Последна промяна:
27.09.2006 9:49
Но най-типичната икуменическа новост във въпросния брой на «Risk» е сензационното съобщение, че се правят вече опити за създаване на първите икуменически енории. Що е енория? — Това е малка клетка в огромния организъм на Христовата Църква. Това са групирани около един духовен пастир еднакво вярващи християни, които се събират в своя енорийски храм да се молят и получават Божията благодат чрез разните молитви, тайнства и треби, извършвани за тях от енорийския свещеник. Самопонятно е, че членовете на енорията могат да бъдат само обединени в истинската вяра християни. Разномислещи не могат да образуват една енория. А ето че сега се правят опити тъкмо разномислещи по въпросите на вярата да се сгрупирват в някакви си тъй наречени «икуменически енории»! Тия опити се провеждат в Швейцария от 1966 г. насам. Вероизповедните проблеми не са се намесвали в тоя процес (с. 70). Новите «икуменически енории» се изграждат върху надконфесионална почва.
В що се състои работата на тия нови «енории»? — Млади хора от разни изповедания се събират в духовна общност с дълбокото убеждение, че да живееш в другарство с други помага на личното развитие и засилва способността да възприемаш и да изслушваш. В 1968 г. е била създадена младежка икуменическа енория в Лозана. «За периода от 2 февруари до Великден се събирали повече от 1 000 младежи от Лозана — католици, протестанти и «православни», за да провеждат опити да живеят в общение върху широка основа» (с. 74). Социалната благотворителност заемала първо място. Гостоприемство, материално подпомагане, политически занимания и акции, ежедневни молитви и неделни служби — ето дейността на енорията.
Без коментиране се съобщава фактът, че членовете на тая първа икуменическа енория в Лозана се причастявали заедно — католици, протестанти, «православни» — и че католическите участници били отлъчени от своите диоцези — Фрайбург, Лозана и Женева — за този си своеволен акт.
Използувайки ентусиазма на младите, ССЦ създал вече първите свои енории на съвсем нови начала — върху принципите на социалното съжителство, като подчинил интеркомуниона на тия принципи. Ако една такава енория се разтури, други десет възникват на на нейно място (с. 75).
Такива «енории» са станали възможни поради настъпилата промяна на мислите. Те се раждат от надконфесионалното безразличие и водят към още по-радикално равнодушие към вярата. В икуменически органи четем: «Не собствената вероизповед трябва да стои в центъра на мисленето и действуването, но едната църква на Иисуса Христа. Освен това вече се касае не до това да откриваш Божието царство в църквите, а да проследиш неговите следи в света» (т. е. извън християнството, сред нехристиянските религии и разните светски организации и идеологии — в ск.н.)1.
Засега целта е по-близка — «съединението на всички християни на всяко място». Това е тъй наречената «икумена на мястото»2.
Разбира се, мъчно е отначало за младите вярващи да се откъснат от службите в своите църкви и да усвоят нови религиозни навици — икуменически. Но младият човек бързо привиква към новото. Ето как описва своето икуменическо прекършване една млада девойка, напуснала своята енорийска църква. Отначало тя влязла с известно недоверие и предпазливост в новия за нея икуменически храм, който тъй малко приличал на традиционните богослужебни места! «По време на службата аз изпитвах всички възможни реакции. На първо място чувство на предпазливост, на обърканост, понеже онова, що се говореше, и готовността, която се искаше от нас да се отворим за контакт с други, някак си ме смущаваше. Аз се чувствувах неспокойна, понеже музиката, против която доста се бунтувах в началото, дразнеше ушите ми и нарушаваше моето молитвено настроение. Но отпосле аз изпитах голяма радост, че мога да изкажа моите идеи, да обсъждам онова, което е близко до сърцето ми, да срещам други млади хора, които като мене заедно разглеждаха нередностите в нашата църква и в нашия свят и над всичко обмисляха какво трябва да се направи».
Според тази девойка, младежкото движение «Jeunes en marche — Младежи в настъпление» значи: Търсеж, задълбочаване в проблемите, изваждане свои заключения от случките, изследване на всичко, за да го видиш после в по-ясна светлина — и всичко това да вършиш не сам, а с група (с. 81-82).
Най-печалното е, че в тия икуменически енории участвуват и православни младежи. Те постепенно се увличат в новото, изневеряват на свещените църковни традиции и окончателно биват загубени за светото Православие!
Икуменическите енории биват използувани за помирение на разноверните християни. Тук се прилагат диалозите, при което се изисква вслушване в мнението на другия, толерантност и проявяване на разбиране към другия. Защото «да се разбираме един друг — това е вече помирение» (с. 87). Тук се апелира към обединяване на всичко материално и духовно, с цел да излезе човек от своята самодоволна затвореност и да се отвори за влиянието на другия. «Защото помирение се постига чрез преоценяване на известни ценности — както материални, така и духовни» (с. 87). Съвместната работа за постигането на общата цел също спомага да се преодолее личния антагонизъм. Пътеки към помирението са взаимното доверие и приятелство. Честите срещи способствуват за разрушаване на предварително изработените идеи, тъй че в икуменическите енории може човек да «задълбочи» мярата си чрез размяна на мисли и придобиване на знание, каквото други имат. По отношение пък на литургическото общение чрез съвместно молене и взаимно участие в службите на друго изповедание, което има съвсем различна традиция, ние постепенно започваме да чувствуваме в чуждата традиция също тъй у дома си, както в своята. Но тук се напомня и подчертава най-главното условие: — за да се постигне помирението, всеки трябва абсолютно да се откаже да гледа на своята вероизповед и на своята църква като на най-добра и най-превъзходна, при все че си остава засега да участвува в нея до окончателното помирение в Универсалната църква» (с. 87).
Но що означава това за православния християнин-икуменист? То значи, че той трябва, ако е съзнателен член на новото църковно световно движение, да престане да счита Православието за единствена непогрешима вероизповед и да не смята Православната Църква като единствено добра и превъзходна, като «стълб и крепило на истината» (1 Тим.3:16), а да се вслушва и в другите «църковни» традиции, да възприема като възможни и правилни възгледите и на неправославните, очаквайки чрез това да бъде обогатена и «задълбочена» православната му вяра, и накрай да прояви «разбиране» към еретиците и да ги приеме в молитвено и евхаристийно общение!
Всичко това е недопустимо от православно гледище! И ето защо: Една заблуда може да се допълва с разни други заблуди, какъвто е случаят с редица древни ереси. Така например, македониянската (духоборческа) ерес се явява като допълнение и доразвиване на предхождащата я арианска ерес; монотелитската ерес пък идва да допълни монофизитската ерес и пр. За разлика от това истината не търпи да бъде «допълвана» със заблуди, защото тогава би престанала да бъде истина!
В същия брой на «Risk», в една статия под заглавие «Революция в една градска енория» се препоръчва на църквите примера на енорийския храм в Ню Йорк «Св. Климент» от Епископалната църква на Америка. В тоя храм вече години наред Американският местен театър е давал представления и то с такъв успех, че е застрашавал да затъмни църковното дело (с. 102). Тоя малък храм бил почти замрял. Съживяването му се дължало на театралните представления, давани по време на литургията. Старите енориаши избягали (очевидно възмутени). Но дошли нови. Те обичали театъра и не одобрявали старомодната религия, били нерелигиозни и търсели само развлечения. В тоя храм всяка неделя имало «причастие», към което се прибавял много светски материал: театрални пиески, литературни четения, свободни изказвания на народа, — и всичко това замествало проповедта (с. 103). «След причастието — разказва пасторът — ние пием кафе в храма и около олтара... Някои хора не идват на литургията, а идват на кафе» (с. 109)... Ето образеца на икуменическите храмове — да се превърнат в кафенета!
Същото подготвят икуменистите и за православните храмове! Христос бе възмутен на времето от това, че евреите бяха превърнали Божия храм от дом на молитва в дом за търговия. Той не пощади кощунниците, а «като направи бич от върви, изпъди из храма всички» (Иоан.2:15-16)! Той не ще пощади и съвременните кощунници! Тия кощунници искат да заменят Православната Църква с «универсалната икуменическа църква». Те подменят думите на Господнята молитва «Да дойде Твоето царство» с думите: «Да дойде Твоята революция!» Те искат да съборят оградата на Православието, за да става по-лесно изневярата на истината, да се смеси тя окончателно с лъжата и да потъне в нея! Но те няма докрай да успеят!
И все пак ние сме свидетели на онова велико отстъпление, за което св. ап. Павел говори, че то ще предшествува кошмарните събития пред свършека на света (2 Сол.2:3)! Плановете на отстъплението вече се прилагат и мнозина «православни» икуменисти вече твърде много са затънали в пътя на отстъплението и изневярата на Православието, както илюстрирахме това с многобройни примери...БЕЛЕЖКИ
1 Okumenische Rundschau, H. I., 1974, S. 34.
2 Ibidem, S. 36.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.