Последна промяна:
26.09.2006 20:32
От 26 до 30 септември 1964 г. беше гост на Духовната академия в София професорът от Ньо Шателския богословски факултет в Швейцария Жан-Жак фон Алмен, голям икуменист, принадлежащ към реформатската протестантска общност. Той изнесе три лекции на следните теми: на 28.IХ. — «Какво очакват в реформатската църква от Православната Църква?»; на 29.IХ. — «Апостолското приемство на църквата според реформатската църква»; и на 30.IХ. — «Клир и миряни».
В първата от лекциите той изказа надеждата, че Православието, като участвуващо в икуменизма, ще помогне на реформатските църкви да докажат, че те са «изцяло членове на св. Божия Църква»1, — нещо, оспорвано им досега от римокатолическите богослови при дискусиите върху истинската и неистинските църкви, при което особено била подчертавана от римокатолическа страна липсата на апостолско приемство у реформатите.
«Ние ще съумеем да разкрием — каза говорителят — пълнотата на вярата, сакраменталния живот, християнското достойнство на кръстените и законността на свещеническото служение, което се упражнява в църквата (реформатската — в ск.н.) в името на Иисуса Христа. За някои от традиционните белези на християнската църква ще трябва несъмнено да се ровим по-дълбоко отколкото за други, но аз зная, че те са тук... И ако римокатолиците са в състояние да обновят дяконското служение, изхождайки от атрофираната следа, която е останала, няма никакво основание да се мисли, че ние сме толкова болни, че да не можем да открием отново всичката благодат на Църквата в нашата църква»2.
С други думи, реформатите се считат за истинска Христова Църква. Те не търсят истината в Православието чрез икуменическите си срещи с него, а очакват от страна на Православната Църква признание, че и те са църква, за да могат с по-голяма сила да устояват срещу римокатолиците, които с право ги отричат като църква.
Във връзка с тия мисли фон Алмен продължи разсъжденията си, като изтъкна следното: Римокатолиците са били озадачени и обезпокоени от влизането на православните в ССЦ. С това православните, като са влезли в общение с протестантските общества, поставили на изпитание римската претенция, че само римокатолиците съставят единствената църква, както и това, че те са истинската църква на Запад. С участието си в икуменизма православните църкви все едно че казват на Рим: «християнският Запад не е само Рим, а Рим и протестантизмът, Рим и църквите, които са предприели реформирането на западното християнство. В тоя случай Реформацията, в очите на православните, е част от историята на Божията църква на Запад»3.
Фон Алмен схваща участието на православните в икуменическото движение като «подкана да се формира наново възгледът за Реформацията от ХVI век, за да престане тя да бъде, от една страна, считана за катастрофа, инспирирана от лукавия, и то друга страна — да бъде повече или по-малко смесвана с една нова «петдесетница», а да стане това, което е в действителност: един важен и сериозен момент от шествуването (peregrination) на Църквата, определящ окончателно посоката на развитие в църковната история. Участието на православните в ССЦ, според фон Алмен, задължава римската църква да се замисли, дали не трябва да бъде ревизирано нейното отричане, че протестантите представляват църква, и дали не трябва Рим да приеме реформатите, лутераните, англиканите като възможни църкви, чиито претенции заслужават едно по-друго отношение отколкото тая присъда, че те нямат апостолско приемство»4...
И тъй, накратко казано, от участието на православните църкви в икуменическото движение се очаква те да допринесат не за намирането на Православието и за възвръщането към него, а за утвърждаването на протестантските общества като законни и пълноценни «църкви», съгласно заявата на самите техни видни представители. Това показва, че протестантите не се стремят към Православие, а към себеутвърждаване, и че в ССЦ православните са поканени не да мисионерствуват, а да помагат на инославните общества да бъдат признати за църкви и утвърдени като такива.
Колко малко истината вълнува икуменически настроените съвременни люде от Запада личи особено от съобщението, направено в списание «Time» (от 1 август 1960 г., с. 42) относно един конгрес на Европейската християнска младеж, проведен от ССЦ. Въпреки предупрежденията да не се пристъпва лекомислено към интеркомунион, — към общо причастяване, повече от 1 000 младежи (от всичко 1 400 делегати) се събрали в швейцарската реформатска църква «Св. Франциск» и се причастили заедно. Когато им била направена забележка, че така не може, техният революционен ентусиазъм избухнал в една резолюция, искаща, щото Световният съвет «да работи сериозно за установяването на интеркомунион. Ние увещаваме нашите църкви — се казва в резолюцията — да не ни изпращат на икуменически младежки конференции, докато не се постигне по-голям напредък по този въпрос. Ние знаем, че няма единство за сметка на истината. Но също така няма (в смисъл: не може да се иска — в ск.н.) подчиняване на една истина, която не ни заставя да постигнем единството!»
Ясно е, към какво клонят подобни резолюции — към бунт против Христа! Спасителят издигна Богооткровената истина, т.е. догмите на вярата, като знаме на единството. Той дойде да раздели истината от заблудата и смело заяви: «Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а — разделение» (Лука 12:51). Противно на Христа, икуменическата «християнска» младеж, която днес само протестира, а утре ще бъде по ръководните места в икуменическото движение и в ССЦ, дръзко заявява, че няма да се подчинява на Христовата истина, щом последната не си поставя за цел на всяка цена да се постигне единството, и щом тя цени разделението между истината и заблудата по-високо отколкото едно конюнктурно единство.
Тук трябва да кажем, че икуменическото движение, след като вижда, че не може така лесно на верово-догматическа почва да се постигне някакво обединение между разните «църкви», започва да апелира за обединяване на чисто житейско-практическа почва. Плувнало във водите на някакво неясна идеология, то възпитава икуменическата младеж в пренебрежително отношение към вероизповедните различия5. Вместо да я води към покайно настроение и горещо желание за намиране на загубената от тях истина, ССЦ започва да им поставя чисто земни задачи. Такъв земно-политически, културно-социален секуларистичен дух на откъснатост от Бога се забелязва в много икуменически конференции. Първият клон на икуменическото движение, наречен «Вяра и устройство» и търсещ базиса на догматическо-веровото обединение, се е оказал поне засега безплоден. Затова се обърнало внимание повече на втория клон — «Живот и дело» или на «Практическото християнство». На първата Стокхолмска конференция в 1925 т. «се обсъждали възможностите за обединение на християните върху основата на живота и деятелността особено в социалната и международната област. Единната права вяра — тази истинска основа на живота и нравствената дейност — била отместена тук настрана като нещо второстепенно... Такава една чужда на църковното съзнание тенденция не оставяла място нито за стремежа към пълнота на благодатния живот, нито за чувство на покаяние. И вместо към възсъединяване на християните в Църквата, тя водела към съблазнителната мисъл за създаване на Съюз на изповеданията под управлението на един световен правителствен орган на всички църкви»6.БЕЛЕЖКИ
1 Contacts, №49, 1965, p. 18.
2 Там.
3 Пак там, p. 19-20.
4 Пак там, p. 20-21.
5 Ведерников, А. Соблазны экуменизма. — В: ЖМП, №4, 1954, с. 68-69.
6 Пак там, с. 67.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.