Последна промяна:
27.09.2006 9:24
Смелите предвиждания и планове започват днес да се сбъдват. Женевският икуменизъм не се задоволява вече да е «братски съюз на църкви», а постепенно става законодателно учреждение, което упражнява власт над църквите, членуващи в него, включително и над Православните поместни църкви. Досега такава власт представляваха и представляват за нас само Вселенските събори. Но ето че техният авторитет почва постепенно да спада за сметка на една нова сила — Световният съвет на църквите! Тоя Съвет като някакъв всецърковен орган, изместващ постепенно Вселенските събори, започва да налага разбиранията си и в догматическата и в каноническата област. Всичко това се върши с планомерна постепенност. Ние сме сега в стадия, когато вече ръководни икуменисти си позволяват да правят публични изказвания, като онова, направено от д-р Висерт Хуфт при официалното му посещение в Софийската Духовна академия на 24 ноември 1964 г., а именно: «Женева е място, дето се упражнява известна власт, и което би искало да стане център на юрисдикция (к.н.)»1.
В «Писмото до църквите», разпратено от централния комитет на ССЦ, (заседавал в Утрехт през август 1972 г.) в заключението се казва: «Най-голямата проверка на нашата заангажираност лежи в степента, в която ние осъществяваме на дело в нашите църкви споразуменията, постигнати в нашето братство»2. Мисълта, вложена в тоя дипломатично и умишлено замъглен израз, е безспорно следната: От членките-църкви се иска да провеждат по места взетите в ССЦ като във върховен църковен орган решения по разните канонически, догматически, социални и други въпроси.
От понятно самолюбие и от чувство на самосъхранение представителите на Православието в икуменическото движение не искат да признаят, че ССЦ може да упражнява някаква власт над поместните православни църкви. Решенията на икуменическите асамблеи, свиквани всеки 7 години и определящи програмата и политиката на ССЦ, според тях, нямали уж законодателен характер за църквите-членки. Конституцията на ССЦ определяла, че, макар Съветът да можел да дава препоръки и да предоставя благоприятна възможност за съвместно действуване от страна на влизащите в него членове, но той не може законодателно да въздействува над тях, освен в ония случаи, когато това «доброволно» му се възлагало3. Така се пише на книга. А на дело е съвсем иначе. Нека дадем думата на фактите!
1. Факт първи. — ССЦ събира под форма на задължителни членски вноски огромни суми от членуващите в него «църкви». И Българската Православна Църква покорно внася ежегодно своята членска вноска. С тия суми разполага протестантският по дух ССЦ! Парадоксално е, че Православните поместни църкви подпомагат финансово ССЦ, за да бъдат рушени от него!
2 Факт втори. — ССЦ си е присвоил правото да раздава стипендии, с което обвързва съвестите на «облагодетелствуваните» от него православни стипендианти. При това той дава стипендии не само за протестантски страни и не само за икуменически институти, дето явно се развращават в каноническо и догматическо отношение младите православни студенти, но — което е най-куриозното — той дава често стипендии на православни студенти и клирици за православни страни! Такъв е случаят, например, с ръкоположения през 1974 г. млад сръбски епископ Ириней Моравички (сега вече епископ на Нишката епархия), за когото четем в сръбското православно списание «Православлье» следното: «Като стипендиант на ССЦ, през учебната 1962/1963 година, той задълбочава знанията си по Свещ. Писание в Гърция, изучавайки изворите на Православието»4. Нима Сръбската Православна църква не е могла на свои разноски да прати своя клирик в православна Гърция на специализация, и нима Еладската Православна Църква не е могла да го издържа като свой стипендиант (както толкова други), та е трябвало да прави това протестантският ССЦ?! Щом и в субсидирането на православни младежи за следване или специализиране в православни богословски институти вече се вмесва ССЦ, ясно е, че той иска да управлява и тая област, да задължава съвестите на «облагодетелствуваните» от него и да ги използува в бъдеще като свои хора за свои цели. Само с това може да се обясни изкуствената намеса на ССЦ в отношенията между две поместни Православни църкви, които вместо да се възпротивят на такава унизителна за тях намеса, пораженски отпускат ръце и допущат ССЦ да осъществява свои планове на тяхна почва! Нека отбележим, че това става през 1962 г., т.е. веднага подир злополучното влизане на поместните Православни църкви в ССЦ — като непосредствена последица от извършения с това пробив!
3. Факт трети. Провеждането на календарната реформа в някои поместни Православни църкви.
Не се скрива от някои наши икуменисти, че тъкмо «след двадесетте години на нашето столетие, когато засилващата се носталгия по християнското единство водеше до нови и все по-ефикасни инициативи за икуменическо сътрудничество и сближение, бе проявен особен интерес и към църковно-календарния въпрос» (к.н.)5. Тъкмо с тоя «особен интерес» на икуменическите среди към календарния въпрос може да се обясни станалото през 1923-1924 г. за пръв път в лоното на Православието пакостно календарно нововъведение, при което Цариградската патриаршия, под давлението на чужди тъмни сили, прие новия стил за подвижните празници. Скоро след това нейният лош пример бе последван от някои поместни православни църкви — еладската, румънската, александрийската и др.
Знае се, че в 1962 г., както и през 1965-1966, г. ССЦ усилено работи в полза на календарната реформа особено сред ония православни църкви, които се отличават с по-голяма привързаност към свещените традиции на Православието. През това време се изпращат «няколко писма до църквите-членки на ССЦ с въпросници относно евентуалните промени в църковния календар»6. В резултат на това настойчиво вмешателство във вътрешния живот на православните поместни църкви, в края на 1968 г. се проведе у нас календарната реформа под предлог, че уж вече повече отговаряла на съвременното състояние на астрономическата наука. Всъщност тя може да се нарече плод на засилените връзки на Българската Православна Църква със ССЦ. Осъществяването на реформата ни приближава до реализирането на икуменическите идеали за «еднообразие на практиката във всички християнски изповедания»7.
В окръжното послание, с което се оповести въвеждането на новия календарен стил, покойният патриарх Кирил и Св. Синод признаха по най-официален начин, че «приемането на тоя календар съответствува на икуменическите стремежи на св. Църква (sic!)»8. С това се заяви от най-високо църковно място, и то публично, че пред интересите на чистото Православие са предпочетени съображенията за сближение с враговете на Православието! Изглежда, че желанието да угаждат на своите женевски господари е най-важното нещо за нашите икуменически деятели. В името на това сближаване с еретиците бяха пренебрегнати редица твърде важни факти като следните:
1) Календарната реформа внесе историческа и хронологическа неправда в календара, като измести с 13 дена напред чествуването на светиите и свещените събития. Да вземем за пример празнуването паметта на св. Серафим Саровски. Той е починал в началото на 1833 г. на 2/15 януари. Сега пък по новия календар се празнува паметта му с 13 дена по-рано от истинската дата на неговата смърт!
2) Освен православния Месецослов, новият стил обърква и църковния Устав, и по-специално «Марковите глави», поместени в края на Триода, чрез които се определя богослужебния ред при съвпадане на някои минейни празници с триодните, — например, на Благовещение с Цветница или с Пасха.
3) Новият стил скъсява с 13 дни Петровия пост за новостилците, а в някои години, когато православната Пасха се случи на по-късна дата, Петровият пост напълно се унищожава от новостилния календар. Такъв бе случаят през 1975 г. и особено през 1983 г., когато по новия стил Петровден се падна през блажната седмица между Петдесетница и Неделя на всички светии, подир която нормално започва Петровия пост.
4) Новият календар обърка вярващите свикнали с досегашните празници, някои от които са свързани с разни хубави народни традиции, като например Гергоьовден, който по новия стил много често се пада преди Пасха, а това прави невъзможно чествуването му. Затова се наложи Св. Синод да вземе решение този празник всяка година да се празнува по стария стил. Това беше едно негласно признаване правотата на стария календар!
5) Въвеждането на «нов стил» в църквата подкопа у народа доверието към нея като твърда крепост на неизменното Православие!
Тук трябва да добавим, че извършената у нас календарна реформа над вековно прилагания в Христовата Църква юлиански календар не е окончателна, а се очертава само като начало на нови още по-смущаващи календарни изменения. Като втори етап се предвижда изменението на православната Пасхалия и превръщането на Пасхата от подвижен в неподвижен празник. Върху това вече се пише открито в нашите църковни издания9. За да може да се извърши тая нова реформа, издига се глас за освобождаване православната Пасха от «досадната й зависимост от юдейската пасха» и за фиксирането й на определен ден — например, втория неделен ден от м. април. Говори се вече открито за отменяне на някои канони, понеже се съзнава, че реформирането на Пасхата е антиканонично и не може да стане въз основа на каноните. Това, както се знае, направо противоречи на 7 апостолско правило, на 1 правило на Антиохийския събор и на решенията на I Вселенски събор! За да бъде доведено православното ухо до привикване към предлаганите незаконни реформи чрез нарушаване на каноните, лукаво се подхвърля, че има канони «остарели, несъвременни», а някои канони направо се обявяват за фактически отменени, понеже не били вече спазвани10 (вж. назад с. 269, т. 2).
Но ако така се разсъждава, ще се стигне до узаконяване на всяко беззаконие в Църквата. Каноните са създадени от св. отци, при благодатното съдействие на Св. Дух (Деян.15:28), не за да ги съдим като «остарели и несъвременни», а за да ни съдят те и да ни учат на църковна дисциплина и послушание. Отдавна не се спазват 10 и 45 апостолски правила за молитвено необщуване с инославни и еретици. И виждаме, до къде е довело това мнозина от «православните» в сработването им с икуменизма. Нима трябва да зачеркнем тези свещени канони, понеже фактически не се съблюдават от «православните» икуменисти, и да ги заменим с други «канони», коренно противоположни на тях?! Но това би значело да се обърне православното каноническо право, а и самото Православие с главата надолу!
Модерният болезнен устрем към реформи, хитро насърчаван от ССЦ, е обхванал за съжаление управляващите кръгове на почти всички поместни православни църкви. Междуправославната комисия по подготовка на очаквания вероотстъпнически «велик събор на Източната православна църква», срещу който има солидни и оправдани протести11, на заседанията си в Женева от 16 до 28 юли 1971 г., като направила по отношение на постите множество вредни предложения за съкращавания, отменяния и облекчения, е препоръчала (естествено по натиска на ССЦ) въвеждането на новия стил и на нова «пасхалия» във всички поместни православни църкви, имайки пред вид не единството сред православния свят, а изпълняването на икуменическата задача — да се празнуват «великите християнски празници едновременно от целия християнски свят»12. Тая икуменическа задача е ясно набелязана още от 1920 г. в издаденото тогава злополучно окръжно послание на Цариградската патриаршия като първа крачка на сближаване с инославните изповедания13.
И у нас икуменистите упорито работят в посока към отстъпление от Православието. В няколко вече статии проф. Т. Събев подготвя почвата за приемане на предначертаната измяна на вековната православна Пасхалия. Той представя решението на I Вселенски събор по този въпрос едва ли не като съвсем близко по дух с мненията и тенденциите, ширещи се в днешните икуменически кръгове. В разни варианти той подчертава с курсив мисълта, че решението на 318-те св. отци, събрани в Никея, било: «Възкресение Христово да се чествува едновременно — на една дата от всички християни»14. Той умишлено обаче не споменава (нещо, което за него като историк е непростимо!), че това решение се отнася не до еретиците, а единствено и само до православните християни, между които дотогава имало някои разногласия по Пасхалния въпрос. Това съборно решение не е имало предвид нито арианите (които считали себе си за «християни»), нито гностиците-маркионити (Маркион смятал себе си за чист «християнин»)15, нито манихеите (Манес бил бивш презвитер на Православната Църква)16, нито антитринитариите-динамисти, чиито главен представител бил Павел Самосатски, антиохийски епископ, нито антитринитариите модалисти с техния идеолог презвитера Савелий. Всички тях Църквата е отлъчила и не искала да има нищо общо с тях, а камо ли пък да празнува заедно с тях най-великия си Празник! И ако днес ССЦ се стреми да обединява, и то в заблудата, напразно се представя Никейският събор като образец за ССЦ! Първият отхвърли ересите, докато ССЦ ги събира. Никейският събор ратуваше за всеправославно единство, а ССЦ — за всееретическо и плуралистично единство. Първият беше изразител на истината и затова бе истински Вселенски събор, а ССЦ изопачава истината и узурпира названието «икуменически» (= вселенски). При това Първият Вселенски събор утвърди и завеща за вечни времена точно установени принципи за изчисляване на деня на Пасхата, а днес ССЦ се стреми да разклати и потъпче тези принципи.
Може ли след всичко това да бъде вярна мисълта на проф. Т. Събев, че «новата (икуменическа — в ск.н.) инициатива за съвместно чествуване на Великден»... можела да «черпи ентусиазъм и сили от вселенско-икуменическия дух на Никейския форум и неговото решение за еднообразие в пасхалната традиция»! И не е ли насилие над фактите да се пише, че през последните години (отровени от икуменизма — в ск.н.) добивал особена актуалност «идеалът на 318-те Никейски отци — всички Христови последователи да чествуват едновременно своя пръв по важност празник»! Според думите на проф. Събев, този идеал бил прегръщан с разбиране и обич от «все по-широки среди във всички християнски църкви»17. Но това не е вярно. Днешните тъй наричани «християнски църкви» тъкмо не проявяват никакво «разбиране и обич» към чисто православния идеал на I Вселенски Събор, а напротив — явно го погазват, чуждейки се все повече и повече от Православието! Оттук става ясно колко пакостно за Православната ни Църква е внушението на проф. Събев — «тези въпроси да се проучат добре от свещенството... и да се разясняват пред вярващите»... в онова икуменическо осветление, което дават публикации и статии в църковния ни периодичен печат от 1968 г. насам18.
Уеднаквяването на календара и на Пасхата с оглед да се получи пълно общуване в празниците с инославните услужва не на Православната Църква, а на антиправославните икуменически цели да се премахнат постепенно разделителните граници между Православни и инославни и да се приобщи Православието към подривните начала на икуменизма.
Някои у нас смятат, че календарната реформа не накърнявала с нищо св. Православие, понеже нямала нито догматически, нито канонически характер! Архимандрит Методий дотам я омаловажава, че я нарича даже «дреболия»19. Но така преднамерено да се заблуждават обикновените християни от компетентни лица е твърде недобросъвестно. На мнозина неосведомеността им пречи да видят, че тая реформа, макар и да няма сама по себе си догматически характер, води неминуемо към догматическо безразличие, отдавна насаждано и многожелано от икуменизма и нанася голяма вреда с това, че разклаща вековни народни християнски обичаи, като нарушава с това някои важни църковни канони. За нас църковно-календарният въпрос е не толкова астрономически, колкото богослужебно-уставен и канонически въпрос. В 37 правило на Лаодикийския събор, чиито решения са приети като общозадължителни за цялата Църква с правило 2-ро на VI Вселенски Събор, четем следното: «Не трябва да се приемат празнични дарове, пращани от юдеи или от еретици, нито да се празнува заедно с тях»20. А че изразът «заедно с тях» означава съвместно празнуване не само по място, но и по време, това се вижда от паралелното 70-то апостолско правило, което гласи: «Епископ, презвитер, дякон или въобще броящ се от клира, който пости заедно с юдеи, празнува заедно с тях или приема техни празнични дарове..., да бъде низвергнат, а мирянин да бъде отлъчен»21. А ето, календарната реформа ни заставя да празнуваме Рождество Христово и много други неподвижни празници заедно с римокатолици и протестанти, при все че те са отстъпили от своевременното чествуване на тези празници чрез злополучната григорианска реформа на юлианския календар през 1582 г., отразила се и на неканоничното празнуване на Пасхата от инославните. Тъй че празнуването на обща антиканонична «пасха» съвсем би смесило православните с тях!
Петербургският митрополит Антоний Вадковский (+1912 г.) добре е разсъдил: «Юлианският календар, при прилагането му към църковната практика, е във всички случаи надеждна котва, която запазва православните да не бъдат окончателно погълнати от инославния свят, и е отличителен белег, под който чедата на Православието се събират заедно. Допускането за някои от православните чеда да се отделят от нас в църковната практика и да вървят в съгласие с инославните, при догматическа неграмотност, може да има в бъдеще нежелателни и дори пагубни последици за доброто състояние на Вселенската Църква и може да послужи като «оръжие в ръцете на нейните врагове, които под предлог уж на интересите на православните народи отдавна се опълчват против вселенското единство (к.н.)»22.
Тия мъдри предупредителни думи виждаме да се сбъдват в наше време.
Извършената календарна реформа специално у нас причини много и големи злини. Народът, който знае на памет своите стари празници, сега е раздвоен и не знае по кой стил да ги чествува. Мнозина, помнейки предишните дати на своя имен ден или на някой паметен за тях случай, искат да си поръчат в тоя ден църковна служба. Но, оказва се, че светата литургия в памет на дадения светец е отслужена преди 13 дена и сега храмът е затворен. Резултатът е отчуждаване и разочароване от Църквата!...
Седем години след провеждане на реформата у нас (това знаем от покойния макариополски епископ Николай — + 6/19 юли 1981 г.) в нашия Св. Синод на едно от пленарните му заседания през зимната сесия на 1975 г. били разменени мисли за новия календар и за отраженията му върху народната душа. Всички архиереи били съгласни, че е извършена голяма грешка с въвеждането му. И въпреки това не се е намерило за възможно да се изправи грешката. Казало се, че «връщане назад няма»! — Защо? — Нали осъзната грешка най-добре се премахва чрез поправянето й, както виждаме това често да става в гражданската област (например, в учебното дело, където някои пробно въведени системи на образование биват сменяни, щом се окажат непригодни за целта!) Защо Св. Синод не даде добър пример на вярващите за коригиране на злото, както постъпи през 1924 година Руската патриаршия, която — лукаво подведена от Цариградската патриаршия — за кратко време бе въвела в своя диоцез новия стил, но щом видя, че народът не го приема, отказа се от него и се върна към стария църковен календар, към който Руската Църква неизменно се придържа и до ден днешен!
Нашият Св. Синод не можа да стори това, защото не е свободен в действията си. Той изпълнява онова, що му се нарежда от господарите в Женева!
В същата тази година (1975), когато Св. Синод на Българската Православна Църква отказа да поправи явната си грешка по календарния въпрос, на Атон (Св .Гора) виждаме съвсем обратно явление. Ватопедският светогорски монастир, който се бе подвел по реформата от 1923 г. се върна отново към стария юлиански календар. По този начин цялата Св. Гора е вече старостилна. Това, което е «невъзможно» за БПЦ, се оказа възможно за Св. Гора, тъй като тя бе независима от женевското икуменическо законодателство!
4. Факт четвърти. — От няколко години по искане на ССЦ се провежда навсякъде от 18 до 25 януари седмица на молитви за «християнско единство». Такава седмица започна да се провежда и у нас в България. На заседанието си от 9 декември 1969 г. (протокол -32) Св. Синод на Българската Православна Църква взе решение и нареди — на 25.I.1970 г., след св. Литургия да се извърши във всички храмове на страната ни кратък молебен, като на него се кажат встъпителни думи за смисъла на значението на молитвената седмица за християнското единство. За встъпителните думи се препоръчва за първи път да се използува една статия, написана от западен неправославен икуменист, разпратена като окръжно от ССЦ до всички църкви-членки и напечатана в «Църковен вестник», бр. 2, от 11 януари 1970 на уводно място под заглавието «Светът призовава човека към молитва».
В тая статия, написана в чисто светски дух, се прокарват тънко неправославни тенденции и се задават хитро опасни въпроси, предназначени да откъсват съзнанията от старото и да ги насочват към новото... Такива въпроси са например следните: «Не би ли трябвало да с е откажем от онова, което ни е станало скъпо?... И не е ли нашият ангажимент (явно — спрямо ССЦ — в ск.н.) радикално отхвърляне на традицията (к.н.)?» С тия думи се подготвят православните християни да се откажат от Св. Предание, което като спасителна разделителна стена ги отделя от инославните. По-нататък се прокарва в еретическо-пелагиански23 дух мисълта, че светът е в състояние да промени човешкото страдание и бедствията, понеже разполагал с необходимите средства — науката, технологията и просветата (а за Божията благодат — ни дума!).
След това в «окръжното» на ССЦ се изтъква, че чисто стопански, политически и търговски — с една дума, чисто светски — са проблемите, с които трябва да бъдат занимавани вярващите през молитвената седмица за «християнско» единство. В статията не се казва нито дума относно това, какви пътища трябва да се дирят, за да се обединяват християните в истината, как да се укрепи вярата, как да се издигне падналият морал чрез истинската вяра и да се подкрепят искрено стремящите се към спасение. Като че ли това не са вече задачи на Христовата Църква!
Седмицата на християнското единство се проведе у нас по следния начин. В Духовната академия след Божествената литургия на 25.I.1970 г. ректорът епископ Николай в молитвено общение с римокатолически духовници и протестантски пастори е отслужил молебен, свързан с молитва «за съединение на църквите». По повод на тая икуменическа проява в гръцкия вестник «Ортодоксос Типос» (Атина, 1 ноември 1970 г., с. 4) излезе статия, озаглавена «Икуменизмът руши Българската църква», в която между другото се казва, че «ереста на икуменизма прониква все повече и повече славянските църкви», че те били в миналото много привързани към православното Предание, но че с влизането им като членки в ССЦ настъпила рязка промяна в техния ход и пр. По-нататък се описва икуменически проведеният молебен и се посочват имената на православните и неправославните участници в тая икуменическа молитва.
5. Факт пети. През април 1973 г. един наш близък, току-що завършил Духовната академия в София, помолил един свой колега, служещ тогава в синодалната библиотека и същевременно чиновник в Икуменическия отдел при Св. Синод, да го осведоми за някои новини във връзка с икуменизма и икуменическите прояви на БПЦ. Той обаче му отговорил, че всички писма и окръжни, получавани в Икуменическия отдел от ССЦ, са строго поверителни и не са достъпни дори за повечето от синодалните архиереи. — Пита се защо е тая скрита дейност, ако всичко там е редно, безупречно и съгласно с Православието?! За да се крие икуменическата кореспонденция даже от някои членове на Св. Синод, ясно е, че тя е насочена против интересите на Православната Църква и затова бива опазвана да не извика противодействие от страна на по-будните архиерейски съвести!
6. Факт шести. — Православният Йерусалимски патриархат отдавна е обезпокоен за съдбата на Светите Места в Йерусалим и Палестина, застрашени от новите политически събития. Като членуващ в ССЦ, той очаква от там разбиране и подкрепа. И ето, Централният комитет на ССЦ «великодушно» се намесва. Но как? — По съвсем неизгоден за Православието начин. Всичко се изкориства в полза на икуменизма и на неговите тайни, още неосъществени бъдещи цели... Ето каква резолюция по Йерусалимския въпрос е била приета на заседанието на Централния комитет на ССЦ през август 1974 г.:
«... 1) Йерусалим е Свещен Град за трите монотеистични религии: юдаизма, християнството и исляма. Необходимо е да се избягват опитите да се омаловажава значението на Йерусалим за една от тези три религии.
2)... Християнските свети места в самия Йерусалим и в съседните райони принадлежат предимно на църквите-членки на ССЦ, а именно, на Източно-православната и на Ориенталско-православната църкви, но се явяват важни и за другите християни.
3) Йерусалимският въпрос не е само въпрос за защита на св. Места, но той е органически свързан с живите вероизповедания (!) и с людските общини на Светия Град... При евентуално решение на йерусалимския въпрос необходимо е да се вземат под внимание правата и нуждите на местните жители на Светия Град...»24
Коментарите тук са излишни. Явно е, че ССЦ не само не признава историческите права на Православния Йерусалимски патриархат върху християнските светини в Йерусалим, но ги поставя под своя «опека» и ги държи в пълна зависимост от своето «благоволение»...
Но какъв е истинският характер на тази икуменическа «опека»? Дали ССЦ, който като управляващ, властно се разпорежда в своите постановления относно Светите Места, действително милее за съдбата на християнските светини там? Дали той е взел присърце защитата на законните права на своите православни членове, живеещи в този район, който представлява едно незатихващо огнище на напрежение и могат ли те да разчитат на неговата подкрепа в случаите (а те не са редки!), когато биват изложени на нападения и репресии тъкмо на религиозна основа? Приведените по-долу факти ще ни дадат определено отрицателен отговор на тези въпроси.
Тук е мястото да споменем за разтърсващото събитие, станало съвсем наскоро в храма на Гроба Господен — най-великата светиня на християнския свят. С дълбоко «чувство на омерзение и свещено възмущение» Йерусалимската патриаршия съобщи, че на 2 май 1992 г. — Светла Събота — «по най-груб и отвратителен начин е била осквернена «страшната и богочестна Голгота»25. Нападателите се опитали «да разбият и стъпчат св. Разпятие, което от векове стои на това свещено място, а също така дарохранителницата на св. престол и иконата на Божията Майка».
Не бива да се мисли, че това страшно кощунство е единично или случайно явление. За православно вярващите тук още е жив споменът за жестокото убийство на две руски монахини от Горненската св. обител в Йерусалим, за мъченическата смърт на гръцки православен архимандрит Филомен — близо до кладенеца на Яков — а също така за незаконното завземане през Страстната седмица на 1990 г. на страноприемницата «Св. Йоан Предтеча», намираща се наблизо до Гроба Господен и принадлежаща на Православната Йерусалимска патриаршия. При това завземане, нагло извършено от група въоръжени ционисти, беше оказано грубо физическо насилие върху стеклите се там православни и особено върху самия Йерусалимски патриарх Диодор. Заслужава да се отбележи също, че и до сега нападателите остават ненаказани, а страноприемницата не е освободена, но е превърната в равинско училище!
Всички тези събития и особено неокачествимото кощунство на Гроба Господен би трябвало да предизвикат незабавна и най-остра реакция, да повдигнат буря от негодувание и протести във всички християнски и особено в православните страни. Би трябвало и ССЦ, ако той действително се е загрижил за «защитата на Светите Места» (вж. с. 291) и на християнските светини там, да изрази силно своя протест, да окаже морална подкрепа на Йерусалимската патриаршия. За голямо съжаление трябва да кажем, че въпреки изказаното от предстоятелите на християнските църкви в Йерусалим възмущение, повсеместната реакция на описаните събития (в това число и в повечето православни страни) беше така безсилна и вяла, че човек не може да не се запита: не говори ли всичко това за едно крайно притъпено чувство към светините на вярата и не е ли това ужасяващо безразличие един от пагубните плодове на разлагащия икуменизъм?
7. Факт седми. — Междуправославните срещи, консултации и конференции не могат да бъдат вече свободна, независима и самоинициативна проява на поместните Православни църкви, дори когато се свикват на православна територия. Те започват да стават вече по инициативата, командата и под наблюдението на ССЦ, който заради това е организирал на свои средства «православен» център в Шамбези (непосредствено до Женева), където напоследък се свикват вече всички «всеправославни» съвещания. В «Църковен вестник» (бр. 11, 1975 г., с. 6) четем: «Цариградският патриарх Димитриос отправи апел към ССЦ за установяване равновесие между стремежа към всехристиянско единство и социална дейност. В отговор на неговото послание, ССЦ реши да свика православно-богословска консултация (к.н.), за да подготви приноса на православните църкви към петата асамблея на ССЦ в Найроби». Тази конференция, спомената вече тук (с. 275), се състоя в Крит от 7 до 14 март 1975 г., при участието на д-р Лука Фишер като представител на ССЦ. Но какви са резултатите от тая уж православна конференция? — Много печални за Православието и твърде изгодни за икуменизма! — Преди всичко в тая православно-богословска консултация ССЦ натрапил да участвуват наред с православните богослови и такива от «древните (нехалкидонските) източни църкви», сякаш и те са православни! ССЦ отдавна натрапва на световното църковно съзнание монофизитите като «православни» (вж. назад с. 127 и с. 159), наричайки ги «ориенталско-православни църкви» в отлика от нашите източно-православни Църкви (като че ли има някаква разлика между «изток» и «ориент»!).
На конференцията във връзка с въпроса за единството на Църквата участниците «потвърдиха убеждението си, че Православната Църква е достойна продължителка на едната, света, вселенска и апостолска Църква, и отбелязаха, че трябва да си отговори на въпроса, дали това единство е налице в съвременното Православие»26. — Икуменическият отговор на тоя въпрос — при насилственото сближение на Православните църкви с монофизитските — се предвижда да бъде следният: това «единство» ще бъде налице, само когато православни и монофизити се обединят, т.е. когато Православната Църква отстъпи от ясните позиции на IV Вселенски събор, за да угоди на икуменическите стремежи за обединяване на всяка цена, с което тя би престанала да бъде Православна Църква!
Тъй постепенно в Православната Църква започва да законодателствува друга, чужда на Православието власт. Коя е точно тя — дали само женевският ССЦ, или друга някоя тъмна сила, скрита зад него, това ще видим в следващите глави. Тук е достатъчно да кажем, че тая власт не цели доброто на Православието, а неговото незабелязано разрушаване. Тя го заставя да излезе от своите вековни релси и да тръгне по нови пътища, повечето от които имат чисто светски характер. Така Православието е поставено в крайно жалкото положение да изменя само на себе си, като сътрудничи на икуменизма!БЕЛЕЖКИ
1 Вж. сп. «Духовна култура». С., 1965, кн. 1, с. 9.
2 Risk, vol. 8, №3, 1972, p. 23.
3 Вж. ЖМП, №4, 1975, с. 34.
4 Православлье, бр. 177-178, год. VIII, 1974, с. 5.
5 Вж. Събев, Т. Църковно-календарният въпрос. С., 1968, с. 36.
6 Пак там, с. 70.
7 Пак там, с. 36.
8 Църковен вестник, бр. 21, от 21 юли 1968, с. 2.
9 Вж. Събев, Т. Пос. съч, с. 58-60. Архим. Методий. За календарната реформа. — В: сп. «Духовна култура», кн. 9-10, 1969, с. 37-43, особено с. 57-59. Чифлянов, Благой, доц. прот. Датата на Великдена — В: «Църковен вестник», бр. 11, 1971, с. 3-5 и др.
10 Събев, Т. Пос. съч, с. 60-61. Архим. Методий. Пос. стат., с. 43.
11 Вж. Irenikon, №3, 1972, p. 420-421.
12 Вж. Скобей, Григорий. На пути к святому и Великому Собору Восточной Православной Церкви. — В: ЖМП, №4, 1972, с. 53.
13 Вж. Делибаси, А. Д. Ереста на икуменизма (на гръцки език). Атина, 1972, с. 231-232.
14 Събев, Т. Пасхалният въпрос и Първият Вселенски събор. — В: «Църк. вестник». С., бр. 4, 1976, с. 5, кол. 1.
15 Вж. Малицки, П. История на християнската Църква. Ч. I. С., 1951, с. 107.
16 Пак там, с. 108.
17 Събев, Т. Пос. статия, с. 5, кол. I.
18 Пак там, кол. II.
19 Архим. Методий. Пос. статия, с. 51.
20 Правила на св. Православна Църква, събрал и превел прот. Ив. Стефанов. С, 1936, с. 266.
21 Пак там, с. 75.
22 Деяния Совещания глав и представителей автокефальных православных церквей. Т. I. М., 1949, с. 399.
23 Пелагианството е осъдено от Църквата в V в. лъжеучение, според което човекът може да извърши всяко добро дело и дори спасението си сам, без помощта на Божията благодат.
24 Вж. ЖМП, — 11, 1974, с. 44.
25 Цит. по «Православная Русь», №12, 15/28.6.1992, с. 7.
26 Вж. «Църковен вестник», бр. 11, 1975, с. 6. — На същото заседание било взето онова позорно и пораженско решение, че Православната Църква няма да мисионерствува сред инославните, за което вече говорихме (вж. назад с. 147).
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.