Последна промяна:
26.09.2006 17:56
Особено важен е третият отдел на БЕМ, посветен на въпроса за Тайнството Свещенство, понеже от действителността на това Тайнство зависи действителността на всички други Тайнства, и особено на Тайнството Евхаристия, тъй като първо условие за неговата действителност, както току-що видяхме (с. 245), е да бъде то извършвано от свещеник, получил свещенство чрез ръкополагане от законен епископ.
От своя страна и икуменистите придават голямо значение на въпроса за свещенството, с оглед на взаимното признаване на йерархиите, което е крайна цел на икуменическите преговори за обединяване на отделните изповедания. Това пределно ясно е изтъкнал англиканският Глочестърски епископ при състоялата се на 31 октомври 1935 г. Рипонска конференция със следните думи: «Действителното обединение ще настане тогава, когато обединим свещенството (к.н.)... За това работим и в Православната източна Църква. Способът на действуване (методът) напредва там по-бавно, но накрая ще създаде действително единение.»1
Тази нагла икуменическа самоувереност в постигане на крайния резултат — взаимно признаване на йерархиите, която се излъчва и от всеки ред на разглеждания Лимски документ на БЕМ, би трябвало да въодушеви всички православни християни, и на първо място всички православни епископи, като носители на благодатното апостолско приемство в Църквата, да се противопоставят решително на икуменическите домогвания, провеждани чрез тоя нов икуменически документ!
Ще се спрем първо върху заглавието на третия отдел на БЕМ.
За разлика от Тайнствата Кръщение и Евхаристия, наречени в БЕМ с древните им светоотечески названия Baptism и Eucharisty, — Тайнството Свещенство е обозначено от БЕМ на английски с едно съвсем общо название — Ministry, което буквално значи «служение». Според Британската енциклопедия, в английския език съществува специално название за свещенството, а именно Priesthood, която дума предава специфична свещенослужителска терминология, изразявана на гръцки с традиционния термин ἱεράτευμα (с. 248) и на латински със sacerdotium2. Употребената в БЕМ дума Ministry е много трудна за превеждане, защото тя означава свещенство, духовенство, пастирство и църковно служение. В понятието Ministry влизат изобщо всички форми на църковно служение. Но тъкмо тази многозначимост на термина Ministry разводнява благодатното съдържание на Богоустановеното църковно Тайнство, каквото е именно Свещенството, унаследено по приемство от св. апостоли до днес. Предполагаме, че целта на такова едно неопределено обозначаване на Тайнството Свещенство в оригиналния английски текст на БЕМ е да се вместят в това понятие на «служение» всички ония «църкви», които нямат никакво свещенство!
Подобно замъглено третиране на въпроса се среща често в протестантските среди. Например, във встъпителната си реч на VI асамблея на ССЦ във Ванкувър (1983 г.) тогавашният генерален секретар на ССЦ Филип Потер, превратно тълкувайки думите на св. ап. Петър за християните като «царствено свещенство» (1 Петр.2:9), заявява (вж. назад с. 74), че «една от големите заслуги на Реформацията, заслуга, дължаща се на Мартин Лутер, било откритието (!)..., че всеки — безразлично дали е жена или мъж — е свещеник пред Бога»..., а по-нататък Потер призовава всички вярващи — независимо дали са ръкоположени или са миряни — да станат «истинско свещенство»3.
В БЕМ се провежда също такова смесване между законното сакраментално свещенство и общото «царствено свещенство» на миряните, с явната цел да се омаловажи сакраменталното свещенство и да се заличи границата между духовенство и миряни.
За отбелязване е, че навсякъде в БЕМ се употребява терминът «ръкоположено свещенство», който представлява една логическа тавтология, тъй като по начало не може да има свещенство, което да не е ръкоположено! — Така в §7, точка «c», четем: «Терминът «ръкоположено свещенство» се отнася до лица, които са получили харизма, и които църквата назначава (!) за служение чрез ръкополагане с призоваване на Св. Дух и възлагане ръце». Но в следващата точка «d» се казва: «Много от църквите (значи — не всички — в ск.н.) употребяват думата «свещеник» за обозначение на определени ръкоположени свещенослужители. Тъй като това не е всеобщ обичай, настоящият документ ще разгледа тоя съществен въпрос в §17.»4
Посоченият §17 носи заглавие на английски Ordained Ministry and Priesthood», т.е. «Ръкоположено служение и свещенство», като вторият термин — Свещенство — бива отнасян към Христа и към църковния народ, а първият термин — Служение — към «ръкоположените свещенослужители, които взимат участие, както всички християни (к.н.), и в свещенството на Христа и в свещенството на църквата»5 (т.е. на църковния народ).
И тъй в БЕМ — противно на самата терминология в Британската Енциклопедия — двата термина Ministry и Priesthood се употребяват превратно: с Ministry , което е твърде общо понятие и обозначава «служение изобщо», се определя ръкоположеното свещенство, а пък със специфичния термин за обозначаване на ръкоположеното свещенство — Priesthood — се определя всеобщото «свещенство» на църковния народ. Оттук се получава впечатление, че сакраменталното свещенство е само някаква еманация на всеобщото свещенство на църковния народ, който чрез символичната форма на «ръкополагане» сам назначава своите свещенослужители. Такъв чисто протестантски възглед върху църковната йерархия, при който се игнорира благодатното й упълномощаване от Христа по апостолско приемство, е тежка догматическа заблуда, означаваща отричане на апостолското качество на Христовата Църква.
В коментара към §17 такава една превратна употреба на двата посочени в заглавието му термина се обосновава с това, че уж «Новият завет никога не употребява термина «свещенство» или «свещеник» (ἱερεύς, с. 250) за означаване на ръкоположеното свещенство или ръкоположения свещенослужител». Според БЕМ «в Новия Завет този термин бил запазен, от една страна, за уникалното свещенство на Иисуса Христа и, от друга страна, за царственото и пророческо служение на всички кръстени» (с.23). Ето как обаче архимандрит (сега- Ню Йоркски архиепископ) Пиер Л’Юиллие в цитираната вече своя статия «Царствено свещенство и служебно свещенство» (вж. с. 76-77) обяснява това различие в употребата на термините: «За обозначаване на свещеническите функции древната Църква е избягвала възможното тогава двусмислие, което би могло да се получи поради омонимия (едноименност)6. Затова именно термините ἀρχιερεύς и ἱερεύς не са никак употребявани в Новия Завет за обозначаване на свещенослужителските функции... Каноническото право остава вярно на древнохристиянската терминология и употребява вместо това термините презвитер и епископ. Това становище на Църквата в нейните първи времена се обяснява просто така: спрямо юдейството тя утвърждава отменянето (отпадането) на множеството законнически жертви като чисто предобразни... пред единствената и съвършена Жертва, принесена веднъж завинаги от Христа, Който се е изявил така като Единственият истински Първосвещеник (Ἀρχιερεύς). Спрямо обърналите се езичници терминът ἱερεύς би могъл да бъде също зле изтълкуван, понеже обозначава жреците в езическите култове; обаче с постепенното изчезване на езичеството, от една страна, и с пълно отделяне на юдейството от християнството, от друга страна, опасността от смесване на термините изчезнала. Така постепенно взела да се разпространява употребата на термините ἀρχιερεύς и ἱερεύς в гръцкия свят, и pontifex и sacerdos — у латинците.
За отбелязване е обаче, че у най-ранния по време от църковните отци — апостолския мъж св. Климент Римски (101) термините ἀρχιερεύς и ἱερεύς вече се срещат за християнските свещенослужители (Първо послание на св. Климент Римски до коринтяните, гл. 40, §5).
Следователно БЕМ тенденциозно противопоставя върховното Христово първосвещенство на служебното свещенство, поверено на свещенослужителите в Църквата. Всъщност това земно свещенство произлиза от небесното Първосвещенство на Христа, както това прекрасно се подчертава в тайната молитва на свещенослужителя по време на Херувимската песен в литургията: «... Неизреченнаго ради и безмѣрнаго человѣколюбiя Твоего (Хрiсте) былъ еси Человѣкъ и Архiерей намъ былъ еси, и служебныя сея и безкровныя Жертвы священнодѣйствiе предалъ еси намъ яко Владыка всѣхъ»8.
В противоположност на това БЕМ кощунствено заявява в коментара към глава 11, че «църквите трябва да избягват да приписват своите особени форми на ръкоположеното свещенство пряко на волята на Иисуса Христа и да ги считат установени от Иисуса Христа»9!!! Тук с нечувана икуменическа наглост и кощунствена дързост авторите на документа БЕМ (сред които има и «православни»!) съвсем открито изявяват своето неверие в свещенството като Богоустановено от Спасителя Тайнство и свеждат всичко към «назначаване» на свещенослужителите от страна на църквата «чрез ръкополагане, както е казано по-горе в §7, точка «c» (вж. по-горе с. 249).
Характерно е, че БЕМ никога не говори за ръкоположението като за благодатно Тайнство, извършвано от епископа като апостолски приемник, а само за «назначаване» на свещенослужителя от църквата посредством някакво безлично «възлагане на ръце» (не се казва от кого!). Такова явно отричане на апостолското приемство като условие за валидността на свещенството се среща много често не само у протестантите, но дори у англиканите. Така например, д-р Хедлам, известен англикански богослов и професор на Оксфордския университет, поддържал, че епископите в древнохристиянската Църква били приемници на апостолите «не защото били получили благодат, предадена от апостолите, а защото били назначени от Църквата да изпълняват ония обязаности, които изпълнявали апостолите»10. Обаче този крайно погрешен възглед за свещенството не попречил д-р Хедлам скоро да стане англикански «епископ», а това показва, че Англиканската църква била солидарна с него.
Но какво да кажем за това, че през юли 1988 г. на Ламбетския събор на англиканските епископи било взето решение, че жени могат да бъдат ръкополагани не само за «свещенички», но даже за «епископки»?! Наскоро това решение било приложено на дело: на 12 февруари 1989 г. в Бостон (САЩ) било извършено «ръкоположението» на Барбара Харис за «епископка»11!!! Ето до какви вопиющи произволи довежда пренебрегването на принципа за апостолското приемство! След това би трябвало да бъде невъзможно участието на Православните в Световния съвет на църквите, който винаги е поддържал идеята за женско «свещенство».
В отдел III на БЕМ под заглавие «Форми на ръкоположеното свещенство» упорито се провежда мисълта, че «Новият Завет не дава един единствен образец на свещенство, който да може да служи за модел или неизменна норма за цялото бъдещо свещенство в Църквата. В Новия Завет по-скоро срещаме някакво разнообразие на формите, съществували в разни места и в различни времена (к.н.).»12 С последните думи авторите на БЕМ изразяват не само рационалистическо неверие в новозаветната йерархия, но с това те оспорват самата достоверност на новозаветните свещени книги, които уж се били появили «в различни времена». Верни на своя протестантски рационализъм, съставителите на БЕМ направо заявяват, че едва «във втория и третия векове била установена тристепенната форма — епископ, презвитер и дякон — като обща форма на ръкоположеното свещенство в цялата Църква»13. Такъв рационалистически възглед за произхода на трите степени на църковната йерархия означава явно отричане на факта на установяването им от св. апостоли, а оттук и унищожаване на самото понятие за апостолското приемство на йерархията.
Обаче новозаветната свещена книга «Деяния на светите апостоли», съставена от Христовия Евангелист св. ап. Лука (ср. Лука 1:3 и Деян.1:1) ясно свидетелствува, че св. апостоли самолично са ръкоположили първите седем дякони (Деян.6:6). Така също от апостолите бил ръкоположени св. ап. Павел и св. ап. Варнава (Деян.13:3), които пък ръкоположили презвитери за основаните от тях църкви (Деян.14:23). Св. ап. Павел ръкоположил своя ученик Тимотей за епископ на Ефес (1 Тим.4:14; 2 Тим.1:6), а друг свой ученик Тит поставил за епископ на о-в Крит, като му възложил да ръкополага презвитери за тамошните градове (Тит.1:5).
Освен преките данни на новозаветните свещени книги, за съществуването на тристепенната йерархия още през апостолския век свидетелствуват и непосредствените апостолски приемници — апостолските мъже: св. Климент, епископ Римски (в Първото си послание до коринтяните — гл. 40, §5 — вж. назад с. 251) и св. Игнатий Богоносец, епископ Антиохийски (107 г.) в своите послания до Магницийците 6:1; 3:1-2 и до Тралийците 3:1, дето направо се изброяват трите степени на църковната йерархия.
Обаче в БЕМ свидетелствата на тези двама ранни апостолски мъже изкуствено са противопоставени. Така в коментара към §36 четем: «В древната Църква връзката между епископата и апостолската община се е разбирала по два начина». От една страна БЕМ признава, че «св. Климент се е интересувал преди всичко от средствата, с помощта на които историческата непрекъснатост на Христовото присъствие била осигурена в Църквата чрез апостолската приемственост». А от друга страна БЕМ подчертава, че «св. Игнатий Антиохийски виждал в християнската община, събрана около епископа сред презвитерите и дяконите, действителната проява на Духа в апостолската община». Оттук БЕМ прави извода, че «символът на апостолската приемственост подчертава не само историческата непрекъснатост, а също действителната духовна реалност»14. — Но всъщност историческата непрекъснатост на апостолското приемство, застъпвана от св. Климент Римски, се намира в основата на духовната реалност, за която говори св. Игнатий Богоносец, и която представлява тъкмо апостолската приемственост, взета в даден момент от времето. Следователно и двамата апостолски мъже говорят за един и същи предмет, който осигурява апостолското приемство в Христовата Църква.
С цел да се избегне крайно неприятният за протестантите въпрос за Апостолското приемство като предаване на йерархическата благодат по непрекъснатата верига на ръкоположенията от апостолско време до днес, която била прекъсната от времето на Лутер, — БЕМ въвежда едно ново съчетание на термини, а именно: «Приемственост в апостолското Предание». Очевидно целта на такова съчетание е да се отклони вниманието от главния предмет — йерархическото апостолско приемство, което е неоспорим факт, и да се сведе въпросът към по-широкото понятие — апостолско Предание, което търпи тълкуване и затова е по-изгодно за протестантите. Това понятие, широкото използувано в БЕМ, се усвоява и от някои «православни» икуменисти в угода на БЕМ. Така един от съставителите на БЕМ, протопрезвитер Виталий Боровой в своя доклад «Оценка на документите от Лима за Кръщението, Евхаристията и Свещенството» говори за «органическата приемственост на апостолското Предание на благодатния и сакраментален живот в Древната Църква до епохата на Вселенските Събори (общ за всички нас още до периода на нашите разделения)»15. — Обаче тогава протестанти не е имало. По-нататък о. Боровой пише за необходимостта да се възсъздаде «християнското единство чрез съвместните братски усилия на цялото икуменическо съобщество — изхождайки от основните и върху основите на историческата приемственост на апостолското Предание... Особено труден и деликатен (!) е въпросът за тъй наричаното женско свещенство»16.
Вместо обаче да отсече тоя «деликатен» въпрос като несъществуващ изобщо за Православната Църква, о. Боровой и тук «счита за необходимо при решаването на тоя въпрос от другите Църкви да се зачитат икуменическите перспективи на техните решения за единство на всички християни и за еднакво разбиране на запазването верност на апостолското Предание (к.н.), както то е засвидетелствувано в историята на Църквата»17. Подчертаните от нас думи на о. Боровой дават да се разбере, че понятието за апостолското Предание дори по такъв «деликатен» въпрос подлежи още на обсъждане при зачитане на «икуменическите перспективи... за единство на всички християни»! А това показва колко е мъгляво понятието за «апостолско Предание», с което икуменистите спекулират за свои цели!
Но нека разгледаме понятието «апостолско Предание», както то е разяснено в БЕМ. Там четем: «Апостолското Предание в Църквата означава приемственост в постоянните отличителни свойства на Църквата на апостолите: свидетелство за апостолската вяра, проповядване и обновено (!) тълкуване на Евангелието, извършване на Кръщението и Евхаристията, предаването на свещеническите отговорности (к.н.)»18. — След споменаването за двете Тайнства — Кръщение и Евхаристия — би следвало да се назове и третото Тайнство — Свещенство, което е предмет на разглеждане в БЕМ. Но вместо да се говори за предаване благодатта на свещенството, тук става дума само за «предаване на свещеническите отговорности», като че ли въпросът се отнася до някакъв формален акт на юридическа отговорност, с която за БЕМ се изчерпва цялата същност на «свещенството».
В коментара към същия §34 четем: « В рамките на това апостолско предание съществува някаква апостолска приемственост на служението, която служи за поддържане на непрекъснатостта и приемствеността на църквата в нейния живот в Христа и верността й към словата и действията на Иисуса, предадени нам чрез апостолите. Свещенослужителите са били назначени (!) от апостолите. След това епископите на Църквата са били първите пазители на това предаване на апостолската традиция; те са били свидетели на апостолската приемственост на служението, което било продължено и запазено чрез епископите на древната Църква заедно с презвитерите и дяконите в християнската общност»19.
Както виждаме, в целия този коментар нищо не се казва за благодатната приемственост в ръкополагането — от апостолите чрез епископите досега. За апостолите е казано само, че те «назначавали» някакви свещенослужители, които обаче се отличават от епископите. А епископите са наречени само «пазители» (а не проводници) и «свидетели» (а не носители) на апостолската приемственост на служението. Но никъде не е посочено, че тази приемственост на служението се предава по линията на ръкоположенията в Тайнството Свещенство.
Накрая в този коментар се подчертава, че «трябва да се прави разлика между апостолското предание на цялата Църква и приемствеността на апостолското служение»20. — С други думи тук изкуствено са разделени две неразривно свързани неща — «апостолско предание» и «апостолско служение». Като най-добър пример за тази им връзка служи фактът, че сборникът на апостолските правила започва с двете първи правила за ръкополагането на епископа от двама или трима епископи, а на презвитера и дякона — от един епископ. Следователно, апостолското служение е включено в апостолското предание.
По-нататък в §36 приемствеността на епископите са счита само като «един от начините..., чрез които се дава израз на апостолското предание в Църквата. Тази приемственост се разбира... като символическо обозначаване и запазване на приемствеността на апостолската вяра и общение»21. И тук, както при Тайнствата Кръщение и Евхаристия БЕМ не отива по-нататък от протестантското третиране на Тайнствата като «символи», а не като необходими за спасението Богоустановени чинопоследования, чрез които осезателно се преподава на вярващите Божията благодат.
В §38 се казва, че «църквите, които не са запазили епископата, приемат епископската приемственост като символ, макар и не като гаранция за приемствеността и единството на църквата»22. А после се казва, че «те не могат ( а всъщност — не искат — в ск.н.) да приемат..., че служението, прието в тяхната собствена традиция, трябва да се смята за недействително до момента, до когато не се присъедини към съществуващата линия на епископската приемственост»23.
Такава именно конкретна претенция е изразил професорът от Ерлангенския университет пастор д-р Юрген Ролофф в своя доклад «Оценка на Лимския документ (БЕМ)» при 10-то събеседване между представителите на Руската Православна Църква и Евангелическата църква в Германия (ГФР), състояло се в Киев (от 25 до 29 септември 1984 г.). Там той категорически заявява: «За нашите църкви е решаващо, щото икуменическите ни партньори (т.е. православните) да не поставят признаването, че ние се намираме в апостолското предание (традиция), в зависимост от този знак на приемственост (т.е. апостолска — в ск.н.)»24. — С тези думи протестантският богослов сам признава, че протестантите нямат апостолско приемство!
И тъй, БЕМ по протестантски въвежда понятието за епископската приемственост като нещо незадължително за християните и сякаш независимо от апостолската приемственост, която протестантите подменят с понятието за «приемственост в апостолското предание», каквато те претендират да имат. Всъщност обаче не съществува епископска приемственост помимо апостолското приемство. Тези две понятия са напълно равнозначни и в това именно се състои главното основание за свойството на Православната Църква като апостолска!
Последната глава на БЕМ е озаглавена: «Към взаимно признаване на ръкоположеното свещенство». Тук се разкрива крайната икуменическа цел — взаимното признаване на йерархиите на отделните изповедания, които членуват в ССЦ. — В §51 направо се заявява, че «църквите трябва да бъдат готови да обновят (!) своето разбиране и своята практика за ръкополагане на свещенослужителите»25.
След това в §53 съставителите на БЕМ си позволяват дързостта да поискат «от църквите, запазили епископската приемственост, щото те да признаят апостолското съдържание на ръкоположеното свещенство, съществуващо в църквите, които не са поддържали такава приемственост, а също да признаят, че в тези църкви съществува служение «епископе» (гръцка дума) в различни форми»26.
Какви са тия «различни форми на епископство», съществуващи помимо Богоустановената тристепенна йерархия — това не се уточнява, защото такива «форми» няма и не може да има! Това е само един празен набор от думи, с които се цели да се хвърли прах в очите на наивните читатели, че уж става дума за някаква-си «йерархия»!
В §54 четем: «Някои църкви ръкополагат както мъже, така и жени; други църкви пък ръкополагат само мъже. Различията по този въпрос пречат на взаимното признаване на свещенствата. Но това не бива да се смята като съществена пречка за по-нататъшни усилия към постигане на взаимно признаване»27. — Ние вече споменахме, че ССЦ поддържа идеята за женско «свещенство» (вж. назад с. 252). Тук чрез икуменическия документ БЕМ Световният съвет на църквите се опитва да отстрани това препятствие за взаимно признаване на «църквите» и техните «свещенства» и затова завършва с думите: «Икуменическите съображения трябва да поощряват, а не да спират откритото обсъждане на тоя въпрос»28.
Както се вижда, ССЦ не се отчайва да постигне един ден и тая си цел, щом представителите на Поместните Православни Църкви, въпреки привидното си несъгласие по тоя въпрос, продължават спокойно да си заседават като членове на ССЦ, като се задоволяват уж да «възразяват».
Най-сетне в последния §55 БЕМ предлага като върховен израз на такова «взаимно признаване на църквите и техните свещенства» да се проведе между тях ЕВХАРИСТИЙНО СЪСЛУЖЕНИЕ С ВЗАИМНО ВЪЗЛАГАНЕ НА РЪЦЕ29!
ОБАЧЕ ЗА ВСИЧКИ ПРАВОСЛАВНИ ХРИСТИЯНИ, И ОСОБЕНО ЗА ПРАВОСЛАВНИТЕ АРХИЕРЕИ — НОСИТЕЛИ НА ДРАГОЦЕННИЯ ДАР НА АПОСТОЛСКОТО ПРИЕМСТВО — ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРЕДЕЛНО ЯСНО, ЧЕ, АКО ПО КАКВИТО И ДА БИЛО СЪОБРАЖЕНИЯ (разбира се от дипломатическо-икуменически характер!) ТЕ СЕ СЪГЛАСЯТ НА ТАКАВА ИКУМЕНИЧЕСКА ПАРОДИЯ, ТОВА ЩЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ ТЕ АВТОМАТИЧЕСКИ СЕ ЛИШАВАТ ОТ СУГУБАТА ЙЕРАРХИЧЕСКА БЛАГОДАТ, ПОЛУЧЕНА ОТ ТЯХ ПРИ ХИРОТОНИЯТА ИМ, И С ТОВА САМИ ЗАГУБВАТ СВОЕТО АПОСТОЛСКОТО ПРИЕМСТВО! ЗАЩОТО СЪГЛАСНО 45 АПОСТОЛСКО ПРАВИЛО:
«ЕПИСКОП, ПРЕЗВИТЕР ИЛИ ДЯКОН, КОЙТО САМО СЕ Е ПОМОЛИЛ С ЕРЕТИЦИ, ТРЯБВА ДА БЪДЕ ОТЛЪЧЕН; АКО ПЪК ИМ ПОЗВОЛИ ДА ДЕЙСТВУВАТ КАТО СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛИ В ЦЪРКВАТА, ТРЯБВА ДА БЪДЕ НИЗВЕРГНАТ»!БЕЛЕЖКИ
1 У: Братсиотис, П. Англиканските хиротонии от Православно гледище (на гръцки, изд. 2-е). с. 8. — Цит. по Трембелас, Пан. Н. Полуофициални документи за икуменическото движение и богословските диалози (на гръцки). Атина, 1972, с. 31.
2 Encyclopaedia Britannica, 1970, vol. 18, p. 497, col. II.
3 Вж. циклостилно напечатаната встъпителна реч на VI асамблея, с. 9-10.
4 Baptism, Eucharisty, Ministry, p. 21, col. 1.
5 Пак там, p. 23, col. 1.
6 В гръцкия текст на Стария Завет терминът обозначава ветхозаветния първосвещеник. Гръцкият термин пък бил употребяван в древната класическа литература за езическите жреци.
7 Вж. Вестник Русского западноевропейского Патриаршего Экзархата, —33-34, Париж, 1960, с. 39.
8 Вж. «Служебник» — Литургии на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст.
9 Baptism, Eucharisty, Ministry, p. 22, col. 2.
10 Бенигсен, Георгий. К вопросу о действительности англиканского священства. Париж, 1927, с. 86-87. — Цит. по доклада на архиеп. Серафим (Соболев) в «Деяния Московского Совещания 1948 г.». Т. II, с. 254.
11 Ортодоксос Типос. Атина, №826, 17.II.1989, с. 1.
12 Baptism, Eucharisty, Ministry, §19, p. 24, col. 1.
13 Там.
14 Пак там, p. 29, col. 2.
15 ЖМП №2, 1985, с. 63.
16 Там.
17 Там.
18 Baptism, Eucharisty, Ministry, §34, p. 28, col. 1.
19 Пак там, p. 28, col. 2.
20 Там.
21 Пак там, p. 29, col. 1.
22 Там.
23 Пак там, p. 30, col. 1.
24 Вж. ЖМП №2, 1985,, с. 62-63.
25 Baptism, Eucharisty, Ministry, §51, p. 32, col. 1.
26 Пак там, §53, «a», p. 32, col. 2.
27 Пак там, §54, p. 32, col. 2.
28 Там.
29 Пак там, §55, p. 32, col. 2.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.