Последна промяна:
27.09.2006 9:45
В един от броевете на младежкото икуменическо списание «Risk», следващ подир тоя посветен на IV асамблея на ССЦ в Упсала (1968 г.), срещаме нови очебийни доказателства за богоотстъпническия характер на икуменическото движение. Тук можем да прочетем мисли като следната: «Църквата трябва да проповядва за този свят, а не за света, който има да настъпи» (т.е. за задгробния свят — в ск.н.)1.
Тук е поместено и едно ново «Верую» (с. 25-26), с което се цели да бъде изместен старият всеобщо възприет Никео-цариградски Символ на вярата, тъй като той не е вече по вкусовете на младите икуменисти. Досега знаехме, че ние (християните) имаме нужда от Христа, за да се спасим. А сега младите икуменисти пишат: «Христос има нужда от нас за Своята революция» (с. 25). Новото «Верую», подчинено всецяло на духа на тоя свят и на неговите земни цели, дава съвсем изопачен образ на Иисуса Христа и на Неговото свято дело на земята. Там четем: «Аз вярвам в Иисуса Христа, понеже Той беше прав, когато като единствен индивид, който нищо не може да направи (sic!), работеше, за да промени статуквото, и при това загина (к.н.)».
Непоносимо кощунство е да се говори за Иисуса Христа, че като отделен индивид Той нищо не можел да направи. За нас вярващите Той не е обикновен «индивид», а всемогъщият въплътен Син Божи, Който можеше при арестуването Му в Гетсимания да се защити без Петровия нож, като помоли Своя Отец да Му представи повече от 12 легиона ангели (Мат.26:52-53) и на дело показа за миг Своята Божествена власт върху пратените да Го арестуват въоръжени войници, които без никаква видима причина «се дръпнаха назад и паднаха на земята» (Иоан.18:6)!
Ако прочее Той не е направил нищо за революционната промяна на греховните условия в тоя свят по вкусовете на икуменистите, то е не защото нищо не е могъл Сам да стори, а защото това не е в Божествения план. Неговата цел е не променяне на света, лежащ в зло (1 Иоан.5:19), а променяне на душата,в обстановката на греха, с оглед на вечното й спасение! Христос казва на онзи, който иска намесата Му в подялбата на наследството: «Човече, кой Ме е поставил да ви съдя или деля?» (Лука 12:13-14). Да се употребява пък за Иисуса Христа думата «загинал» е направо безбожно. Спасителят не «загина», а Сам доброволно се предаде на смърт заради нас, имайки власт да даде душата Си и власт пак да я приеме (Иоан.10:18) чрез възкръсването Си от мъртвите!
По-нататък в това «Верую» четем: «Всеки ден аз се боя, че Той (Иисус Христос) умря напразно, понеже не са Го имали пред очите си нашите църкви, понеже ние изневерихме на Неговата революция поради послушание към властите и от страх пред тях». Допускането, че може би Иисус Христос е умрял напразно, е свидетелство за безбожно неразбиране на Неговото всемирно изкупително дело. Та нали благодарение на това изкупително Христово дело са се спасявали, спасяват се и занапред ще се спасяват от греха, проклятието и смъртта милиони и милиони повярвали в Христа души, без да е било нужно за наследяване на Царството небесно да провеждат някаква-си икуменическа революция!
Накрая в разглежданото «Верую» се казва: «Аз вярвам в справедливия мир, който може да бъде постигнат, във възможността на един смислен живот за всички човеци, в бъдещето на този Божи свят. Амин». — Не е нужно да се подчертава колко завършекът на това «Верую» е противоположен на нашия Символ на вярата, насочващ последния ни поглед не към тоя земен свят, който е преходен (1 Кор.7:31) и чийто край наближава (2 Петр.3:10), а към «живота на бъдещия век», т.е. към Небесното Христово царство, което е вечно.
В същия брой на «Risk» виждаме, как са били изтълкувани в духа на икуменизма Блаженствата от Христовата проповед на планината (Мат.5:3-10) по време на «политическите вечерни богослужения», проведени в Кьолнската катедрала. Разгледани в чисто светски, земен аспект, те са били напълно лишени от своето дълбоко духовно съдържание, понеже им е било дадено политико-социологическо тълкувание (с. 30-31). Същото кощунство е повторено и при разглеждане на Господнята молитва «Отче наш» (с. 36-38). При това за отбелязване е, че храмът, дето се провеждали тия «политически вечерни богослужения», бил превърнат в салон. Там събиращите се, докато чакали започването на «богослужението», шумно разговаряли, държали се съвсем свободно като в кафене, четели си вестниците и пр. (с. 27). Но това съвсем не е чудно, щом икуменическата преса вменява в дълг на християните да се занимават с политика! (с. 32-34).
На с. 46 в разглеждания брой на «Risk» с големи разкривени букви е написана без коментарии абсолютно антихристиянската и въвеждаща в дълбоки заблуждения мисъл: «The Incarnation Has Not Yet Taken Place», т.е. «Въплъщението още не е станало». Какво иска да каже с това редакцията на «Risk»? — Очевидно, че трябва да чакаме нов «месия»! За нас християните в обратното твърдение е истината: Боговъплъщението вече е станало. Свещеното Писание свидетелствува: «Словото стана плът» (Иоан.1:14), «Бог се яви в плът» (1 Тим.3:16). Да чакаме ново «въплъщение» — това значи да не вярваме в Иисуса Христа, въплътилия се Син Божи, а да приемем имащия да дойде антихрист за «спасител на света»!
Напоследък в окултно-теософските среди много се работи за тая подмяна на Христа с антихриста. Така например теософката Alice Bailey е публикувала редица теософски съчинения, между които книгата, носеща многозначителното заглавие «Връщането на Христа». Тук под вида на Второ пришествие на Христа всъщност се говори за идването на антихриста като някакво «превъплъщение» на Христа! — Като признава уж Христа за «духовен водач на Запада», авторката поставя наравно с Него Буда като «духовен водач на Изтока»2. С това поместно разпределяне на света се загатва, че «оня, който ще дойде» подир Христа, ще обедини целия свят под своята власт: «Неговото връщане и дело вече не ще могат да се ограничават с една малка местност или с една единствена област, непозната за мнозинството, както е било някога. Радиото, пресата, разпространяването на новините ще направят идването му различно от онова на предишните Пратеници. Бързите превозни средства — параходи, влакове, самолети, ще го направят достъпен за хиляди индивиди, които ще могат да се доближат до него. Благодарение на телевизията неговото лице ще може да стане близко на всички; и наистина «всяко око ще го види»3... «Никой не знае към коя нация ще принадлежи той: дали ще бъде англичанин или русин, черен или латинец, турчин, индус или от някоя друга националност. Кой може да каже дали той ще бъде християнин, индуист или будист, или пък независим от всякаква частна вяра? Той не ще дойде да възстанови никоя от древните религии, включително и християнството...»4 Накрая авторката-теософка съвсем се издава, като заявява, че «Христос, който ще дойде, не ще прилича на Христа, Който привидно ни напусна»5, и по-долу заключава: «Ако човеците търсят Христа, Който напусна Своите ученици преди векове, те не ще познаят Христа, който е на път да се върне (к.н.)»6. С последното твърдение сме съгласни и ние, православните християни, че действително в лицето на антихриста няма да познаем и признаем Христа, тъй като между тях няма абсолютно нищо общо: «Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?» (2 Кор.6:14-15).БЕЛЕЖКИ
1 Risk, vol. V, 3/4 1969, p. 18.
2 Bailey, Alice A. Le Retour du Christ (2-e edition). Geneve, 1974, p. 41.
3 Ibid., p. 18.
4 Ibid., p. 20.
5 Ibid., p. 51.
6 Ibid., p. 52.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.