Последна промяна:
26.09.2006 19:38
Западни инославни наблюдатели намират съвсем противоречиво и нелогично участието в ССЦ на една Църква като Православната, която претендира да е единствената истинска Христова Църква1.
И наистина, какво търсят православни християни в Икуменическия съвет, чиято идеология съвсем не съвпада с православната?! И каква може да бъде ползата от участието им в едно движение, намерението на което съвсем не е това — да обединява всички вероизповедания върху началата на Богооткровената истина, пазена в Православието, а да създаде едно надцърковно, или по-точно казано, противоцърковно обединение, дето никой няма да разполага с «отделна горница за своето вероизповедание» (думи на Висерт Хуфт)2, и дето няма да има вече «Православна Църква в този сепаративен смисъл на думата» (вж. с.55).
На тия въпроси «православните» икуменисти обикновено отговарят, че те отиват на икуменическите събрания, за да «свидетелствуват» за Православието и да привличат вниманието на инославните към него.
В «идиличната» епоха на икуменизма, ако можем така да се изразим, когато православните представители в него бяха търсени, ласкани и облагодетелствувани, още можеше да се хвърля прах в очите на неосведомените и, подобно на руския парижки богослов Лев Зандер, с престорена наивност и с някакво пресилено въодушевление да се пише: «Ако ние участвуваме в икуменическото общение като представители на нашата църква, то разкриването на нейните духовни богатства и приобщаването на нашите инославни братя към тях е нашата естествена и необходима задача... вярвайки в истината на Православието, ние очакваме, че тя ще възтържествува в сърцата на нашите братя»3 (к.н.). — По повод на едно икуменическо събрание в Босе (край Женева) през януари 1949 г. православни млади хора са заявили между другото: «Православните участвуват в икуменическото движение с пълното съзнание за своята християнска отговорност да бъдат живи и действени свидетели на Православието, готови да изясняват своите догми, които другите християни малко познават, и по-частно, мястото на св. Дева, Божията Майка, в живота на Църквата»4.
Но тези хубави намерения на православните участници в икуменическото движение осъществяват ли се? — Съвсем не! Защото икуменизмът, който само за показ твърди, че търси истината, съвсем няма за цел да я намери. Той иска да обедини всички църкви не на базата на Православието, а върху основите на една нова идеология, в името на която се очаква и от Православието да направи известни догматически отстъпки, понеже, според владеещото в икуменическите среди убеждение, никоя от наличните църкви не притежавала пълната истина. Оттук и призивът, отправен към всички «църкви», включително и към Православната Църква, да се каят за загубеното единство и за по-голямото или по-малко отстъпване от истината.
Още в първата половина на нашето столетие са проличали тия тенденции на икуменическото движение — да се иска и от Православната Църква покаяние за някакви-си грехове (догматически ли?!), което ясно показва, че западните икуменисти съвсем не считат Православната Църква нито за непогрешима, нито за «стълб и крепило на истината» през вековете. И въпреки тоя с десетки години вече продължаващ се икуменически опит, днес все още «православните» икуменисти се преструват, че вярват на илюзиите си, че отиват да проповядват Православие в Женева!
Един протестант-икуменист е писал твърде открито още през 1929 г.: «Истинската, продиктувана от волята за единство в Христа, среща на Реформатското протестантство и на Източното Православие ги заставя и двете да се опомнят, да се каят пред Божието лице, и спомага да замлъкнат всички агресивни помисли, т.е. желанието чрез пропаганда или чрез други мерки взаимно да се насилват и разрушават»5.
Тук са излишни всякакви коментарии. Най-добре самите «православни» представители в ССЦ, съставен от толкова много еретически изповедания, биха могли да ни засвидетелствуват, ако имаха добра и свободна съвест, че никой от тамошните икуменически деятели не мисли да приема Православието!
Единственото нещо, което «православните» икуменисти са действително постигнали сред инославните лидери на икуменизма, е това, че са ги обогатили с православната си терминология, за да могат днес протестантските ръководители на ССЦ да рушат по-лесно св. Православие и по-ловко да прикриват зад православните богословски понятия своите неправославни мисли и намерения!
Както Православната Църква говори с вяра и уважение за своето Свещено Предание, така и те по протестантски издигат глас за свои «предания» и за преданията на разните деноминации, подхвърляйки дори идеята, че църквите трябвало взаимно да се обогатяват с тия свои «предания».
Както Православната Църква има своите свети отци и с любов се позовава на тях, така и днешните икуменически ръководители от Женева говорят за «отци» на икуменическото движение, за «свои отци», за «модерни отци»6, които нямат нищо общо с древните правомислещи свети отци. Онези спасяваха Православната вяра, а тия я подкопават!
Както Православната Църква си служи с термина «католичност» (= съборност), за да изрази с него верността си на Христа и предназначението си да разпространява по цял свят спасителната Богооткровена единствена, а не плуралистична истина, тъй и икуменическите ръководни лица употребяват термина «католичност» (catholicism), ала не в православен, а тъкмо обратно — в изопачен смисъл, за да разклатят православното му съдържание. Под «католичност» те разбират заплануваното икуменическо единство в оня плуралистичен вид, който вече разгледахме. «Католичността» — според IV асамблея на ССЦ в Упсала (1968 г.)- била противоположност на всички видове самовлюбеност и партикуларизъм (обособеност). Конференцията в Саламанка уточни и V асамблея на ССЦ в Найроби (1975 г.) прие следното тълкувание на понятието «католичност» («съборност»): «Едната църква трябва да представлява от себе си съборното братство (общност) на местните църкви... В това съборно братство всяка местна църква обладава, в общение с другите, пълнотата на католичността, свидетелствува за същата апостолска вяра и със самото това признава принадлежността и на другите към същата Христова Църква... Те са свързани, понеже са получили същото кръщение и споделят същата евхаристия. Те признават членството и йерархията на другите!»7
Тъй «католичност» (съборност) почва да означава в икуменическия речник не верност на едната Истина, а признаване на всички заблуди; не единство, а плурализъм, многоверие при взаимно признаване на «евхаристията» и «йерархията» (духовенството) на другите «църкви». Що друго значи това освен да се признае йерархията и на протестантите, които нямат всъщност никаква йерархия и никакво апостолско приемство, и да се приемат като валидни кощунствените «тайнства» и на ония секти, които отхвърлят официално всякаква йерархия и въпреки това влизат в «съборното братство» на местните църкви?!
Хвалейки се с такава една «католичност», «църквата» на икуменистите «смело говори за себе си като за знаме на бъдещото единство на човечеството»8. Но какво се получава всъщност? — Икуменизмът, отхвърляйки истинската католичност (съборност), под предлог, че вижда в нея някаква уж «самовлюбеност», сам създава ново разбиране на термина «католичност», кипящо от икуменическо фарисейско самодоволство и от ужасяваща горделива икуменическа самовлюбеност!
При тая обстановка, за православно мисионерствуване в Женева днес не може и дума да става. Напротив, на «православните» икуменисти се забранява да правят каквато и да било пропаганда за Православието и да свидетелствуват за православната истина. А в същото време множество протестантски и разни други инославни икуменисти свободно «свидетелствуват за своите традиции и вярвания и искат от православните да се «обогатяват» с тях. Така те ги натрапват на православните. Следователно, православното свидетелствуване, доколкото има такова, остава «глас вопиющ в пустыни». Нещо повече: на «православните» икуменисти се правят по всякакъв начин внушения да излязат от своята конфесионална самозатвореност и да се отварят все повече и повече за икуменическото влияние, което е, както се знае, съвсем антиправославно. В името на взаимното опознаване и взаимното въздействие, протестантският дух на свободия във вярата все повече и повече се натрапва и на «православните» икуменисти. Резултатите са — не спечелване на протестантите за Православието, а опротестантчване на православните. Това печално явление отдавна се забелязва в тия поместни православни църкви, дето икуменическото влияние е успяло силно да проникне. Там се наблюдава разколебаване на много църковни форми на живота. В това отношение характерно е изказването на руския протойерей Всеволод Шпилер (живял и служил дълги години като свещеник в България), направено още по време на Московското всеправославно съвещание в 1948 г. и рисуващо пагубните последици от контактите на Българската Православна Църква с икуменизма: «За Българската Църква — говори той — срещата с икуменизма означаваше в икуменическите кръгове разклащане на чувството за църковност, разклащане на съзнанието за единоспасяващата Църква (к.н.). Освен това забелязваше се известно осветскостяване (обмирщение) на Църквата по пътищата на приспособяването й към икуменизма. Причини се спадане на нивото на духовния живот, откъсване от светоотеческите традиции както в богословието, така и в житейския бит (к.н.). Разклатена бе в самите й основи верността на литургическата богослужебна традиция. Именно във връзка със срещата с икуменизма в България се появиха не само теории, но и лозунги против вредата от хипертрофия (прекомерност) в обредността»9 (т.е. стремеж към съкращаване на богослужението — в ск.н.).
И щом допреди 1961 г., когато БПЦ стана официално членка на ССЦ, влиянието на икуменизма се е оказало толкова зловредно за нея, то какво да каже пък за това влияние подир 1961 г.?! Такова пакостно влияние се забелязва не само в Българската Православна Църква, но и във всички останали поместни православни църкви, членуващи в ССЦ. Под натиска на икуменизма Православието е застрашено да изгуби своя чист облик!
«Православни» деятели пишат вече свободно за утвърдилото се в икуменическите среди понятие «конвергенция» станало синоним на икуменизма. Що значи «конвергенция»? — В биологията това понятие означава изкуствено създадено «съвпадение на свойства в различни организми не поради родство (к.н.), а поради приспособяване»10. В политическия език тази дума се употребява в смисъл на взаимно сближение на две противоположни социално-политически системи и дори до сливането им в една система11 по пътя на взаимното влияние. По аналогия с това в икуменическите срещи и диалози конвергенцията цели «сближение на отделните конфесии по пътя на взаимното влияние една на друга»12.
Икуменическата конвергенция напомня явлението, наричано във физиката осмоза, т.е взаимнопроникване на две течности, разделени с пореста преграда или ципа. При общуване на православните с инославните икуменисти неизбежно се получава проникване на еретическите отрови в кристално чистата вода на Православието вследствие взаимното им повлияване. Такова повлияване съвсем не е изгодно за Православието, защото при тази «осмоза» в него не прониква нещо по-добро от онова, що представлява самото то, а прониква нещо лошо, което го отравя. Тънката преграда, която дели двете течности, е пореста! През порите на нарушените канони, забраняващи молитвеното общуване с еретици, и през тънката ципа на започнали вече догматически компромиси — протестантските отрови навлизат в православните съзнания! Крайният резултат на физико-химическата основа е изравняването на двете течности. Крайният резултат на икуменическата осмоза ще бъде — поне за «православните» деятели в икуменизма — тяхното опротестантчване! Това вече е станало и става с мнозина «православни» икуменисти, като гръцкия проф. Н. Нисиотис (вж. с. 33) и много други.
Конвергенцията, равнозначна в нашия случай на икуменическата осмоза, е абсолютно неприемлива за чистото Православие. Последното не бива да търпи никакво взаимно влияние със заблудите (2 Кор.6:14-15), защото от смесването на истината с лъжата истината губи, бидейки разтворена в отровните води на заблудата, а пък лъжата печели, намятайки си, за по-голяма ефикасност в своята нечестива пропаганда, мантията на привидното истинолюбие.
По повод на наивните заяви на някои «православни» икуменисти, че те свидетелствували за истината в икуменическите събрания с надеждата, че ще обърнат инославните в Православие, много трезви мисли е изказал покойният вече († 1963 г.) гръцки Самоски митрополит Ириней. В своята брошура «Източната Православна Църква и тъй нареченото Икуменическо християнско движение», издадена в Атина през 1959 г., той пише, че с една-две православни речи през време на икуменическите конференции, дето покрай малцината православни говорители има много повече инославни оратори, протестантите няма да се убедят в истинността на Православието и да се откажат от своите вкоренени погрешни религиозни убеждения.
Но като не се постига този резултат, обратният непременно се постига. Православните представители, потънали в протестантските среди от икуменисти, се молят заедно с тях, усвояват незабелязано за себе си някои техни възгледи, нарушават заради икуменическото общение с инославните светите канони на Майката-Църква, влизат в конфликт със своите православни братя — неикуменисти и се отчуждават постепенно от св. Православие, като започват в статии, речи и доклади да изказват такива мисли, които са в угода на икуменизма и в ущърб на св. Православие13.
Трагичен в това отношение е примерът с гръцкия Тиатирски и Великобритански архиепископ Атинагор Кокинакис. Предал се изцяло на делото на икуменизма, той е загубил облика си на православен йерарх и богослов, и дотолкова се е отдалечил от православните църковни възгледи, че в споменатата вече издадена от него на английски език книга «Едно междуправославно богословско разискване» (1973 г.), той се осмелява да изказва съвсем неправославни мисли, защищавайки ги като уж «православни». Така например:
1. Той счита, че Православната Църква не изчерпвала със себе си цялата Вселенска Църква, а била само нейната източна част. Западната й част образувала Римокатолическата църква (с. 66-67). Никой православен архиерей до нашия век не е учил така. В 1895 г. Цариградската Патриаршия, чиито клирик е архиеп. Атинагор, излезе със специално окръжно послание, в което изрично, безкомпромисно и ясно каза, че само поместните Православни църкви единствени «съставляват едната, света, съборна и апостолска Христова Църква, стълб и утвърждение на истината»14.
2. Архиеп. Атинагор дръзко разклаща, от угода към икуменизма, светите православни канони (с. 11-24), смятайки, че те могат да бъда променяни според обстоятелствата и времената (с. 10,14, 200, 21, 23). Той пише: «Църквата е в правото си да отменя каноните по икономия, и дори на един (бъдещ — в ск.н.) събор тя може да ги замени с други» (с. 41). Срещу такова чудовищно схващане се издига могъщият глас на един от най-великите цариградски патриарси, ученият и ревностен борец за Православието, св. Фотий, който пише: «Запазването на истинските канони е дело (дълг) на всеки внимателен към своите обязаности човек, а най-вече на тези, които Промисълът е избрал за ръководители на другите»15.
3. Архиеп. Атинагор твърде лекомислено се опитва да обезвини днешните западни еретици като лично неотговорни за различията между тях и православните християни, понеже се били родили в своите неправославни изповедания (с. 28). Но при срещата на тия еретици с истината, която те са имали вече достатъчно възможности да чуят, нима пак си остават инославните икуменисти без отговорност?! Такъв начин на разсъждаване е дълбоко погрешен. Той води към следната неправилна аналогия: понеже сме се родили в наследствения Адамов грях, ние не сме отговорни за него и не сме длъжни да се каем. Това обаче е чист рационализъм. Словото Божие ясно казва: «Всички са под грях» (Рим.3:9). «Чрез един човек грехът влезе в света» и в този човек, т..е в Адам «всички съгрешиха» (Рим.5:12). Спасителят иска от всички покаяние (Мат.4:17). И днешните еретици са виновни за постоянствуването си в заблудата, особено когато тя ясно бива разобличавана пред тях.в споменатото послание на Цариградската патриаршия от 1895 г. четем, че всеки от еретиците, който искрено желае да се присъедини към истинската Христова Църква, трябва лично да се отърси от заблудите си, «като има предвид, че, ако надменно упорствува в повреждането на истината, той взема на себе си тежка отговорност пред нелицеприятния престол на Христа»16.
4. Архиеп. Атинагор, от угода към икуменическите си приятели, си разрешава да нарича протестантските общества — «църкви». Той обаче явно погазва традициите на собствената си поместна Православна църква, традиции, спазвани до едно съвсем недалечно минало. Докато е била истинска носителка на православното знаме, Цариградската патриаршия не е приемала да влиза в църковно общение с римокатолическата църква, поради неправилните догматически нововъведения в нея. Също така тя е отхвърляла, а трябва и днес да отхвърли протестантите, които нямат нито апостолско приемство и йерархия, нито истински Тайнства, нито почитат светиите и Св. Богородица, нито признават връзката с Небесната църква...
5. Архиеп. Атинагор, като обезвинява днешните еретици, обвинява пък някои свети отци в еретичество (с. 37-39), с което явно иска да подкопае, в угода на икуменизма, авторитета на св. отци в православното богословие. Същият величае осъдения за ерес от V и VI Вселенски събори Ориген за неговите научни трудове и споменава, че Ориген и днес имал почитатели, поддържащи идеята той да бъде канонизиран за светец! (с. 38). Тенденцията е ужасна и явно рушителна! — да почнат еретици да бъдат провъзгласявани за «светци», а да бъдат обявявани мнозина светци за «еретици», та по тоя начин да се заличат границите между Православието и еретичеството!
6. Архиеп. Атинагор отива даже до там да твърди (пос. съч., с. 37), че и Православната Църква прилага уж в историята си съвременния англикански принцип за «всеобхватност» (вж. назад с. 57), с което иска очевидно да подготви «православните» икуменисти към приемането на многоразличните верови възгледи в бъдещата икуменическа «църква»!
Всичко това показва, колко фалшиво е твърдението, че православните отивали на икуменическите събрания, за да свидетелствуват уж за истината. Всъщност, те се отчуждават от истината вследствие на икуменическите контакти и отпадат от нея!БЕЛЕЖКИ
1 A. G. Vers Babylone. Vevey, 1964, p. 15, not. 2; Roth, H. Oecumenisme ou christianisme? Geneve, p. 17.
2 Цит. по ЖМП , №10, 1967, с. 67.
3 И согласно славим Всесвятаго Духа. Париж, 1937, с. 15.
4 Ecumenical Review I, 3, 1949, p. 321.
5 Либ, Фр. Православие и протестантизм (с немецкого). — В: сп. «Путь». Париж, 1929, №16, с. 80.
6 Вж. Архиеп. Владимир. Заседание Центрального комитета ВСЦ. — ЖМП, №11, 1972, с. 54, кол. 1.
7 Цит по циклостилни материали от V асамблея на ССЦ, озаглавени «От Упсала до Найроби», с. 79.
8 Упсала 68 говори, с. 13, §7, 9, 20.
9 Деяния Совещания глав и представителей автокефальных православных церквей. Т. II, М., 1949, с. 411.
10 Милев, Ал., И. Братков, Б. Николов. Речник на чуждите думи в българския език. С., 1958, с. 293.
11 Вж. ЖМП, №2, 1971, с. 44.
12 Прот. Павел Соколовский. Пятая всемирная лютеранская ассамблея и перспектива межконфессионального диалога. — В: ЖМП, №11, 1970, с. 55.
13 Виж например, написаните в чисто икуменически дух студии на проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков: «Християнското всеединство като проблема в православното богословие». С., 195 5; Единителните стремления у Православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът. — В: ГДА. Т. IХ. С., 1960 и др.
14 Отговор от Цариградската църква на папската енциклика. С., 1896, с. 24.
15 Пак там, с. 7 — Писмо на патриарх Фотий, §3, 10.
16 Пак там, с. 8-9.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.