промяната на църковния календар, а също така редица други въпроси (за двубрачието на свещениците, за брак на епископите, за съкращаване на постите и богослуженията с възможност за премахване на подвижните празници и дори седмичната последователност на дните, за обединението на англиканите, католиците и старокатолиците с Православната Църква, за периодическото свикване на Всеправославни конгреси и пр. (очевидно с тенденция всички тези въпроси да бъдат разрешени в противоканоничен дух. За явно незаконния характер на този антиправославен конгрес говори фактът, че на него не са присъствували представители на нито една от древните Източни патриаршии — Антиохийската, Александрийската и Йерусалимската. Не са присъствували също така и упълномощени представители на най-многочислената Руска Православна Църква. За щастие все още будното православно съзнание отхвърли тогава приемането на предложените антиканонични решения. Единствено беше проведено на практика, и то с намесата на външни, враждебни на Православието сили, решението за реформа на църковния календар, което предизвика разкъсване на дотогава единния фронт на Православието и доведе до «тежки вътрешни смутове, продължаващи до наши дни»4.
В по-ново време разрушителната дейност на Мелетий Метаксакис беше продължена от друг недостоен «първоиерарх» на Православната Църква — патриарх Атинагор. Тясно свързан с масонството подобно на патриарх Мелетий (вж. стр.402), той също се изяви като голям привърженик на икуменическите нововъведения и рушител на Православието. Отличителна черта на целия период на неговото патриаршествуване (1948-1972) беше все по-голямото сближаване с римокатолическата църква. Като особено «достижение» в тази област ще посочим двустранното «вдигане на анатемите», разменени между Православната Църква и Рим през 1054 г., когато исторически стана отпадането на Римската църква от Вселенското Православие. Сега, на 7.12.1965 г., тези анатеми бяха «вдигнати» от патриарх Атинагор и папа Павел VI на тържествени церемонии, състояли се едновременно във Ватикана и Фенер. Този акт, представляващ едно напълно самочинно и незаконно деяние на Цариградския патриарх Атинагор, беше извършен без всякакво съборно решение и без да бъдат известени предварително за него останалите поместни Православни църкви!
Тук ще приведем още няколко примера, които достатъчно ясно характеризират икуменическата дейност на патриарх Атинагор.
В немското православно списание «Orthodoxie heute» («Православието днес») от 1967 г., №19, на стр. 21 четем: «Патриарх Атинагор I е поверил на игумена на православния център в Тезе (Франция) архимандрит Дамаскин задачата да положи начало на богословски разговори с представители на католическото и евангелското вероизповедания относно приемането на Причастие при икуменически служби».
Някои френски вестници съобщиха в началото на 1970 г., че Вселенският патриарх Атинагор казал на един протестантски пастор — монах от Тезе, който го посетил при пребиваването му във Виена: «Вие сте свещеник. Аз бих могъл да се изповядам при Вас» и добавил: «Би трябвало да можем да съслужим!» — (Нека отбележим в скоби, че протестантите изобщо не признават тайнството Изповед!...)
Патриарх Атинагор се е провинил и в много други пунктове против св. Православие. Той застъпва гледището, че духовните лица могат да сключват брак и след ръкоположението си. Това значи, че монашествуващите духовни лица могат да се женят без да загубват сана си, а брачните свещеници и дякони — да встъпват във втори (а може би и в трети и четвърти) брак. Патриарх Атинагор се е обявил и против свещеническото облекло. Според него «разговорът на любовта» бил по-важен от богословските разговори, т. е. от търсенето на истината. Поради всички тия и други някои негови икуменически новаторски прояви някои гръцки митрополити престанали да го поменават на св. Литургия. Такива са митрополит Поликарп Сисанийски и Сиатистки (той нарича патриарх Атинагор даже вероотстъпник!) и митрополитите Августин Флорински, Павел Метимски, Амвросий Елевтерополски и др. Те били заплашвани от висшата управа на Еладската църква даже с лишаване от сан, ако продължават да не споменават патриарха на обществените богослужения5, но останали твърди докрай.
Възмущението от икуменическите новаторства на патриарх Атинагор и в частност от самочинното снемане на анатемата от 1054 г., което той извърши на 7.ХII.1965 г., както и неговото сближаване с Рим, е обхванало и атонските монаси, намиращи се под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Мнозина от тях не го поменават на св. Литургия. Монастирът Есфигмен и монасите от Неа Скити решили да не допускат до служби даже и ония свещеници и епископи, които още поменават патриарха или са в общение с него и с икуменистите. Впоследствие, когато чрез насилствени мерки от страна на Цариградската патриаршия Атонските монастири били принудени все пак да поменават Цариградския патриарх, монастирът Есфигмен издигна знаме с надпис: «ПРАВОСЛАВИЕ ИЛИ СМЪРТ!» и остана твърд и верен на този девиз дори до днес!
Сред бранителите на Православието в Света Гора — Атон цари оправдано безпокойство, предизвикано от засилилите се безогледни икуменически контакти с инославния Запад в ущърб на нашата света вероизповед. Затова Атон вдига глас на тревога. «На 30 август/12 септември 1970 г. една група от атонски игумени, йеромонаси и монаси изпратили дълго послание до Св. Синод на Еладската Църква, за да изразят недоволството си от мълчанието му през годините 1967-1970 пред фактите и действията, чрез които по отношение на Православната вяра и предание е била извършена измяна. Те изброили 11 точки на измяна, в каквато особено е обвиняван патриарх Атинагор»6, тоя злочест «първойерарх» на Православната Църква, за когото е документално известно, че е бил масон от 33-та степен (името му фигурира наред с имената на други видни масони в списъка за 1973 г. на официалния масонски бюлетин «Etairia ton Filikon», поместен в книгата на архим. Харалампий Василопулос «Разкриване на Ротари», Атина, 1974 г., с. 31-33).
Ако искаме да направим равносметка, какво е спечелил Цариградския патриарх Атинагор от всички свои икуменически новаторства, ще трябва да кажем: спечелил е фалшивото одобрение на чуждите на Православието женевски икуменисти, тайното насърчение на масоните и явната похвала на папата, който вижда в лицето на Атинагор «един от най-разпалените привърженици на светото (!) дело на единението»7, т. е. на унията. Но наред с това той си спечели гневното порицание на ревностните към Православието епископи, духовници и миряни, които скъсаха всяко общение с него!
В едно свое отворено писмо до патриарх Атинагор от 14 февруари 1966 г. гръцкият протойерей Наполеон Д. Карабелас съобщава следното: «Преди десет години, когато бях свещеник в Байеард (Небраска) — САЩ, отидох в Репид-Сити, за да посетя православните християни в тази област. Те ми повериха, че приемат причастие в Епископалната църква, и че патриарх Атинагор, когато е бил още като архиепископ в Америка, им казал да се причастяват в Епископалната църква (при местните протестанти)». Така патриарх Атинагор, още като архиепископ, съвсем самочинно, под влияние на «либералния» икуменизъм, е разрешил в напълно неправославен дух въпроса за интеркомуниона с инославните!
Гибелният пример, даден от патриарх Атинагор, заразил мнозина «православни» икуменисти-архиереи, които допускат вече да се причастяват в поверените им храмове неправославни люде, въпреки че те отлично знаят, че Communio in sacris (Общение в тайнствата) не съществува там, дето няма цялост на вярата, и че евхаристийно общение може да има само след достигане на пълното възсъединение с Православната Църква.
През 1969 г. Синодът на Московската патриаршия се е занимал с въпроса, как да се постъпва в случаите, когато старообрядци и римокатолици се обръщат към Православната Църква с молба за извършване на св. тайнства над тях. По тоя повод било постановено, че «в случаите, когато старообрядци и католици се обръщат към Православната Църква за извършване св. тайнства над тях, това не се забранява» (к.н.)8.
Ленинградският митрополит Никодим (+1978 г.), не без участието на когото е било взето такова решение, е побързал да го приложи на дело при едно свое посещение в Рим (декември 1971 г.), когато е служил в Униатския източен папски институт — Русикум, причастявайки в него и католици! Според устни сведения от очевидци, същото той си е позволявал да върши и в своя домашен параклис в Ленинградската митрополия!
Досега св. Православна Църква не допускаше инославните и разколниците да се ползуват от нейните св. тайнства и св. Причастие, освен ако те се откажат от инославието и приемат св. Православие по чина, предвиден във Великия Требник. Сега за пръв път официално се допускат римокатолици до участие в св. тайнства на Православната Църква, без да се иска от тях да се откажат от своите заблуди и да се приобщят към Православната вяра. С това нечувано и недопустимо нововъведение, напомнящо икуменическите младежки енории в Швейцария (вж. с. 317-322), само че извършвано в нашия случай на православна почва, с тоя неокачествим противодогматичен и противоканоничен произвол се дава един мълчалив израз на модернистическото схващане, че римокатолическите догматически нововъведения не са чак дотам неправилни, щото да бъдат препятствие за общуване в св. тайнства между православни и римокатолици, и че православните догми не са чак до толкова задължителни, щото да се иска тяхното изповядване като непременно условие, за да има вярващият правото да се ползува от тайнствата на св. Православна Църква. Но така ли леко са гледали на интеркомуниона св. отци? — Колко е категоричен св. Йоан Дамаскин, когато казва: «Нека с всички сили се пазим от това — сами да получаваме Причастие от еретици или да им Го преподаваме..., за да не станем участници в зловерието и в тяхното осъждане!»9 — Това светоотеческо предупреждение е израз на твърдото убеждение, че «между Православието и инославието — както добре казва гръцкият богослов проф. Андреас Теодору — съществува голяма пропаст, тъй че да не може да се преминава от едната страна на другата върху крилете на сакраменталния интеркомунион»10.
По повод на това тежко провинение на Св. Синод на официалната Руска Църква против духа, догмите и каноните на св. Православие, Св. Синод на Еладската православна църква е намерил за необходимо да изрази своето учудване и възмущение в специално разобличително писмо, като е наредил то да бъде доведено до знанието на останалите поместни Православни църкви. В писмото справедливо се изтъква, че самостоятелното обсъждане и решаване на догматически въпроси от страна на една поместна църква представлява нарушаване на изначално установената в Православието съборна практика. За отбелязване е, че гореспоменатото послание е отправено към Вселенския патриарх Атинагор с молба той да направи «нещо решително (?!)», за да не се раздели Христовото стадо вследствие на това недопустимо отстъпление от истината. Можем ли да предположим, че еладският Св. Синод, не желаейки да обвини направо Вселенския патриарх в непозволени компромиси с вярата, каквито той отдавна прави, се е възползувал от този толкова фрапантен случай на отстъпление, за да напомни на Вселенската Патриаршия за онова, което всеки православен патриархат трябва да счита за свой свещен дълг — запазването на св. вяра без петно и порок? И можеше ли да се очаква, че това напомняне ще доведе до желаните резултати? За съжаление такива очаквания не могат да намерят никакво сериозно основание. Защото и Цариград, както се знае, е вършил и продължава да върши не по-малки отстъпления в областта на вярата. Ето още доказателствата за това:
На 8 февруари 1971 г., около една година след отправяне от Еладския Св. Синод на въпросното послание до Цариградския патриарх, Халкидонския митрополит Мелитон бил приет на аудиенция от папа Павел VI и получил от него саморъчно подписано писмо до патриарх Атинагор. В това писмо се подчертава, че уж съществувало почти пълно, макар и още несъвършено единство между римокатолическата и православна църкви. Папата имал твърдата воля да направи всичко възможно, за да ускори идването на тоя ден, «в който на края на съвместно извършената литургия ние бихме могли да се причастяваме заедно от същата Господня Чаша».
По повод това послание е било публикувано от Цариградската патриаршия едно комюнике, в което се заявява, че въпросното послание свидетелствувало за пълното изменение на историческото поведение на Римокатолическата Църква; това се посрещало от Фенер със задоволство. То било голямо събитие, което би могло да служи като база за едно твърде бързо развитие на отношенията и за постигане на желаното помирение... «Не се касае тук за единство, — се казва по-нататък в комюникето — понеже ние сме единни в историческата Личност на Христа; нито пък се касае за едно органическо единство, понеже никога не сме били съединени така: Изтокът и Западът са образували още от начало пет независими църкви, притежаващи пълна вътрешна юрисдикция и автономия. Касае се за връщане към изходната точка — главенството на папата по чест11 — както всякога. До 1054 г., когато е станало разделението, съществуваха многобройни различия между двете църкви, често буйно изразявани и стигащи до скъсване на отношенията, както това беше при св. патриарх Фотий. Обаче общението в църковните тайнства и особено в Евхаристията, в общата Чаша, несъмнено бе постоянно запазвано». По-нататък в текста се казва, че разделението е било премахнато с вдигането на анатемите на 7 декември 1965 г. и че с това се е дошло до положението от преди 1054 г. «Защо да не се върнем автоматично към общата Чаша, като се има пред вид, че от 1054 г. никакво друго по-важно препятствие не се е явило, и щом съществуващите различия постоянно се намаляват?12 (к.н.)
Тук Цариградската патриаршия, извършвайки не по-малко отстъпление от Московската, е допуснала непростимата грешка да подценява и напълно да пренебрегва догматическите различия, умножили се най-вече след 1054 г. между Източно-православната и Римокатолическата църква. Православната Църква преди и след 1054 г. е пребъдвала в неизменна вярност на догмите, завещани й от древната Христова Църква и формулирани на 7-те Вселенски Събори — факт, признаван и от най-видни римокатолически богослови13, докато Римокатолическата църква, която е възприела до 1054 г. много новаторства, между които и «Филиокве» (Рим го е приел окончателно в 1014 г.), е догматизирала и след 1054 г. много положения, неизвестни на древната Църква и никога не споделяни от Православната Църква. Такива са римокатолическите догми за първородния грях, схващан съвсем неправилно в смекчен пелагиански дух от Тридентския събор (ХVI в.), — за оправданието и спасението покрай вярата и чрез делата, смятани за «заслуги», — за «свръхдлъжните» дела на светиите и оттук — за индулгенциите, — за чистилището — за непорочното зачатия на св. Дева Мария (без първороден грях), догмат, наложен от папа Пий IХ в 1854 г. без всякакво съборно решение, и особено догмите за главенството и непогрешимостта на папата, провъзгласени за задължителни «истини» на вярата от I Ватикански събор в 1870 г. под давлението на същия злополучен папа Пий IХ. — Как може при наличието на толкова много и толкова неправилни нововъведения в римокатолическата догматика, направени именно след 1054 г., да се твърди от Цариградската патриаршия, че подир 1054 г. «никакво друго по-важно препятствие (за евхаристийно общение — в ск. н.) не се е явило»?!
Докато Римокатолическата църква не се откаже от своите погрешни догми, православните духовници и миряни не бива да влизат в интеркомунион с нея! Иначе те ще се провинят против чистотата на Православната вяра и против каноните на Православната Църква, което е равносилно на пълно отпадане от нея (ср. Тит.3:11).
Цялата тази печална история около допускане на интеркомунион между православни инославни, хитро прокарвана с постепенни отстъпления от вековните догматически и канонически традиции на св. Православна Църква, иде да ни покаже, как на икуменическа почва устоите на Църквата постепенно се подкопават, и догмите биват превръщани за вярващия от нещо задължително в нещо относително. И ако това омаловажаване на догмите става днес в една поместна православна църква, утре ще стане и в друга, и в трета...
Необходимо е да отбележим тук, че и самата Еладска църква, протестирала в 1970 г. против незачитането на «вечните межди», въпреки всичко продължава да членува до ден днешен в ССЦ14, който именно инспирира рушенето на догмите и каноните. Като се вземе предвид и фактът, че Еладската църква първа е приела по икуменическа линия новостилния календар и жестоко е преследвала старостилците в Гърция, — никак не е за чудене, че под напора на събитията и на засилващото се масонско влияние, тя започва явно да прави отстъпки на икуменизма в името на «всечовешкото добруване»! Такива отстъпки са вече налице: официалната върховна църковна власт в Гърция е обявила още веднъж положителното си отношение към икуменическото движение, въпреки общественото брожение срещу него15.
Като пример за това колко бързо се менят становищата на йерархията в Гърция, ще приведем следната съпоставка: През 1972 г. при едно общо събиране на йерархията на Еладската църква всички епархийски архиереи по общо съгласие направили лична декларация, че нямат нищо общо с масонството. През октомври 1984 г. по време на също такова събиране на цялата гръцка йерархия Флоринският митрополит Августин (най-старши по възраст от гръцките архиереи) направил предложение старите архиереи да подновят своята предишна антимасонска декларация, а новите архиереи (след 1972 г.) да направят също такава декларация. Сега обаче — 12 години по-късно — това предложение било отхвърлено от мнозинството архиереи начело с архиепископ Серафим, който в 1972 г. като Янински митрополит бил направил антимасонска декларация, но сега заявил: «Ние не сме длъжни да правим такива декларации!»
Не е трудно да си представим, какво можем да очакваме от архиереи, възпитани в масоно-икуменически дух...
Особено печално е, че вълната на отстъплението почва да залива и Атон, който се смяташе доскоро за непревземаема крепост на Православието. През май 1984 г. Виенският кардинал Кьонинг, съпровождан от представителя на Цариградския патриарх във Виена митрополит Хризостом, предприел пътуване из Гърция, при което посетил и Св. Гора (Атон). В Карея той бил приет като официално лице (без отдаване на църковни почести) от предстоятеля на Свещения Кинотис, но в монастира Симоно-Петър, дето пренощувал, той присъствувал на св. Литургия на почетно място, редом с игумена, и му била поднесена анафора. Като съобщава тези подробности в частно писмо до редакцията на «Ортодоксос Типос», един атонски монах на име Теофилакт, отбелязва, че само преди една година някои атонски монаси били наказани от Свещения Кинотис, задето допуснали някакъв римокатолически кардинал да влезе в района на техния монастир, а сега не последвали никакви санкции спрямо игумена и монасите на монастира Симоно-Петър! Същият монах, родом от гр. Коринт, осведомява редакцията, че при посещението на кардинал Кьониг в Коринтската катедрала му било изпято лично от Коринтския митрополит Пантелеимон архиерейско многолетствие, завършващо с думите «Намъ же отцу и владыцѣ — многая лѣта»16, с което продажно се признава на един еретически кардинал предимство пред православните архиереи! — Ето докъде е стигнало отстъплението в православна Гърция и дори в Атон!
Под влияние на икуменизма и в другите православни страни се търсят мостове за сближение, което е все в ущърб на чистото Православие.
В «Църковен вестник» от 1 февруари 1971 г., бр. 4, на с. 16 четем: «Бенедиктинецът о. Даниел Челси, които през май м. г. бе посетил България, направил посещение и на Негово Светейшество Румънския патриарх (Юстиниан) в Баден-баден. Светейшият патриарх го възвел в почетна степен «протосингел на Румънската църква», като му връчил патриаршеския кръст — за заслуга към Православието (sic!), извършвайки над него хиротесия». Какъв е смисълът на тая хиротесия (ръковъзлагане) и в какво е е състояла тя, не е уточнено. Но самият факт, че се извършва ръковъзлагане от един православен патриарх над римокатолически клирик, без той да се е отказал от римокатолическите неправилни учения и догми, достатъчно говори за грубо потъпкване на догми и канони и за скъсване с православното Предание, отразено във Великия Требник при разните чинове на приемане на инославни в Православната Църква чрез отричане от съответните им заблуди! Защото съгласно вероустановленията на св. Православна Църква, не е допустимо да се извърши хиротесия (ръковъзлагане) от страна на православен архиерей над инославни. И ако почне така безогледно да се нарушава този ред, ще се стигне до признаване на «ръкоположенията» на всички инославни вероизповедания. А това всъщност е целта на ССЦ със съставянето на икуменическия документ БЕМ, чиято последна част засяга именно «Служението», под което по икуменически се разбира «йерархическо» служение, независимо дали то е свързано с апостолското приемство, каквото протестантите нямат (вж. назад с. 153). В речта си на VI асамблея на ССЦ Филип Потер омаловажава значението на апостолското приемство за йерархическото ръкоположение и се старае да премахне разликата между духовенство и миряни (вж. назад с. 74), с цел един ден всички членуващи в ССЦ «църкви» «да признаят взаимно едни у други своите «йерархии» (вж. назад с. 153). А това би значело да се допусне, щото «православни» архиереи да ръкополагат лутерански пастори и англикански свещеници (без апостолско приемство) да ръкополагат «православни» клирици!...
Поетият от икуменизма път води към разклащане и обезсмисляне на всичките благодатни тайнства в Православната Църква. Не е далеч времето, когато под влияние на протестантизма, православната изповед на греховете (която в БПЦ е слабо застъпена изобщо) съвсем ще изчезне, така че и клирици и миряни ще си позволят да се причастяват без предварително очистване на душата си от грехове чрез богоустановеното тайнство Покаяние (Иоан.20:23). Такъв пробив е вече направен, и то във Финландската автономна църква, намираща се под юрисдикцията на Цариградската патриаршия. Подир злополучния Цариградски конгрес от 1923 г. (вж. назад с. 398), по тайно нареждане на Цариградския патриарх тогава бе въведена във Финландската църква григорианската «пасхалия», о която тя се придържа и до днес като единствен безпрецедентен случай сред поместните Православни църкви. Сега пък, през 1971 г., несъмнено в духа на отстъпленията, извършени от Цариградския патриарх Атинагор, Финландският архиепископ Павел е заявил, че разрешава вече приемането на св. Причастие без предварителна изповед, «ако духовниците нямат нищо против това»!17
Пита се: Защо е извършено това отстъпление от вековната църковна практика, изискваща непременно изповед пред приемане на св. Причастие (1 Кор.11:28)? — То не може да е направено в полза на православните християни, защото им върши явно лоша «услуга», и то с цената на разрушаване на църковните канонически постановления (52 Апостолско правило гласи: «Епископ или презвитер, който не приеме, а отхвърли такъв, който се обръща от греха, нека бъде низвергнат от свещен чин, понеже наскърбява Христа, Който е казал: «на небесата радост ще има за един каещ се грешник» (Лука 15:7). А в 102 правило на VI Вселенски събор се дават подробни указания как да постъпват с оглед на изцелението и спасението на каещия се грешник «онези» които са приели от Бога власт да връзват и развръзват»!) — Да приемеш св. Причастие без предварително да се изповядаш, без да си изпитал съвестта си, без да си се очистил от греховете си, т. е. да се причастиш недостойно, това значи да приемеш своето осъждане, според категоричните думи на св. ап. Павел (1 Кор.11:27-29)! Разглежданото отстъпление представлява опасно разхлабване на църковно-покайната дисциплина. То развращава и миряни и свещеници. То отнема възможността за очистване на сърцето от грехове и за налагане на тъй благотворно действуващите епитимии като средство за лекуване на каещия се грешник. Така чрез това гибелно отстъпление практически се унищожава едно от богоустановените тайнства на св. Православна Църква — св. тайнство Изповед (Мат.18:18; Иоан. 20:23). Приснопаметният Цариградски патриарх Йеремия II (+ 1595 г.) в своите знаменити «Отговори на лутераните» пише: «Животът в Христа зависи от тайнствата и от тях получава своето начало... Да отхвърлиш тайнството Покаяние (Изповед), това значи да се лишиш от опрощаване на греховете чрез свещенослужителите, на които е дадена власт да връзват и развързват (Мат.18:18)»18.
Колкото повече времето напредва, толкова по-смело и безогледно действуват икуменистите. Отдавна подготвяното от тях отстъпление набира все по-голяма сила. Неговите разрушителни вълни подкопават самите основи на Православната вяра, разливат се нашироко, увличайки ту една, ту друга от поместните Православни църкви и достигат самите първенствуващи йерарси. Сбъдват се думите на приснопаметния архиепископ Серафим: «В последните времена животът на Православната Христова Църква ще протича в такива мъчителни условия, че дори архипастирите, предназначени да бъдат благодатна светлина за света и твърда опора за всички православни християни, не ще издържат тежестта на своето високо призвание и ще изменят на Христа. И това време настъпва, ако не е вече настъпило»19. Верността на тези думи красноречиво показват приведените по-долу факти от църковния живот през последните няколко години.
В началото на м. декември 1987 г. предстоятелят на Константинополската църква и приемник на патриарх Атинагор Димитрий направи официално посещение в Рим.20 По всичко личеше, че на това посещение беше предварително определена особено важна роля. За тази цел една седмица по-рано средствата за масова информация обявиха сензационното съобщение, че на 6.ХII (неделя) по телевизията ще се предава директно от катедралата «Св. Петър» в Рим «Божествена св. Литургия при съслужение (sic!) на папа Йоан-Павел II и Вселенския патриарх Димитрий». Поразени от това съобщение, мнозина православни гърци поискаха да узнаят дали не е станала някаква грешка в терминологията и дали действително става дума за съслужение. Те получиха категорично потвърждение, че този термин е употребен от «компетентни църковни фактори, заинтересувани от предаването на това историческо събитие по телевизията».
В уречения ден безброй православни гърци станаха очевидци на това позорно събитие, така предизвикателно рекламирано. В огромния храм «Св. Петър», на специално издигнат пред «престола» подиум, бяха поставени два трона. Със започването на папската меса, под звуците на орган, латинският папа и православният патриарх тържествено се изкачиха на естрадата и седнаха на тронове, държейки служебници в ръка. Папата започна да чете на латински предварително съставените за церемонията молитви. След това патриаршеският «православен» дякон в пълно богослужебно одеяние — със стихар и орар — прочете Евангелието на гръцки език и произнесе ектения със специални прошения за «единението на двете църкви». Същият дякон заедно с друг — латински дякон, взе участие в едно шествие, напомнящо малкия вход, при което той поднесе на папата за целуване носеното от него Евангелие, прие папското благословение и целуна подадената му ръка. Тук сценарият едва забележимо бе нарушен от дякона католик, който също поднесе своето Евангелие на патриарх Димитрий, но не пожела да целуне неговата десница. Малко по-късно Вселенският патриарх благослови всички присъствуващи в катедралата с думите «мир всем». Последва съвместно прочитане на Символа на вярата, при което Римският ересиарх демагогски пропусна своето «Филиокве». Това обаче ни най-малко не означаваше отказването му от латинската ерес: пред безбройните православни зрители трябваше нагледно да се покаже, че верските различия не представляват вече никаква пречка! Преди започването на католическия «евхаристиен канон» Цариградският патриарх слезе от подиума и се присъедини към останалите членове на своята делегация, застанали на друг близкостоящ подиум. Папата продължи сам да извършва своята меса, която патриарх Димитрий внимателно следеше. Малко по-късно последва кулминационният миг: в момента, когато според римокатолиците се извършва «пресъществяването на св. Дарове», папата и патриархът слязоха от подиумите и се събраха на средата за «братска целувка». С това трябваше натрапчиво да се внуши напук на всички догми и канони, че разделителните стени между Изтока и Запада са вече разрушени. Повдигнатите впоследствие обсъждания до каква степен извършените от Цариградския патриарх действия могат да бъдат счетени за истинско съслужение, са безпредметни. 45-то апостолско правило, което отлъчва съмолитствувалите с еретици членове на клира, счита за ненужно да въвежда някакви «степени» на съмолитствуването. Налице е изключително тежък грях, който изисква и най-тежко църковно наказание! Впрочем тук бе направено всичко възможно чувството за извършеното тежко духовно престъпление да бъде притъпено у непросветения зрител чрез пищно устроената декорация и добре разчетена театралност. Особено впечатление впоследствие направи, че Цариград почти не обърна внимание на множеството бурни протести от страна на православните християни в Гърция, а предстоятелите на поместните Православни църкви мълчаливо одобриха тази беззаконна постъпка на Константинополския първойерарх.
През м. октомври 1989 г. Александрийският патриарх Партений също стъписа православния свят с едно свое изказване, от което пролича колко дълбоко е проникнала икуменическата отрова на междуверския синкретизъм в съзнанието на най-висшестоящи йерарси на поместните Православни Църкви. В интервю пред държавната радиостанция на Западна Германия, водено от журналиста Х. Бранд, той заяви дословно:
«За мене Мохамед е апостол... Сега аз говоря само лично. Разбирам, че това, което казвам не ще намери абсолютно одобрение у всички православни. Обаче аз мога да приема, че пророк Мохамед, както го наричат мюсюлманите, е апостол. Той е Божий човек, който е работил за царството Божие и е създал исляма...»21
След първия момент на потреса неволно се запитваме: забравил ли е Александрийският патриарх, че по внушение на въпросния «Божий човек, който е работил за царството Божие», милиони негови фанатизирани последователи са минали с огън и меч тъкмо през православния Изток и са избили безброй мъченици за Христа, чиято кръв неизменно свидетелствува срещу тях?
Горното изявление на Александрийския патриарх, понастоящем вицепрезидент на ССЦ (който между впрочем не скрива своите връзки с масонските среди22, не е единственото от този род. При посещението си в Англия в началото на 1991 г., той се срещна със своя «събрат», новоизбрания Кентърберийски архиепископ Джордж Кери и в разговора си с него по повод на женското свещенство заяви: «Православната Църква не приема ръкоположението на жените, но аз одобрявам идеята за ръкоположение на жените и с удовлетворение бих приветствувал нейното осъществяване.»23 Считаме, че всякакви коментари тук са излишни.
Пред подобно смайване ни постави и статията, носеща заглавие: «Женското свещенство — един икуменически проблем», поместена в модернистичното френско «православно» списание «Контакти»24. Авторката на този материал, Елизабет Бер-Сижел твърде настойчиво се стреми да внуши, че въпросът за ръкоположението на жените трябва да бъде «преразгледан» от православните — разбира се, в икуменически дух. При написването на своята статия тя очевидно е била вдъхновявана от подканващите «отечески» думи на «един от най-видните йерарси на Руската православна църква»25, Сурожският митрополит Антоний (Блум), когото тя цитира в началото: «Дерзайте! Говорете не от името на Църквата, а от името на Истината! Преразгледайте проблема (за ръкоположението на жените) не в полумрака на историята — макар това да е църковната история — но в светлината на първите глави на книга «Битие» и в светлината на евангелското виждане»26. Тези думи според авторката били отправени не толкова към нея лично, колкото към всички православни богослови.
В същата своя статия Е. Бер-Сижел със задоволство отбелязва: «Митрополит Антоний се надява и наскоро той изрази публично своята надежда, че един ден вратите ще се отворят пред жените, които ще бъдат призвани в Православната Църква не само към свещенослужение, но дори към епископство.»27
Питаме се: дали Св. Синод на Руската православна църква споделя това мнение и ако не, то какъв канонически отзвук би трябвало да даде при подобни изявления на свои архиереи?
За съжаление изказванията от този род вече съвсем не са изключения. На 29 юни 1989 г. (новостилния Петровден) новият Цариградския патриарх, тогава Филаделфийски митрополит, се обърнал с реч към папата като представител на Фенер. Като прославил делото на икуменическото обединение, започнато от патриарх Атинагор и папа Павел VI и продължено от техните стени на свещените канони, ограждащи православните от еретиците — «стени на позора»28! (вж. 4-то основание, с. 96-115).
Това обаче съвсем не е удивително, ако се има предвид, че действията и изказванията на новия Цариградски патриарх са плод на целенасоченото икуменическо възпитание, чрез което вече десетилетия наред се подготвят квалифицирани гробокопачи на отеческото ни Православие. Богословското си образование той е получил в известното училище в Халки, а след това, като стипендиант на Вселенската патриаршия в Института по източни изследвания в Рим и в икуменическия институт в Босе (Швейцария). Уместно е да споменем тук и за пророчеството, което преди повече от 150 години е изказал относно богословското училище в Халки гръцкия преподобномъченик св. Козма Фламиатски: «Целта на това създадено чрез тъмен заговор (учебно) заведение... е да разврати в духа на разтление и заблуда и на прозелитизма, идващ от Англия, всички бъдещи патриарси и въобще всички йерарси на Изток, така че един ден да бъде узаконено посредством Вселенски събор унищожаването на Православието и въвеждането вместо него на лютерано-калвинистката ерес.»29
Така възпитаният в икуменически дух патриарх Вартоломей съвсем лесно съвместява в себе си противоречивите функции на православен архиерей и на почетен член на Виенския католически институт «Про Ориенте», създаден за провеждане на прозелитичните планове на Ватикана спрямо православния Изток. Какво чудно има тогава, че удостоеният със званието преподавател по каноническо право в Института за източни изследвания в Рим митрополит, а сега Константинополски патриарх е нарекъл свещените канони на Православната ни Църква — «стени на позора»?!
Впрочем неговата дейност има и една друга, особено знаменателна насоченост. Бидейки духовен син на покойния Халкидонския митрополит Мелитон, известен като активен радетел за свикване на очаквания рушителен за Православието «велик и свят Събор», патриарх Вартоломей неотменно провежда започнатата от него линия.
В този дух той стана инициатор и организатор на проведеното на 15 март 1992 г. в Цариград Всеправославно съвещание, в което взеха участие почти всички предстоятели на поместните Патриаршии и автокефалните и автономни църкви.
Само две години по-рано, през май 1989 г., по повод прекъсването на икуменическите диалози от страна на Йерусалимската патриаршия, Йерусалимският патриарх Диодор направи предложение да се свика една такава среща, за да бъдат преразгледани позициите на поместните православни църкви спрямо тези диалози. Неговото предложение тогава остана без всякакъв отглас. Сега обаче станахме свидетели как инициативата на Цариградския патриарх икуменист бе осъществена в един изключително кратък срок.
Публикуваният официален документ на Всеправославното съвещание — «Послание на предстоятелите на светейшите Православни църкви»30 е изцяло пропит от духа на икуменизма. В него са употребени термини, изковани от новото икуменическо богословие и само допреди няколко десетилетия съвсем неприемливи за съборното православно съзнание. Секуларизмът до такава степен е подавил наличието на каквато и да е православна духовност в архипастирското послание, че там липсват дори такива християнски понятия като «спасение на душата», «благодат»31, «покаяние», «грях», «добродетел», «светоотеческо предание», «догмат» и др. под. Впрочем в текста се срещат и някои предизвикващи недоумение изречения. Например дословно е казано: «... благовестието на Христа и православната вяра предлагат любов вместо омраза, сътрудничество вместо противопоставяне, общуване вместо разделение между човеците и народите»32. Тук не можем да не отбележим, че употребата на такова словесно съчетание като «благовестието на Христа и православната вяра» е смислово недопустимо. Православната вяра не е нещо различно от благовестието на Христа или нещо, което го допълва. Тя съдържа в себе си цялата пълнота на Христовото благовестие и нещо повече — единствено тя го съдържа.
Що се отнася пък до прикачването към Христовото благовестие на думи като «сътрудничество», «общуване», «единство», «солидарност», «развитие», «напредък» и пр., с които посланието изобилствува — това може да се окачестви само като опит за опошляване и размиване на православните духовни стойност в духа на икуменическия секуларизъм.
По всичко личи, че криворазбираното християнско единство е главна цел на съвещанието, която не допуска никакво подценяване... «заради други интереси и цели». Това широко прокламирано понятие за единство, в което «православните» икуменически богослови преди по-малко от две десетилетия (вж. с. 329) вляха ново, неизвестно дотогава съдържание, днес вече е превърнато в задължителна норма на мислене или по-точно — в икуменически «догмат». Главната последица от това ново разбиране бе, че «Православната Църква вече не призовава инославните да приемат Православие». Така, отказвайки се официално от призванието си да благовестят истинската вяра в Христа и чрез насаждането й в душите на хората, да ги водят към вечното спасение, архипастирите икуменисти оставиха незащитено своето стадо. Днес въпреки въпиющата прозелитична дейност на униати и римокатолици,обявили традиционни православни страни като «земя за християнизиране», участниците в Съвещанието, вместо да обявят прекъсването на всякакви връзки и диалози с тях, двусмислено заявяват, че «диалогът е вече ограничен върху обсъждането на въпроса за унията, докато се постигне съгласие по този въпрос». «Дълбоката и трудно заличима рана», нанесена на «диалога на любовта и стината» чрез униатските действия, като че ли е предизвикала повече съчувствие, отколкото страданията на православните християни в Украйна, Румъния, Източна Словакия, Близкия Изток, Русия, Сърбия и пр.
Друг момент в посланието също буди недоумение. Известно е, че на последната Асамблея в Канбера (за която е писано във II част на този труд) икуменизмът разкри още повече своята антихристиянска същност. Неговите прояви излязоха от рамките дори на най-либералните «християнски» разбирания и преминаха в грубо езичество. Между последните «достижения» на икуменизма могат да се посочат в най-обобщен вид такива като:
1. Пълно отдалечаване от основни християнски понятия с особено пренебрежение към въпросите на вярата.
2. Призив за ново, нетрадиционно тълкуване на Библията и изградено върху това «ново богословие».
3. Разширяване на връзките с другите религии, стигащо до заличаване на границите с тях.
4. Промяна на самото понятие за вяра в Бога с тенденция то да напусне изобщо рамките на Свещ. Писание.
5. Заменяне на Св. Дух с някакъв друг «частен» дух,с духа на този свят.
6. Допускането на такива понятия като «творчески духове на земята, въздуха, водата» и пр., което може да се окачестви като ново езичество.
7. Особено подчертаване на феминизма, стигащо до говорене за Бога в женски род и до предизвикателно натрапване на женското свещенство.
Всичко това накара след VII Асамблея в Канбера дори някои «православни» икуменисти да надигнат глас за преразглеждане на въпроса за участие в икуменическото движение. Би трябвало да се очаква, че при срещата си в Цариград православните предстоятели ще вземат новa позиция спрямо икуменизма. В посланието си обаче те се ограничават с една единствена фраза по този въпрос. Като «отхвърлят някои нововъведения от последните години в рамките на икуменизма»33, те не изтъкват тук като причина пълната несъвместимост на Св. Православие с тези уродливи прояви на икуменическата всеерес и неизбежен плод на нейната богопротивна същност, но — както сами заявяват — отхвърлят ги, «понеже те създават сериозни пречки за възстановяване на единството»34. — Всъщност от публикуваното послание на православните първойерарси става пределно ясно едно:
Всеправославното съвещание от 15 март 1992 г. отново потвърди възприетата от официалните поместни църкви линия на вярност към икуменическата всеерес и изрази пълната си готовност да следва този гибелен за Православието курс. Самотният глас на протест и защита на истинската православна позиция, прозвучал в словото на Йерусалимския патриарх Диодор, остана без отклик и не получи никакъв израз в официално публикувания документ.
Единствените елементи, заслужили критиката и осъждането на участниците в Съвещанието, се явяват «разколническите групи» (така са наречени в посланието онези православни християни, които се противопоставят и не желаят да вземат участие в страшната всеерес на икуменизма). В подкрепа на тази своя линия съставителите на посланието, подписано от православните първойерарси, са се досетили да потърсят даже «помощта» на св. отци, като са употребили за целта следните два цитата от св. Йоан Златоуст: «Дори кръвта на мъченичеството не може да заличи греха на разединението» и «Да изпаднеш в ерес е по-малко зло, отколкото да разединиш Църквата». Впрочем това е единственото място, където св. отци са цитирани в текста, който сам по себе си явно противоречи на всички светоотечески норми и традиции. И тук обаче в икуменически дух се внушава едно неправилно разбиране на съдържанието. «Разединение на Църквата», според светоотеческото виждане, представлява разкъсване на единството на Едната Свята Съборна и Апостолска Църква, която твърдо стои в неизменните и веднъж завинаги определени от св. Вселенски събори догматически и канонически норми и е верен пазител и благовестник на Христовата истина (за всичко това бе вече подробно говорено в първите основания на нашата книга). Тази Църква, вярна на Христовите завети, е отсичала от себе си всички изпаднали в ерес и нежелаещи да се покаят, като е пазела така своя хитон чист и неопетнен. Именно в този смисъл и св. Йоан Златоуст пише, че отсечените от Църквата и намиращите се вън от нея еретици, са по-малко зло отколкото тези, които по едни или други неканонични подбуди търсят разделение на здравото в Христа църковно единство. Когато обаче Църквата бива заливана от явна ерес, каквато е в наши дни всеереста на икуменизма, ВЕРНИТЕ НА ИЗНАЧАЛНОТО, НЕПОВРЕДЕНО ХРИСТОВО УЧЕНИЕ ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ ИМАТ ПЪЛНОТО КАНОНИЧЕСКО ОСНОВАНИЕ В 15-ТО ПРАВИЛО НА ДВУКРАТНИЯ КОНСТАНТИНОПОЛСКИ СЪБОР (961 Г.)35 ДА ПРОЯВЯТ БОГОУГОДНА РЕВНОСТ И ДА СЕ ОТДЕЛЯТ ОТ ЕРЕТИЧЕСТВУВАЩИТЕ, ДОКАТО ПРЕМИНЕ ВЪЛНАТА НА ЗЛОВРЕДНАТА ЕРЕС. Такова отделяне ни най-малко не може да се окачестви като разединение на Църквата, а напротив, то е «достойно за чест»36, защото, както завършва споменатото 15-то правило, отделилите се по причина на действуваща ерес православни християни «не с разкол са разсекли единството на Църквата, но (напротив) те са побързали да запазят Църквата от разколи и разделения»37.
Но докато по отношение на истинските ревнители на Православието участниците в Съвещанието предписват въздържане от «всяко общение с тях», то спрямо неразкаялите се и упорити стоящи повече от 1500 години в своята ерес дохалкидонци, неправилно наричани «Ориенталски православни църкви», те желаят скорошно отстраняване на съществуващите пречки, за да бъде доведен диалогът до «успешен край», т. е. да бъде напълно разчистен пътят за противоканонично общение с тях.
Заслужава особено внимание и фактът, че по време на срещата между предстоятелите е бил обсъждан и въпросът за «светия и велик събор», като при това е била изразена решимост за ускоряване на неговата подготовка». Явно е, че с това се подготвя решаващ удар срещу светото Православие!
Само два месеца след Цариградската среща православният свят видя на дело нейните първи плодове. По най-груб начин бяха изгонени населниците на атонския скит «Св. прор. Илия» при монастира «Пантократор». Живеещите от дълги години в този скит монаси начело с архимандрит Серафим (Бабич) успели да го обновят и благоустроят с много труд и средства. От 1957 г. братята престанали да поменават в църква името на Вселенския патриарх «поради несъгласие с прокатолическата линия и с икуменическата ерес, които следва Цариградската патриаршия»38. От 1985 г. върху скита започнал натиск с цел да бъде възобновено поменаването на Цариградския патриарх, но монасите не отстъпили. На 7/20 май 1992 г. (Преполовение) скитът «Св. прор. Илия» неочаквано бил обкръжен от множество полицаи и гръцки монаси, придружавани от патриаршеския екзарх епископ Атанасий. В обстановка на смут и напрежение началникът на скита и останалите братя били принуждавани или веднага да приемат поменаването на новия Цариградски патриарх Вартоломей, или да напуснат незабавно Св. Гора. След като отказали да отстъпят пред насилието, монасите били набързо качени в полицейски коли и изведени извън пределите на Атон. Не по-малко ужасно е, че след изгонването на монасите в скита бил извършен грабеж, включително и на църковно имущество. Всичко това станало без каквото и да е законно решение от гражданската управа на Св. Гора, с участие на представители от св. Кинотис, но без предварително нареждане от него, като при това на монасите не бил даден дори тридневен срок, за да вземат най-необходимите си вещи.
Междувременно в скита били настанени други монаси, изпратени от монастира «Пантократор», чието ръководство малко преди това било подменено насилствено и незаконно, очевидно с цел по-успешно да проведе замислената акция. Привържениците на Фенер заплашват, че такива мерки ще бъдат взети и срещу всички светогорци зилоти, противници на икуменическата всеерес.
Ето как се осъществяват на практика решенията на Всеправославното съвещание! Истинските ревнители на Православието биват грубо прогонвани с помощта на светските власти, а в същото време в монастирите се внедряват и назначават на ръководни длъжности нови монаси, възпитани в разложителния икуменически дух и готови на всякакви компромиси!
Впрочем патриарх Вартоломей продължи своята дейност за изпълнение на взетите през м. март решения. Явно, че следващата му грижа е да осигури провеждането на практика във всички поместни църкви на позорните решения на «Общата декларация» от Шамбези за обединение с дохалкидонците. За тази цел на 12.08.1992 г. той разпрати писма до предстоятелите на поместните Православни църкви, като ги уведоми за свикването на Междуправославна комисия, която да осъществи тези решения39.
В своята нова инициатива обаче патр. Вартоломей бе изпреварен от Антиохийския патриарх Игнатий IV, който още на 22 юли 1992 г. проведе в Дамаск среща40 с едноименния си предстоятел на дохалкидонците-сирояковити — Игнатий I (Закка) при участието на петима митрополити от двете «православни» — според икуменическата терминология — църкви. На тази среща бе изработен проект за предстоящото обединение и макар да бе отбелязано, че той ще придобие окончателния си вид едва след съгласуване със свещ. Синоди, проектът бе веднага публикуван в «Окръжно послание до клира и народа на Антиохийската Църква» без всякакви уговорки. Както правилно коментира в. «Ортодоксос Типос», «Окръжното послание твърде много излиза от рамките на третираните въпроси, като говори дори за общо свещенодействуване (!) при тайнствата и за други неща, които са недопустими според православния възглед на истинската Църква.»41
Ние нямаме сведения дали решенията на въпросното Окръжно послание са проведени на практика, но с ужас отбелязваме, че това би било равносилно на отпадане на Антиохийската църква от Богооткровената православна вяра!
Така хитро е нагласена икуменическата машина, че тя безпощадно и бавно, но сигурно върши своята разрушителна работа спрямо чистото Православие. Чрез една поместна православна църква тя прави един пробив в догматическия и канонически фронт на Православието, чрез друга поместна църква извършва друг пробив, умело използувайки политическите обстоятелства и липсата на чисто православни (диктувани от интересите на Православието, а не провеждани под икуменическа диктовка!) контакти между отделните поместни православни църкви. Така икуменизмът събаря постепенно разделителните стени, премахва вековните межди и превзема отвътре крепостта на Православието!...
След като бъдат направени достатъчно пробиви в отделните поместни Православни църкви, ще се свика т. нар. «велик» всеправославен събор, за подготовката на който се проведоха вече няколко предсъборни съвещания. Той ще «узакони» беззаконията и ще наложи направените отстъпления на отделните поместни църкви като задължителна икуменическа линия за «вселенската православна църква». Ето как се подготвя пътя на антихриста!...
Печат на всички тия отстъпления, както казахме, ще постави проектиранията «всехристиянски» универсален събор, който несъмнено ще се организира под диктовката на масонството. Забележително е това, че протестантите — както лутерани, тъй и реформати, — непризнаващи досега никакви вселенски събори, вече заговорват за «свикването на един икуменически събор на всички християнски изповедания» — предложение на лютеранския богослов от Мюнхен — W. Pannenberg42, или за свикването на един универсален панхристиянски събор, което е реформатско предложение43.
Като говорим за фрапантни отстъпления на отделни поместни православни църкви, нека уточним, че ние ни най-малко не мислим да обвиняваме в отстъпления светата Православна Църква като Богочовешка цялост! Отделните поместни църкви могат да грешат и в лицето на своите дори най-видни представители — клирици и миряни, да отпадат от истината. В Откровението са отправени упреци към малоазийските поместни църкви за разни техни недостатъци, тежки провинения и недопустими пороци (с изключение на Филаделфийската църква — Откр. гл. 3). Но това не значи, че като са се провинявали пред Господа отделни поместни църкви, цялата Христова Църква се е провинявала и е преставала да бъде «свята и непорочна» (Еф.5:27).
Когато ние говорехме за непогрешимост на Църквата (вж. назад с. 81), разбирахме Православната Църква, а не отделни нейни поместни подразделения. Тази Вселенска Православна Църква не веднъж в миналото е била заливана от вълните на зловерието, но пак е оставала твърда върху скалата на повереното й изповедание, следвайки съвета на св. ап. Павел: «Нека се държим о вероизповеданието!» (Евр.4:14). Тази Вселенска Православна Църква, често обуреваема, се е криела понякога в катакомби и пустини, понякога в пещери и земни пропасти (ср. Евр.11:38). Но тя е съществувала и в епохата на арианската експанзия, и в годините на монофизитската и монотелитската епидемии, и по време на тържествуващата иконоборческа чума... Колкото и малочислена (Лука 12:32), св. Православна Църква пак е оставала непобедима и е надживявала бурите на вековете. Тя и днес е в малцинство, но тя съществува! Тя ще остане да съществува и по времето на антихриста, подкрепяна невидимо от Христа! В нея са се спасявали, спасяват се и сега, а и до свършека на света (Мат.28:20) ще се спасяват истинските Божии чеда по цялата земя, сияейки скрито в безкръвно мъченичество за Божията истина и Божията правда! В непреодолимата си ревност по тази Божия истина и правда те се ръководят от такива благодатни схващания, каквито е изповядал еп. Теофан Затворник в следните редове:
«Не бива да изкривяваме Божията правда. Тя не е наша, а ни е дадена. Наш дълг е да я изповядваме и на всички да я преподаваме чиста, както е дошла до нас от Божиите уста. По живот ние сме грешни. Но нека поне проповядваме Божията правда без примес, и то ще бъде добре!»44
В същия дух е писал и великият борец за Православието св. Марк Ефески, като е казвал: «Нека изповядваме до последен дъх с велико дръзновение благия залог на светите отци — изповеданието, известно нам от детинство, което ние най-напред сме произнасяли и с което, накрая, ще си отидем от тук, отнасяйки със себе си ако не друго, то поне Православието!»45
Солта на света е светото Православие (Мат.5:13)! Днес, съзнателно или несъзнателно «православните» икуменисти се опитват да го обезсолят и да го изложат на потъпкване. Но потъпкването на словото Божие, свято съхранявано в Св. Православие не може да остане безнаказано.
БЕЛЕЖКИ
1. Виж: «Църковен вестник», бр. 24, София, 21 авг. 1973 г., стр.9, кол.I.
2. В светлината на посочените тук политико-исторически условия ясно се вижда колко неоснователно е да се приписват на календарната реформа научно-астрономически основания за провеждането й.
3. Виж: «деяния и решения на Всеправославния конгрес в Константинопол, 10.V — 8.6.1923 г., изд. Константинопол, 1923 г., на гръцки ез.
4. Виж: проф. С. Троицкий, «Будем вместе бороться с опасностью», ЖМП.1950, No2, стр.46.
5. Internationale Kirchliche Zeitschrift, 3. Heft, Bern, 1971, S. 134.
6. Сведенията черпим от Irenicon, — 4, 1970, p. 574.
7. «Църковен вестник, бр. 25, 1971, с. 12, кол. II.
8. ЖМП, — 1, 1070 г., с. 5. Впоследствие това решение е било отменено. Вж. : ЖМП, — 9, 1986, с. 7.
9. Цит. по «The Old Calendarist» — Bulletin of the St. George Information Service. Bournemouth, — 13, 1972, p. 2-3.
10. Ibidem.
11. Неуместно е да се говори за главенство по чест, а само за първенство по чест, в смисъл на «пръв между равни».
12. Irenicon, — 2, 1971, p.220-221; вж също — 3, 1071, p. 369-370.
13 Наприм. Франц фон Бадер. Samtlische Werke. Band X. Leipzig, 1855, S. 91; Хефеле. Beitrage zur Kirchengeschihte. 1864, I, S. 432.
14. Докато доскоро можеше още да става дума Еладската църква да напусне ССЦ, напоследък,подир влизането на Гърция като десета държава в Европейската икономическа общност («Общия пазар»), това е вече изключено, понеже Еладската църква е принудена да участвува и в новосъздадения «Икуменически комитет на църквите от Европейската общност» и по такъв начин е двойно свързана с икуменизма (вж. «Ортодоксос Типос», бр. 623, Атина, 12.Х.1984, с. 1, кол. I.
15. Irenicon, — 4, 1971, p. 539-540.
16. «Ортодоксос Типос», бр. 611, Атина, 15.VI.1984, с. 3, кол. I-II.
17. Internationale Kirchliche Zeitschrift, 3. Heft, Bern, 1971, S. 128.
18. Патр. Йеремия II. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 222.
19. Архиеп. Серафимъ (Соболевъ). ПроповЬди. С., 1944, с. 3.
20. Сведенията за това събитие поместваме по «Ортодоксос Типос», бр. 768, 11.12.1987, с. 1-4.
21. «Ортодоксос Типос», бр. 854, 6.10.1989, с. 1.
22. Пак там, бр. 831, 24.03.1989.
23. Вж. сп. «Агиос Агатангелос Есфигменитис», бр. 124, март-април 1991, с. 7.
24. Contacts, — 150, 2e trimestre 1990, p. 101-127.
25. Ibidem, p. 102.
26. Ibidem.
27. Ibidem, p. 117.
28. По сп. «Агиос Агатангелос Есфигменитис», бр. 127, септември-октомври 1991, с. 4.
29. Св. Козма Фламиатски. Събрани съчинения (на гръцки език). изд. Хар. Спану. Атина, 1976, с. 99-100.
30. «Църковен вестник», бр. 12, 23.03.1992, с. 1-3.
31. Думата е употребена само в традиционните формули в началото и края на посланието.
32. Пак там, с. 1.
33. Пак там, с. 2.
34. Там.
35. Книга правилъ св. апостолъ, св. соборовъ вселенскихъ и поместныхъ и св. отецъ. М., 1893, с. 262.
36. Там.
37. Там.
38. Сп. «Агиос Агатангелос Есфигменитис», бр. 130-а, извънреден, 23.05.1992, с.15-16.
39. «Ортодоксос Типос», бр. 995, 23.10.1992, с. 1.
40. «Ортодоксос Типос», бр. 981, 19.06.1992, с. 1.
41. Там.
42. Irenicon, — 1, 1975, p. 75.
43. Там.
44. Епископъ Феофанъ. Письма о христiанской жизни. Письмо 65. М., 1891, с. 94.
45. Архим. Амвросiй. Святой Маркъ Ефесскiй и Флорентiйская унiя. Нью-Йорк. 1963, с. 352.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.