Последна промяна:
25.09.2006 21:58
В първите две точки от главата в БЕМ за Кръщението, отнасящи се до установяването и значението на това Тайнство, се привеждат основните догматически текстове от Свещеното Писание, които се срещат и във всяка православна догматика. Но по-нататък в БЕМ съзнателно и предумишлено, в угода на протестантизма, се смесва Тайнството Кръщение с Тайнството Миропомазание, което, при все че по време се извършва заедно с Кръщението, съставлява обаче отделно и самостоятелно Тайнство. Ала в БЕМ (точка 5 — «Дар на Духа») благодатните последици на Тайнството Миропомазание — «печатът и залогът на Св. Дух» (2 Кор.1:21-22; Еф.1:13-14)» са отнесени към Тайнството Кръщение1. Също и в точка 19 четем: «Дарът на Светия Дух при кръщението може да бъде изразен и по допълнителни начини (к.н.): например, чрез възлагане на ръце и чрез помазване или миропомазване»2. По такъв начин в БЕМ се обезличава Тайнството Миропомазание, като се свежда до един допълнителен към Тайнството Кръщение и незадължителен обред, с явната цел да се оправдае липсата у протестантите на миропомазване след кръщаването. В коментара пък на точка 14 от БЕМ направо се изразява недоумение — «какъв е смисълът на друг отделен обред, който да бъде вместен между кръщението и допускането до причастие»3.
Разбира се, и при Кръщението, както при всяко Тайнство, се получават съответни дарове на Св. Дух. В този смисъл Сам Господ говори на Никодим за кръщението като за рождение «от вода и дух» (Иоан.3:5). Но благодатното въздействие на Св. Дух при кръщаването се състои в очистване от първородния Адамов грях (Рим.6:4,6,11), а при миропомазването се дават по положителен начин благодатните дарове на Св. Дух за укрепяване на новокръстения в благодатния духовен живот и християнска добродетелност, както това изразява св. ап. Павел с думите: «Яви се Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи... да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво» (Тит.2:11-12). Тълкувайки този свещен текст, епископ Теофан Затворник пише: «целомъдрието, праведността и благочестието обхващат целия свят живот и съвместяват всичките Божии заповеди и цялата Божия воля, съобразно с която се задължават да постъпват (к.н.) онези, които пристъпват към Бога с истинска вяра»4, т.е. онези, които са се кръстили. А че се касае тук за Тайнството Миропомазание, извършвано след Кръщението, това се вижда от думите на св. ап. Йоан богослов към кръстените християни: «Помазанието, което вие получихте... пребъдва във вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило» (1 Иоан.2:27). Известно е, че Тайнството св. Миропомазание «отначало се извършвало чрез възлагане на ръце от апостолите (Деян.8:17; 19:6), но отпосле, още при апостолите, поради разпространяването на християнството, почнало да се извършва... чрез помазване с миро; поради това апостолите, както свидетелствува св. Дионисий Ареопагит (ученик на св. ап. Павел), наричали това Тайнство — Тайнство на Мирото»5.
Необходимостта от миропомазване на кръстените християни (респ. — възлагане върху тях ръце от апостолите) особено ясно изпъква от случая с кръщаването на самаряните от св. ап. дякон Филип (Деян.8:12). Това кръщаване обаче не било достатъчно за спасението им. Затова Дееписателят продължава: «Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела словото Божие, изпратиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха над тях, за да приемат Дух Светий. Защото Той не бе слязъл още върху никого от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса. Тогава възлагаха върху тях ръце, и те приемаха Духа Светаго» (Деян.8:14-17).
И тъй, няма никакво основание да се поддържа, както прави БЕМ, че Кръщението поглъща Миропомазанието. То е самостоятелно Тайнство, следващо подир Кръщението. Това се потвърждава от най-древната църковна практика, засвидетелствувана от св. отци.
Така споменатият вече св. Дионисий Ареопагит пише: «На самия посветен чрез светейшето свещенодействие на Божественото възрождение (т.е. Кръщението) това усъвършенстващо Помазване с Миро дарява снизшествието на Богоначалния дух»6.
Св. Киприан Картагенски, пише в писмо 72 — до Римския папа Стефан: «Само тогава те могат напълно да се осветят и да бъдат синове Божии, когато се възродят и от двете Тайнства» (sacramento utroque nascantur)7. «Кръстеният трябва да бъде още и помазан, та, като приеме Мирото, т.е. помазанието, да бъде Божи помазаник и да има в себе си благодатта Христова»8.
Св. Амвросий Медиолански в съчинението си «За Тайнствата» (кн. III, гл. 2), наричайки Миропомазанието — «духовен печат» (spirituale signaculum), пише: «Подир кръщението следва духовният печат..., понеже след купела остава още да се извърши усъвършенствуването, когато по призоваване от свещеника се влива Светият Дух — дух на премъдрост и разум, Дух на съвет и крепост, Дух на знание и благочестие, Дух на страх Господен — седем добродетели на Духа»9.
Бл. Августин прави разграничение между двете Тайнства, като казва: «Духовното помазание е Сам Светият Дух, Чийто Тайнство е във видимото помазване... Тайнството на Мирото е Тайнство, както и самото Кръщение»10 (Тълкувание на I послание на Иоана, отд. III, г5).
Св. Ефрем Сирин предобразно сравнява потопа с кръщението, а гълъба, носещ маслинено клонче (Бит.8:11), — с Миропомазанието: «Ноевият ковчег предсказвал, че ще дойде Онзи, Който ще устрои Църквата върху води, като изведе на свобода членовете й чрез името на Св. Троица; а гълъбът изобразявал Светият Дух, Който ще извърши Помазанието — Тайнството на спасението»11.
Св. Кирил Йерусалимски след тайноводственото си слово към оглашените за Кръщението (II слово) посвещава специално тайноводствено слово (III) на Миропомазанието, като го започва с думите на св. ап. Йоан Богослов: «И вие имате помазание от Бога и знаете всичко» (1 Иоан. 2:20). Обръщайки се към новокръстените и миропомазани християни, светителят провежда следното сравнение между кръщението на Спасителя и тяхното: «Както Христос, след като се уми в реката Йордан и придаде на водите благоуханието на Божеството, излезе от водата и над Него стана същностното наитие на Св. Дух..., така и на вас, след като излязохте от купела на свещените води, ви се даде Миропомазание, изобразяващо същото онова, с което бе помазан Христос... Тялото се помазва с видимо Миро, а душата се освещава със Светия и Животворящ Дух... Затова вие, помазаните с това свето Миро, пазете го в себе си неосквернено и непорочно, като преуспявате в добри дела и благоугождавате на Началника на вашето спасение Христа Иисуса» (III тайноводствено слово, гл. 1, 3, 7)12.
А в 18-то си огласително слово (гл. 33) същият Йерусалимски светител заявява на кръстените оглашени: «След като Господ ви очисти от греховете ви «с водната баня чрез словото» (Еф.5:26)..., даден ви бе печатът на общението със Светия Дух... А накрая ще ви бъде казано, как трябва занапред да постъпвате достойно за благодатта, за да можете да се насладите на вечния живот»13.
С последните думи св. Кирил Йерусалимски ясно изтъква, че се изисква от кръстените и миропомазани християни да разкриват в себе си получената в тези Тайнства Божия благодат чрез вършене на съответни дела на християнско благочестие (ср. по-горе с. 214 относно Тит.2:11-12), към каквито ни задължава особено св. Тайнство Миропомазание.
Оттук по обратен път става ясно, защо в БЕМ се омаловажава Тайнството Миропомазание в сравнение с Тайнството Кръщение. Тъй като е общоизвестно, че протестантизмът още от самото си възникване отрича значението на християнските дела за спасението, никак не е чудно, че той пренебрегва Тайнството миропомазание, каквото впрочем и не може да има поради липса на апостолско приемство у протестантите. Следователно и тук БЕМ изхожда от чисто протестантски неправилни предпоставки, които го довеждат до погрешни догматически становища, неприемливи за Православието.
Затова именно Цариградският патриарх Йеремия II, в отговорите си на лутеранските запитвания, следвайки изобщо определението на Тайнството Миропомазание, дадено от св. Симеон Солунски, а именно: «Помазанието влага в душата загубения от нас поради непослушанието образ Божи»14, добавя: «и придава на душата сила, както и онази благодат, която в душата си някога сме получили чрез Божественото вдъхване (Бит.2:7). Затова Миропомазанието донася силата на Духа и обогатява душата с Неговото благоухание, бидейки знак и печат Христов»15.
В 48 правило на Лаодикийския събор се казва: «Ония, които се просветяват с кръщение, трябва да се помазват с небесно помазване (със св. Миро), та да станат съучастници на Царството Божие»16.
Друго едно Тайнство, пренебрегвано и дори напълно премълчавано от БЕМ е Тайнството Покаяние (Изповед). То напомня Тайнството Кръщение с това, че очиства грехове: но докато при Кръщението еднократно се очистват първородният грях и всички грехове, извършени до момента на кръщаването, в Тайнството Покаяние многократно се очистват вършените подир Кръщението грехове. В този смисъл то бива наричано «второ кръщение»17. И св. Йоан Лествичник започва своето 5 слово (стъпало) с думите: «Покаянието е възобновяване на кръщението»18.
Както вече споменахме по-горе (с.210), би трябвало протестантите, които уж толкова държат на Свещеното Писание, да приемат Покаянието за Тайнство, тъй като то неведнъж е засвидетелствувано в Евангелието като установено непосредствено от Христа със заветни слова, отправени към апостолите: «Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето» (Мат.18:18). «Приемете Духа Святаго. На които простите греховете, ще им се простят; на които задържите, ще се задържат» (Иоан.20:22-23). — Въпреки тези ясни указания на словото Божие, в БЕМ не се споменава нито дума за Тайнството Покаяние — нито във връзка с Кръщението, нито дори във връзка с Евхаристията, към която Тайнството Покаяние служи за предварителна подготовка чрез задължителната предпричастна Изповед.
Такова премълчаване от БЕМ на Богоустановеното Тайнство Покаяние се обяснява с факта, че на икуменистите е чуждо самото покайно настроение като предварително условие за пристъпване към Тайнството Покаяние с изповядване на греховете си. В БЕМ, както и изобщо в икуменическите документи никога не става дума за покаяние в смисъл на съзнаване от всекиго на личните си грехове и самообвиняване за тях. Единственото «покаяние», което изисква икуменизмът, е това: да се каят конфесиите за греха на разделението, като такова изискване се отправя и към Православната Църква наред с всички религиозни общности в ССЦ. Ние ще се спрем по-нататък върху нелепостта на такова икуменическо изискване за «покаяние» на православните християни от името на Православната Църква (вж. по-нататък с. 361-366 и особено с. 362, дето се цитират думите на «православния» икуменист проф. Нисиотис за «двустранно покаяние» при икуменическия диалог по догматически въпроси!). Тук само ще отбележим, че вън от това неуместно конфесионално «покаяние» икуменизмът не се интересува от никакво лично покаяние на съгрешилия пред Бога човек.
Но тъкмо личното покаяние на душата пред Бога, така пренебрегвано от икуменизма, е основата и началото на правата вяра в Христа Спасителя, Който започна Своята проповед с думите: «Покайте се и вярвайте в Евангелието» (Марк.1:15) и я завърши с думите: «Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен» (Марк.16:16). — В този смисъл и св. ап. Петър в деня на първата християнска Петдесетница се обърна към народа с призива: «Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа за опрощение на греховете; и ще приемете дара на Светия Дух» (Деян.2:38). В тези апостолски слова се съдържа най-пълно указание за три основни църковни Тайнства: Кръщението — като начало на християнския живот; Покаянието — не само като предварително условие за кръщение, но и като негово следващо постоянно обновяване чрез Тайнството Покаяние; и то върху благодатната основа на Тайнството Миропомазание като обличане в новия човек, който «се обновява в познанието, по образа на своя Създател» (Кол.3:10) чрез даровете на Св. Дух, принасяйки плодове на Духа «във всяка доброта, правда и истина» (Еф.5:9; Гал. 5:22-23).
Ето тази Богооткровена пълнота на благодатния живот у повярвалия в Христа човек е чужда на икуменизма, който не познава и не признава личното покаяние като настроение на православната душа, изразяващо се в Тайнството на изповядване личните грехове пред свещенослужителя, благодатно упълномощен от Христа да прощава грехове.
Това неразбиране на православната Изповед от страна на икуменистите е изразил дългогодишният и активен член на икуменическото движение — Волоколамският архиепископ Питирим в една своя проповед: «Понякога нас, православните, ни упрекват, че сме били разслабвали духа си чрез постоянно покаяние, а че нямало у нас сякаш законна гордост (sic!), че сме Божии деца. Не, това (обвинение) не е вярно. Вярващите православни люде се грижат преди всичко за чистотата на душата си. Рядко минава ден без да нарушим Божиите заповеди, без да обременим съвестта си и да изпитаме нейните угризения; но понякога ние не обръщаме внимание и забравяме какво сме извършили през деня противно на волята Божия... Струва ни се, че като желаем да прекараме деня свято, ние и в действителност не сме извършили нищо лошо. Обаче Бог съди човека не само по външните му действия, а и по сърдечните му намерения и разположения (Евр.4:12). Може би, без дори да съзнаваме това, ние сме нарушили някоя Божия заповед, постъпили сме или сме помислил нещо противно на съвестта и с това сме нанесли материален или нравствен ущърб на ближните си или на себе си»19.
Такова духовно трезвение и следене на вътрешните движения на «скрития човек на сърцето» (1 Петр.3:4) е чуждо на икуменизма, зает с трескава външна дейност, от гледището на която православното покаяние му изглежда като някакво «разслабване» на духа. Напротив, покаянието като настроение на душата, и особено изразено в Тайнството Изповед, не разслабва, а благодатно укрепява душата на каещия се. «В Тайнството Покаяние човешката душа сякаш се потапя в купела на Божието милосърдие, за да умре отново за греха и да възкръсне под благодатното въздействие на «Царството на Бога и Неговата правда» (Мат.6:33), и отново да намери пътя на спасението»20.
Необходимостта от покайно изповядване на личните грехове е засвидетелствувана още от най-дълбока християнска древност. — Така 52 апостолско правило предвижда низвергване от сан за всеки епископ или презвитер, «който не приеме, а отблъсне онзи, който се обръща от греха», понеже такъв епископ или презвитер «наскърбява Христа, Който е казал: «И на небесата радост ще има за един каещ се грешник (Лука 15:7)»21.
Св. Киприан Картагенски отправя следното трогателно увещание към вярващите: «Моля ви, възлюбени братя, нека всеки от нас изповядва греха си, докато съгрешилият се намира още в този живот, когато изповедта може да бъде приета, и когато още е угодно пред Господа опрощаването (на греховете), извършвано от свещениците»22.
Св. Атанасий Велики прави следното съпоставление между Кръщението и Изповедта: «Както кръщаваният от свещеника човек се просвещава чрез благодатта на Св. Дух, така и изповядващият в покаяние греховете си получава прошка за тях чрез свещеника по благодатта Христова»23.
Преподобни Йоан Касиан също съпоставя Покаянието с Кръщението, като пише: «Признай Тайнствата на твоето спасение, чрез които си обновен, чрез които си възроден. Сега те не са ти по-малко нужни отколкото тогава, та чрез Покаянието сега да те възродят, както преди чрез купела (т.е. Кръщението) те родиха»24.
Св. Василий Велики посвещава първото от своите «Нравствени правила» на покаянието и изповядването на греховете. Там четем: «Вярващите в Господа трябва преди всичко да се покаят, според проповедта на Самия Господ наш Иисус Христос: «Покайте се, защото се приближи Царството небесно» (Мат.4:17).
«Настоящото време е време за покаяние и опрощаване на грехове... «Бог, като презря времената на незнанието, сега заповядва навред всички човеци да се покаят» (Деян.17:30).
... «За спасението на каещите се не е достатъчно да се отстраняват от греховете, но и да принасят плодове достойни за покаяние» (Мат.3:8)25.
В своите «Правила, пространно изложени във въпроси и отговори» св. Василий Велики на въпрос 287: «Какви плодове са достойни за покаянието?» отговаря така: «Това са делата на праведност, противоположни на греха, каквито трябва да принася каещият се, изпълнявайки казаното: «Да постъпвате достойно за Бога, като Му угождавате във всичко, като принасяте плод във всяко добро дело» (Кол.1:10; ср. Деян.26:29). — А на въпрос 288: «Кому трябва желаещият да изповядва греховете си?» — св. Василий отговаря: «Греховете трябва да се изповядват пред онези, на които е поверено домостроителството на Божиите Тайнства (1 Кор.4:1). Така установяваме, че и в древност каещите се вършели това пред свещени лица: в Евангелието е написано, че изповядвали греховете си пред св. Йоан Кръстител (Мат.3:6), а в Деянията виждаме, че се изповядвали пред св. апостоли, от които били кръстени (Деян.19:18)»26.
Св. Амвросий Медиолански в съчинението си «За покаянието» (I,2) утвърждава, че правото да прощават грехове Бог «е предоставил само на свещениците», които «прощават не в свое име, а в името на Отца и Сина и Святаго Духа»27.
Св. Григорий Богослов в словото си «За Богоявление» (гл. 17) казва, че наред с Тайнството св. Кръщение съществува и друго кръщение — «кръщението със сълзите», под което светителят разбира именно Тайнството Покаяние (Изповед). Това се вижда от по-нататъшните му думи (в гл. 18): «Като зная, че човекът е същество променливо и по природа непостоянно, с готовност приемам това кръщение, покланям се на Оногова, Който го е дарувал, преподавам го на другите и сам проявявам предварително милост, за да получа и аз милост»28.
По подобен начин говори за Тайнството Покаяние и преподобни Йоан Лествичник в слово (стъпало) 7 от «Лествицата» — «За радостотворния плач» (гл. 6): «Проливане на сълзи след кръщение е повече от Кръщението, макар тези думи да изглеждат някак дръзки. Защото кръщението ни очиства от предишни злини, а сълзите очистват грехове, извършени и след Кръщението. Приели кръщение в детинство, впоследствие ние всички го оскверняваме, а чрез сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не би ни надарило с тях, редки биха били и едва биха се намерили такива, които да се спасяват»29. — Оттук се вижда крайната необходимост от това Тайнство за спасението!
Св. Йоан Златоуст в трактата си «За свещенството» (III, 4-5) пише за свещениците: «Те живеят още на земята, а са получили власт да се разпореждат с небесното, каквато власт Бог не е дал дори на Ангелите..., защото онова, що свещениците определят тук долу, Бог го утвърждава там горе, и Всевластният Господ потвърждава решението на Своите раби». За разлика от старозаветните свещеници, които имали власт да свидетелствуват за очистването от проказа (Лев.14:2; ср. Мат.8:4), «новозаветните свещеници са получили власт... да очистват, и то не телесна проказа, а сквернотата на душата» (За Свещенството, слово III, гл. 6)30.
Св. Симеон Солунски в труда си «За Тайнствата» (гл. 39) пише: «Покаянието извършва нашето въздигане отново след падението. И тъй като подир кръщението не съществува друго благодатно възстановяване даром, освен чрез обръщане и сълзи, чрез изповядване на греховете си и въздържане от злини, затова ни е даден този велик дар»31.
Цариградският патриарх Йеремия II пише на лутеранските богослови: «Животът в Христа зависи от Тайнствата и от тях получава своето начало... Да отхвърлиш Тайнството Покаяние (Изповед) това значи да се лишиш от опрощаване на греховете чрез свещенослужителите, на които е дадена (от Христа — Мат-18:18) властта да връзват и развързват»32.
Св. Лев Велики, папа Римски, изтъква подготвителното значение на Тайнството Покаяние за достойно приемане на Тайнството Причащение: «Ходатаят между Бога и човеците — Човекът Господ Иисус Христос (1 Тим.2:5) е дарувал на предстоятелите на Църквата власт да преподават покайно освещение на каещите се и през вратата на примирението... да ги допускат до приобщаване със Светите Тайни»33 (Писмо 109, пар. 2).БЕЛЕЖКИ
1 Baptism, Eucharisty, Ministry, p. 2-3.
2 Пак там, p. 6, col. 2.
3 Пак там, p. 5, col. 2.
4 Епископ Теофан. Толкование пастырскихъ посланий св. ап. Павла. М., 1894, с. 117.
5 Архиепископъ Серафимъ (Соболевъ). Искажение православной истины въ русской богословской мысли. С., 1943, с. 236.
6 S. Dionysius Areopagita. De ecclesiastica hierarchia. — J. P. Migne, PG, t. 3, col. 484.
7 S. Cypriani. Epistola 72. — J. P. Migne, PL, t. 3, col. 1084.
8 S. Cypriani. Epistola 70. — J. P. Migne, PL, t. 3, col. 1078.
9 S. Ambrosius. De Sacramentis III, 2. — J. P. Migne, PL, t. 16, col. 453.
10 J. P. Migne, PL, t. 35, col. 2 000.
11 Св. Ефрем Сирин. Слово 49. — Цит. по Митрополит Московский Макарий. Православно-догматическое богословие. Т. II. СПб., 1883, с. 352.
12 J. P. Migne, PG, t. 33, col. 1088-1089.
13 Пак там, col. 1056.
14 J. P. Migne, PG, t. 155, col. 177.
15 Константинопольский патриарх Иеремия II. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 46.
16 Правила на св. Православна Църква. С., 1936, с. 267.
17 Московский Митрополит Макарий. Пос. съч. Т. II. с. 426.
18 Преподобни Йоан Лествичник. Лествица. С., 1982, с. 66.
19 ЖМП, -1, 1985, с. 40-41.
20 Протойерей Геннадий Нефедов. Тайнство Покаяния. Пак там, с. 79.
21 Правила на св. Православна Църква. С., 1936, с. 72.
22 S. Cyprianus. De Lapsis, cap. 29. — J. P. Migne, PL, t. 4, col. 503.
23 S. Athanasius. Adv. Novat, fragm. — J. P. Migne, PG, t. 26, col. 1316.
24 S. Ioannes Cassianus. De Incarnatione Christi, VI, 18. — J. P. Migne, PL, t. 50, col. 178.
25 S. Basilius. Regulae morales, I, 1, 2, 4. — J. P. Migne, PG, t. 31, col. 700-701.
26 J. P. Migne, PG, t. 31, col. 1284.
27 S. Ambrosius. De Poenitentia, 1, 2. — J. P. Migne, PL, t. 16, col. 488.
28 J. P. Migne, PG, t. 36, col. 356.
29 Преподобни Йоан Лествичник. Лествица. С., 1982, с. 66.
30 J. P. Migne, PG, t. 48, col. 643-644.
31 Ibidem, t. 155, col. 180.
32 Константинопольский патриарх Иеремия II. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 222.
33 J. P. Migne, PL, t. 54, col. 1011-1012.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.