Последна промяна:
26.09.2006 19:58
Към казаното по-горе трябва да добавим, че икуменизмът не само не благоприятствува за православно мисионерствуване, но по начало го изключва. Знае се, че някои «православни» икуменисти направо твърдят, че Православието било само за живеещите на Изток християни, и че нямало защо западните християни да се стремят да приемат Православие. Такъв е случаят с представителя на Цариградската патриаршия в Италия (Неапол) гръцкия митрополит Генадий Зервос, който е създал и публикувал цяла пораженска теория, според която уж «православните се раждат, а не стават такива»!2 — Лично познатият ни английски православен архимандрит Варнава (Бъртон) — бивш англикански свещеник, ръкоположен в Православната Църква от Екзарха на Московската Патриаршия в Париж (1960 г.), ни засвидетелствува, че действуващият в Англия руски «православен» икуменист Н. Зернов го обвинявал, задето е приел Православие!!!
Напоследък е постигнато в ССЦ споразумение за недопущане на взаимен прозелитизъм, с което особено се цели да се забрани православното свидетелствуване пред инославните. Колко далеч се е стигнало в това отношение, ясно личи от икуменическия диалог, проведен в София през първите дни на месец март 1970 г. между представители на отдела «Вяра и устройство» и преподаватели на Духовната академия и семинария. На 4 март 1970 г. е бил дискутиран въпросът «Прозелитизъм и униатство». За база на дискусиите е служел икуменическият документ на комисията «Вяра и устройство», озаглавен: «Съвместно свидетелствуване и прозелитизъм». Този документ осъжда преминаването от една вероизповед в друга, следователно — и преминаването в Православие, и предвижда занапред съвместно, т.е. надконфесионално проповядване на Евангелието, като с това се осигурява чисто икуменическата проповед в бъдеще с всички нейни неправилни еклезиологически, христологически, сакраментални, мариологически и църковно-устройствени схващания. По такъв начин на «православните» икуменисти се затварят вратите да свидетелствуват за истината! През време на диалога е бил подчертаван често тъй нареченият «дух на сътрудничество» и бил порицаван «негативният прозелитизъм»3. Като «негативен прозелитизъм» се окачествява вече и мисионерствуването, което имат предвид «православните» икуменисти, когато говорят, че отивали на икуменически събрания уж да свидетелствуват за Православието и да печелят за него привърженици!
По време на тоя диалог проф. Тодор Събев, разпален «православен» икуменист, (понастоящем и. д. генерален секретар на ССЦ), който много добре си дава сметка, че за никакво православно мисионерствуване не може да става дума при налагащата се все повече и повече икуменическа идеология в ССЦ, е направил чисто икуменическо изказване, че мисията на евангелската проповед «може да се осъществи успешно, само ако мисионерското свидетелствуване представлява грижа на всички църкви»4, т.е. ако то става не в името на разпространяване на истината, пазена в пълнота и чистота единствено в св. Православна Църква, а под ръководството на ССЦ, в духа на новата икуменическа «догматика»! — Няма нужда да доказваме колко неправославен е поддържаният от проф. Тодор Събев възглед. В отговор ще цитираме част от официалното «Послание на Руската Православна Църква по повод на V асамблея на ССЦ и нейните резултати», което се противопоставя на икуменическите решения относно забраната на прозелитизма, макар — за съжаление! — не от последователна и твърда православна позиция. В това послание се казва следното: «Известно е, че мисионерството и «съвместното свидетелствуване», без да се е достигнало до единство във вярата и в основите на каноническото устройство, не само не съдействуват на истинското единство, но могат да бъдат препятствие по пътя към него, като принасят трудно и бавно достижимото единство в жертва на външните ефекти, когато изкуствено се премълчават вероизповедните различия пред външния свят»5.
Забраната да се мисионерствува в православен дух е неизгодна за Православието и за истината. Въпреки това отделни висши представители на поместни православни църкви правят пораженски изказвания и взимат пакостни решения в полза на тая забрана. В «Иреникон» четем, че през юли 1974 г., при едно посещение на представители на Румънската Православна Църква в Цариград, след обсъждането на междуправославни и междухристиянски (икуменически) въпроси, било съставено общо комюнике, в което между другото се изявявало съгласието на Румънската Православна Църква с Цариградската по въпроса за прозелитизма. По-точно там се препоръчва «избягване на всякакъв прозелитизъм под каквато и да било форма»6. А знае се, че тъкмо Румънската Православна Църква твърде много е пострадала от римокатолическите агресори, увлекли голяма част от православното румънско население в униатство7. Сега, приемайки икуменическата забрана да се върши занапред прозелитизъм, Православната Църква в Румъния все едно че се отказва да приеме в лоното си бившите свои чеда, дори ако те биха желали да се върнат в св. Православие!
А на една консултация на уж «православни» богослови, но организирана от секретариата на комисията «Вяра и устройство» при ССЦ, и то на православна територия — на о. Крит (7-14 март 1975 г.), и открита с реч от протестанта д-р Лука Фишер, при разглеждане на въпроса за «общохристиянското единство» било отбелязано, че «Православната Църква не изисква от другите християни да се обръщат в Православието чрез влизане в Православната Църква»8! Трудно е да си представим по-голяма икуменическа наглост от страна на инославните, и по-голямо пораженство от страна на «православните» богослови, които са се съгласили, и то на гръцка православна територия като някакви роби, да подпишат такова подло отречение от спасителната мисия на Православието!
Всичко това ни отваря очите да видим ясно, колко безпочвена е заявата на някои «православни» икуменисти, че те свидетелствували за Православието и изяснявали «своите догми, които другите християни малко познавали». Икуменическите инославни деятели познават православните догми, но не желаят да ги приемат! А що се касае до просвещаването с тези догми на нехристиянските народи чрез православно мисионерствуване, такова вече не се допуща. Отсега нататък мисионерствуването се предвижда да става само под патронажа на ССЦ, и то в духа на икуменическата нова надконфесионална (а всъщност протестантска) идеология. Следователно, никакво ефикасно мисионерско свидетелствуване за Православната вяра не може вече да се провежда. «Православните мисионери» в Женева са вече напълно вързани, и то със своите собствени въжета! Те са стигнали до такова безсилие да мисионерствуват в полза на Православието, че Цариградският патриарх Атинагор не е пожелал да приеме в Православната Църква група римокатолици италианци, които настоятелно молели за това9!
По примера на Цариградската патриаршия, и Московската патриаршия, в лицето на тогавашния си Екзарх на Западна Европа Ленинградския митрополит Никодим е отказала в 1974 г. каноническо покровителство на няколко енории с около 2 000 православни италианци на о. Сардиния, които дотогава се намирали под нейна юрисдикция. Прокудени от Екзархата, те се принудили да търсят закрила от поместните Православни църкви, но навсякъде им било отказано!... Най-после православните сардинци, начело със своето духовенство, били приети в общение от гръцките старостилци, които ръкоположили старшия от свещениците за Сардински епископ с титла православен Екзарх на Италия. — Коментирайки всичко това, православното гръцко списание «Кали Омология» («Добро Изповедание»), се пита, нима не можеха официалните православни църкви да направят същото, което сториха старостилците, и отговаря: «Да, но се уплашиха. Защо? — Поради папофилска страхливост и липса на мисионерска любов» (к.н.), и завършва: «Това обаче не е просто грях. Това е световен позор!»10
От икуменическа угодливост се стига до там да се казва от православна страна на преминалите вече в Православната Църква бивши римокатолици «да се върнат в своята майка-църква», а новожелаещите да приемат Православие да се отблъскват, като им се заявява, че «православните не желаят да имат неофити»11! С подобни заяви, правени произволно от името на Православието, споменатият вече «представител» на Цариградската патриаршия в Италия и други «православни» икуменисти като него, от една страна, отварят широко вратите на Православната Църква за икуменическо влияние, а от друга страна, ги затварят пред ония инославни, които искрено я търсят! С това обаче се «отрича мисионерството на Църквата, като се ограничава мисията й само в едно просто запазване на историческото статукво», а това значи да се отрече самата същност на Христовата Църква, чиято мисия е «да свидетелствува за Истината във всяко време и място и да приема в спасителните си обятия всички ония, които желаят да се спасят»12.
Узнахме, че преди няколко години монасите от един бенедиктински монастир в Западна Германия, разочаровани от папизма, се обърнали с писмена молба до всички поместни Православни църкви да бъдат приети в Православието. От страна на БПЦ последвал отказ, който бил обоснован с това, че нямало такава практика!... Да, за голямо съжаление на мястото на апостолската и светоотеческа мисионерска практика се е създала у повечето архиереи ужасяващата практика да си гледат личното спокойствие и да не си създават неприятности с папата чрез приемане в Православие жадуващи за него римокатолици. И докато папските мисионери обикалят света, за да придобиват последователи (ср. Мат.23:15) чрез всякакви непозволени средства (унии, конкордати и пр.), православните йерарси спокойно се задоволяват да администрират наличното си паство, като че ли с това се изчерпва тяхното призвание и дълг на апостолски приемници. Нещо повече, тая своя предателска пасивност те са готови да считат едва ли не за «добродетел» като израз на «лоялно» икуменическо отношение към инославните!
Трябва да отбележим, че такова вероотстъпническо поведение е станало характерна черта именно на «православните» икуменисти за разлика от всички други икуменисти, които въпреки всичко продължават да вършат своя прозелитизъм с небогоугодна жертвеност. Изводът е, че Православието, и само то бива предателски изкориствано от своите собствени официални «представители» в полза на личните им материални интереси! Ето каква характеристика прави на «православните» икуменисти един съвременен православен ревнител — Мариос Пилавакис, живеещ в Лондон, където отблизо следи и преценява дейността им на Запад: «Голямото мнозинство от членовете на нашите представителства се състои от индивиди, които отдавна са премахнали у себе си изповедта, поста и молитвата. Те са поставили като единствена цел на живота си международните пътувания, квартируването в петозвездни хотели (т.е. в най-луксозни хотели, обозначавани с пет звезди — ск.н.) и развлеченията, и то винаги в рамките на икуменическо-демоническите конференции»13. Чудно ли е тогава, че такива «представители» на Православието са готови от икуменическо угодничество да се обявят против всякакво разпространяване на Православната вяра сред инославните! В това тяхно възмутително поведение ние съзираме две злини:
1. Не се дава възможност на дирещите истината и на жадуващите за благодатта да ги получат в св. Православна Църква, и
2. С това те се насочват към заблудите на другите изповедания.
Така ли са постъпвали някога великите представители на Христовата Църква — св. апостоли и св. отци — да не подават ръка на ония, които търсят помощ и спасение, и да ги отправят по такъв начин към еретическите общности, каквито и тогава е имало много, и които винаги са готови да ги приемат и погълнат!
Прозелитизмът е отрицателно явление, когато отклонява някого от пътя на истината, за да го въвлече в заблудата. Но той е положително явление, когато спасява от заблудата и довежда до истината. В този случай той е велико дело, заповядано и възхвалявано от словото Божие, дето четем: «Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне, нека тоя знае, че който е обърнал грешника от лъжливия му път, ще спаси една душа от смърт и ще покрие много грехове» (Иак.5:19-20).
Сега в икуменическите кръгове съществуват съвсем превратни понятия за отрицателен и положителен прозелитизъм. За негативен прозелитизъм там се счита стремежът на истински православните да привличат към Православната истина искрено търсещите я; а за позитивен прозелитизъм се счита съвместното мисионерствуване, ставащо под патронажа на ССЦ, който иска да обединява всички не в истината, а в една нова «вероизповед», дето истината съжителствува със заблудата, при високо прокламиране на криво разбираната религиозна свобода14.
Така поместните Православни църкви, заангажирани да сътрудничат на ССЦ, сами са протегнали ръцете и нозете си да бъдат вързани и даже оковани, та да не могат вече да вършат каквото и да било мисионерско дело сред заблудените и непросветените. Те биха могли да мисионерствуват само под ръководството и диктовката на ССЦ, т.е. да мисионерствуват против себе си и против своите еклезиологически, догматически и канонически норми. Такова е споразумението, постигнато в ССЦ. Оттук ни става съвсем ясно, защо Ленинградският митрополит Никодим в своя доклад «Предание и современность», изнесен на 18.IХ.1972 г. в Дебрецен (Унгария), като говори за възстановяване на християнското единство, вече не го рисува като обръщане към Православието на всички ония, които са се отклонили от истината, а съвсем иначе, съвсем по икуменически. «Според нас — казва той — възстановяването на разединените християни в единството на вярата не трябва да си представяме изключително като «присъединение»15. Значи, против досегашния ред в Православната Църква, установен от св. отци и отразен във Великия Требник за присъединяване на еретици и инославни към Православието чрез отказване от всякакъв род заблуди, може да име вече обединение без отказване на съответните инославни и еретици от техните неправилни учения, сиреч може да има обединяване на почвата на догматическо съглашателство!
С това окончателно се затварят устата на ония «православни» икуменисти, които все още се преструват, че вършат уж някаква услуга на Православната Църква с участието си в икуменическото движение и че уж се стремят да печелят привърженици на Православието сред инославните. С това се затварят устата и на Тиатирския и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис, който пише за «православните» участници в икуменическото движение: «Те се стремят да направят Църквата мисионерка на православната вяра и да я освободят от изолационизма»16.
Но тук трябва да подчертаем и друго нещо. Докато православните църкви предателски са се свързали с «обет» пред ССЦ да не мисионерствуват сред другите изповедания, римокатолиците и разните сектанти от протестантския свят продължават неуморно да вършат своя пакостен прозелитизъм, да отклоняват православни християни от правия път и да ги правят фанатични привърженици на своите лъжеучения. Свидетели сме, особено напоследък, на драстичната прозелитична дейност на безброй надигнали глава секти, които с материалната помощ на съмнителни чуждестранни организации, безнаказано разпокъсват установената промислително от векове духовна цялост на народа ни, погубвайки хиляди души. И това става пред очите на висшата църковна власт, която явно е така обвързана с управляващите от Женева, че не смее нищо да предприеме в защита на разграбваното си паство!
Но и Рим, който държи уж за «сближение» с Православните поместни Църкви, не си го представя иначе освен като затвърдяване и разширяване на униатството сред тях; той не дава и дума да се изговори за сближаване с православните в ущърб на католическите църкви на Изтока. Както пише един униат от Запад в писмо до вестник «Ортодоксос Типос», «през последните пет години и особено при тоя папа поляк (Йоан Павел II) е почнало едно възхваляване и насърчаване на униатството. Сега униатските църкви се считат не само за историческо наследие от миналото, но се смята, че имат едно физиологическо развитие. Ватиканът подбужда бившите украински и румънски униати да станат отново униати»17. — Същият вестник публикува писмо от група гръцки студенти от Италия под заглавие: «Унията си остава жесток гонител на нашето Православие»! Тук се изнасят възмутителни факти, как местните италиански униати по всевъзможни начини пречат на православните свещеници, обслужващи гръцките малцинства из Италия, да изпълняват своите богослужебни задължения, и как сами се представят на тяхно място като «православни» и така примамват мнозина лековерни миряни да ги следват. Накрая в писмото се поставя въпросът: «Какъв смисъл има диалогът, воден между Православни и латинци, щом униатството не само не се ограничава, но напротив се разширява?!»18 Подобно недоумение изразява в писмото си споменатият по-горе униат, като пише: «От Православна страна се проявява странно безразличие. Православните протестират против участието на униатите в диалога, обаче това са само думи, защото накрая униатите пак биват приети!»19 И тъй, папистите самоуверено действуват от позиция на силата, знаейки, че православните въпреки своята принципна правота накрая ще отстъпят! Новите гонения срещу православно вярващи в много области населени с униати явно разкриват истинските им цели и стремежи.
Но и самият ССЦ, забраняващ на православните всякакъв прозелитизъм, открито и непрекъснато върши нечуван прозелитизъм и печели свои прозелити сред православните, като събира в Босе (край Женева) млади православни богослови за икуменическо превъзпитаване и като ги кара да изменят на своята Църква и да прегръщат новата икуменическа идеология, напълно несъвместима с Православната вяра. Какво излиза? — Заблудите продължават дейността си, а истинската Христова Църква затваря вратите си за търсещите я! Инославните изповедания продължават да привличат последователи, а Православната Църква «доброволно» се отказва от свещеното си призвание да мисионерствува и да печели привърженици на спасяващата истина. И защо се отказва тя? — За да може по-успешно да се дави във водите на икуменизма, общувайки молитвено с инославните и самоунищожавайки се чрез потъпкване на своите свещени канони. До такъв абсурд ни е довел икуменизмът със своята пакостна идеология!
В тая печална обвързаност с икуменизма трябва да търсим обяснение на факта, че нашата официална църковна информация отдавна се е простила с обективността, като дава тенденциозно-едностранчиви сведения за онова, що става по света във връзка с църковния живот. Тя помества само такива съобщения, които ползуват икуменическото движение и ССЦ, а премълчава крупни факти, намиращи се в разрез с него. Ще посочим само един пример. — През септември 1972 г. Александрийският патриарх Николай VI е направил пред кореспондент на в. «Ортодоксос типос» едно изключително важно изказване против икуменизма, което ние ще цитираме на съответното място (вж. с. 369). Нашият църковен печат не обели нито дума по това. Затуй пък съобщи, че двамата египетски патриарси — православният Александрийски Николай VI и коптският Шенуда III щели да посетят през 1973 г. папа Павел VI, което нещо щяло да задълбочи добрите отношения между църквите20. След няколко броя в «Църковен вестник» се даде място на следното съобщение: «Александрийската православна патриаршия постоянствува в поддържането на добри отношения с другите вероизповедания, религиозни общности и специално с мюсюлманите. За тази цел патриарх Николай VI неотдавна е посетил либийската столица Триполи. На един прием върховният мюсюлмански глава е поздравил патриарха, като изтъкнал, че неговото посещение било чест за страната, а дейността му — твърде ползотворна»21.
Четейки това комюнике, човек може да добие впечатление, че Александрийският патриарх е голям икуменически деятел, че той е вече на път да води диалози в икуменически дух с римокатолици (посещение у папата!), с протестанти, та дори и мюсюлмани! А всъщност по въпроса за диалозите патриарх Николай VI се е изказал ето как: «Диалогът на любовта» е неискрен, въпреки всички думи и писаници. Ние не вярваме в значението на една любов, изразена по техния задкулисен начин. Защото ако ние обърнем внимание на това, как се затварят църкви (православни — в ск.н.) в Чехословакия, в Полша, и на други техни дела, ще видим, че тъй нареченият «диалог на любовта» е само примка за православните. Не е позволено на блудния син да говори за любов, а само за покаяние»22. Александрийският патриарх счита, че ако приемем разговор за съединение на «църквите», той ще бъде богословски диалог на изобличаване на ония, които са отпаднали от Православието. Той мисли, че категоричните заяви на неправославните дават малко надежда за оптимизъм23. Разбира се, нашият църковен печат трябваше да мълчи за всичко това. Той съвсем не отрази такива факти, като множеството протести на атонски монаси срещу икуменическата дейност на Фенер, решението за прекъсване на всякакви диалози с инославни, взето от Йерусалимската патриаршия през м. май 1989 г., трудните обстоятелства, създавани от местни власти и екстремисти, при които е принудена да съществува тази поместна църква, православната позиция, с определено отрицателно отношение към икуменизма, която нееднократно вече заема патриарх Диодор I. От страниците на нашия църковен печат не научихме нищо и за жестоките преследвания на православните християни от католици и униати в Полша, Чехословакия, Украйна; не узнахме нищо за шумните протести в съседна православна Гърция срещу задкулисното съглашателство на «православните» икуменисти с монофизитите, което беше преднамерено скрито от православната общественост...
Тъй или иначе, ясно е едно — в угода на протестантския икуменизъм и на римокатолицизма нашата църковна преса отдавна е престанала да бъде обективна. Тя премълчава неизгодни за ССЦ факти и дава място на съмнителни проикуменически новини. По тоя начин тя вярно служи на икуменизма, а не на Православието!
Тенденциите изобщо днес са такива, че може да се очаква по-скоро от мнозина разклатени православни под въздействието на икуменическия дух да станат протестанти, отколкото протестантите да приемат Православната вяра. Протестантският икуменически свят няма да замени своето леко протестантство с подвижническото по дух Православие. Той няма да изостави заради Православието своите леки богослужения, при които се седи, а не стои; своето приятно учение за оправдаване само чрез вяра, което всъщност не е създало досега нито един светец; своята свобода от всякакви обременителни църковни задължения и пости. Той няма да прегърне православните дълги и уморителни молитвени последования със земни поклони, особено през Великия Пост, православните ограничителни канони и православната покайна дисциплина с предвидените в нея наказателни и изправителни епитимии!...
Заблуда е следователно разпространяваният слух, че православните вършат някаква мисионерска дейност в ССЦ. Ако «православните» икуменисти са желани и търсени в ССЦ, други са причините за това. Протестантските общества искат да използват авторитета на Православието, за да получат от него признание за себе си, че и те са църкви, и по тоя начин да се самоутвърдят.БЕЛЕЖКИ
1 Под мисионерствуване трябва да се разбира свидетелствуване за Богооткровената истина както пред езичниците, така и пред инославните.
2 Вж. интересната статия на сръбския йеромонах Амфилохий (Радович). Мисионер или гробокопател? — В: Ортодоксос Типос. Атина, 15.Х.1974, с. 1, 4.
3 Вж. Вълчанов, Славчо. Посещение на икуменическа делегация от ССЦ в Духовната академия «Св. Кл. Охридски» — София. — В: Църковен вестник, бр. 31, 1970, с. 13, кол. 2; с. 14, кол. 1; с. 15.
4 Пак там, с. 15, кол. 1.
5 ЖМП, №4, 1976, с. 8, кол. 1.
6 Irenicon, №4, 1974, p. 407.
7 SOP (Service Orthodoxe de Presse), Paris, №65, февруари 1982, p. 3.
8 ЖМП, №9, 1975, с. 46, кол. 2.
9 Orthodoxe heute, №16, 1966, S. 14.
10 (с. 276), №38, 1.VII.1982, с. 2-3.
11 Йеромонах Амфилохий (Радович). Пос. съч., с. 1, 4.
12 Там.
13 Ортодоксос Типос. Атина, 30.IХ.1983, с. 4.
14 Вж. Вълчанов, Сл. Пос. статия, с. 14.
15 Вж. ЖМП, №12, 1972, с. 58, кол. 2.
16 Тиатирски и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис. «Междуправославни богословски разисквания». Лейтън-Бъзърд, 1973, с. 59, 75.
17 Ортодоксос Типос, бр. 601. Атина, 30.III.1984, с. 3, кол. 4. Ср. протестното послание на Московския патриарх Пимен до папа Йоан Павел II по повод събора на украинските униати в Рим.- В: ЖМП, №4, 1981, с. 6.
18 Ортодоксос Типос, бр. 604. Атина, 20.IV.1984, с. 4.
19 Ортодоксос Типос, бр. 601. Атина, 30.III.1984, с. 3.
20 Църковен вестник, бр. 1, София, 1973, с. 12, кол. 2.
21 Църковен вестник, бр. 7, София, 1973, с. 12, кол. 1.
22 The Old Calendarist, №23. London, 1972
23 Там.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.