Последна промяна:
25.09.2006 16:27
Като последица от духа на икуменизма, който работи много усилено върху съзнанията на съвременните наши православно-вярващи, ще посочим и многознаменателното и все повече засилващо се подценяване на Православната вяра в делото на спасението, — подценяване, отразено например в уводната статия «Страшният съд» в «Църковен вестник», София, год. 68, бр. 7, от 1 март 1967 г., дето на с. 1, кол. 2 четем: «Човеците и народите ще бъдат съдени не толкова с оглед на теоретическото съдържание на мирогледа, на вярата им, колкото с оглед на тяхното приложение».
Какво иска да внуши авторът на тая статия ако не икуменическата мисъл, че вярата не е от толкова голямо значение, колкото делата.
Разбира се, делата са съществено необходими. Вярата без дела не спасява (Иак.2:14, 17). Ала може ли да се отрече, че също тъй необходимо за спасението е и изповядването на истината, на Православната вяра, за която св. ап. Павел пише: «Вярата упазих: прочее очаква ме венецът на правдата» (2 Тим.4:7-8)!
Св. патриарх Фотий Цариградски в знаменитото си послание до св. княз Борис Български му изяснил класически точно еднаквата нужда от правилна вяра и от богоугодни дела: «Добродетелите трябва да бъдат оградени с вярата; с помощта на двете трябва да се образува истинският човек, защото правите догми произвеждат живот пристоен, а чистите дела възвестяват божествеността на вярата»1 (к.н.).
Прекрасно подчертава и вярата, и делата като необходими съставки в делото на спасението и Цариградският патриарх Йеремия II, който пише: «Предхождащото е вярата, а последващото са делата... Награда и почести във вечния живот получават онези, които вършат и едното, и другото както подобава. Само че трябва тия дела да бъдат добри и неразделни от истинската вяра. Но не бива да се разчита на делата, нито по фарисейски да се тщеславим с тях. Напротив, дори и всичко да изпълним, по думите на Господа трябва да казваме: «Ние сме слуги негодни» (Лука 17:10)... Според божествения Златоуст, Господ е наредил така, за да не ни въвежда в Своето Царство празни... И тъй, нека вярваме православно за Негова слава и да живеем свято за Негова слава, тъй като едното без другото е безполезно»2. «И вярата без дела, и делата без вяра еднакво са отхвърлени от Бога»3.
Много силно подценяване на православната вероизповед срещаме, за съжаление, на страниците на «ЖМП», дето под влияние на модерните икуменически идеи се казва за последното изпитание на Страшния съд дословно следното: «Небесният Съдия няма да попита нито с една дума човека към коя вяра, към коя църква или вероизповед е принадлежал... Не по външния признак ще съди Господ човека, а само по делата му (к.н.)»4.
Такова едностранчиво тълкуване на Свещ. Писание е абсолютно неправославно. Преди всичко, предадената у св. ев. Матей (25:31-46) картина на Страшния съд съвсем не изчерпва цялото съдопроизводство на последния Христов съд над човешкия род, а представлява само заключителният момент от този Съд. Този момент съответствува на последното (20-то) митарство от процеса на Частния Божи съд над всяка душа, при което се изследват делата на милосърдие, както и противоположните им прояви на немилосърдие, според думите на св. ап. Яков: «Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост; милостта бива похвалявана на съда» (Иак.2:13). Това последно нравствено изпитване на Божия съд обаче се предхожда от 19-то митарство, на което се изследват греховете против вярата, и преди всичко ересите и лъжеученията5. Следователно оня, който не е могъл да премине това 19-то митарство, не ще стигне до 20-то и последно митарство. Така и при Всеобщия Христов съд не ще бъдат оправдани въз основа на дела на милосърдие ония, които са се противели на правата Вяра в Христа. Както прекрасно изтъква архиепископ Серафим в проповедта си за Страшния съд, тогава ще ни спаси истинската (а не сантименталната и хуманистическа) християнска любов към ближните, произлизаща от любовта ни към Христа; а любовта към Христа е невъзможна без истинската православна вяра в Него, която пък се ражда от благодатта на Св. Дух, преподавана в Православната Христова Църква. «Следователно — заключава архиеп. Серафим, — нас ще ни спаси онази любов към ближните, която има зад себе си цялата пълнота на християнския църковен благодатен живот (к.н.), онази любов, за която св. ап. Павел казва, че «любовта... е свръзка на съвършенството» (Кол.3:14)6. А тази най-висша християнска добродетел е невъзможна без основната християнска добродетел — вярата, чиято необходимост категорично подчертава Сам Господ Иисус Христос с думите: «Който повярва (самопонятно е, че не иначе, а както св. апостоли го учат да вярва, т.е. православно) и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден» (Марк. 16:16) В беседата си с Никодим Спасителят изрично подчертава: «Който не вярва, е вече осъден» (Иоан.3:18).
Ако само по делата ще бъде съден човекът, ако от него не се изисква правилна вяра, която дава благодатна сила за вършене на истински християнски дела, и ако е съвсем безразлично към коя вяра принадлежиш, тогава напразно е дошъл Иисус Христос да ни открие истината (Иоан.18:37), напразно е умрял на кръст, за да запечата тази истина с кръвта Си, напразно е казвал: «Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте... Вярвайте, че Аз съм в Отца и Отец е в мене» (Иоан.14:1,11). Тогава, противно на думите на св. ап. Павел (Евр.11:6), излиза, че и без вяра може да се угоди на Бога. Тогава и цялото ап. Павлово благовестие, което учи за оправдаване чрез вяра и благодат (Еф.2:8-9), трябва да отпадне. Но тогава ще трябва да «поправим» цялото Божествено откровение и да съставим «друго благовестие» (Гал.1:6-7), каквото нито Христос, нито св. апостоли, нито св. отци подир тях са проповядвали. А това значи да се откажем от Православната вяра и от Христа!
Няма нито един св. отец, който да е подценявал вярата в делото на спасението. Напротив, всички те са ценели високо Православната вяра и са й придавали изключително значение и благодатно-спасителна сила. Провиненията срещу нея те са считали за велик грях. «Не греши във вярата — съветва св. Антоний Велики, — за да не се прогневи против тебе нашият Създател. Оня, който не държи правата вяра, приготвя храна за незаспиващите червеи и жертва за княза на адските тъмници; неговият дух е чужд на вечния живот. Той е явен отстъпник от Бога (к.н.)»7.
Божиите угодници са държали много строго за правата вяра, защото ясно са виждали в ересите пръста на дявола, който се стреми чрез еретическите лъжеучения да погуби вярващите. Св. Атанасий Велики направо казва, че ересите са от сатаната. Ето неговите думи: «всяка ерес е измислена от своя баща дявола (Иоан.8:44)... Като се срамува да назове неговото ненавистно име, тя лицемерно взима върху себе си прекрасното и по-високо от всичко Спасителево име, събира изречения от Библията... Скрива обаче истинския им смисъл и накрай, като утаи с хитрина изобретената от самата нея измислица, сама става човекоубиец за въведените в заблуда... По нечестието на своята измислица нито една ерес няма нищо общо с Библията... Но за прелъстяване на простодушните... ересите приемат вид, подобно на своя баща — дявола, че уж изучават и събират изреченията на Писанията, та с тия изречения да покажат уж правилността на своята идеология, но накрай целят да убедят бедните хора да почнат да мислят не така, както учат Писанията. И разбира се, криещият се по такъв начин във всяка ерес дявол е предлагал изказвания, изпълнени с измама. Господ е рекъл за тях, че ще се появят лъжехристи и лъжепророци, за да прелъстят мнозина (Мат.24:24). Тъй дохождал дяволът, говорейки от името на всяка ерес: аз съм Христос, у мене е истината. Тоя клеветник е заставял всички ереси да лъжат»8.
Св. Атанасий Велики нарича светло мъченичество стоенето в Православната вяра по време на общо отпадане от нея. Ето неговите прекрасни думи: «Не само непринасянето тамян в жертва (на идолите) означава, че си мъченик, но и това — да не се отричаш от вярата е вече светло мъченичество на съвестта. Не само покланящите се на идолите, но и предателите на истината са осъдени като чужди. Юда бил низвергнат от апостолския сан не за принасяне жертва на идолите, а за това, че станал предател. И Именей и Александър отпаднали не поради обръщане към идолите, а защото претърпели корабокрушение във вярата»9 (1 Тим.1:19).
За Православната вяра св. Марк Ефески богомъдро учи: «С нея ние се надяваме да застанем пред Бога и да получим прошка на греховете си. А без нея не зная каква праведност ще ни освободи от вечната мъка»10.
За тази Вяра св. Максим Изповедник е положил живота си, като говорел пред своите врагове: «Какво извинение ще представя — не казвам пред Бога, но пред моята съвест, — ако заради славата и човешката почит.. се откажа от правата Вяра, която спасява онези, които я обичат»11.
А преп. Максим Грек пише: «Знаем, със сигурност знаем и от Божествените Писания сме научили, че да разместиш или да промениш дори и най-малкото нещо в учението на вярата е велико престъпление и отпадане от вечния живот»12.
Така е учел преди него и св. Йоан Дамаскин: «Всичко, което ни е предадено и чрез закона, и чрез пророците, и чрез Евангелието, нека изучаваме и съблюдаваме честно и нищо повече да не търсим! Защото Бог, бидейки благ и Подател на всяко благо, ни е открил онова, що ни е било нужно да знаем, а каквото ние не сме могли да разберем, премълчал го е. Нека обичаме онова, що Той ни е предал, и в него да пребъдваме, без да преместваме вечните предели (межди — ср. Притч.22:28) и без да престъпваме Божественото Предание. Защото който отхвърля нещо Божествено — малко или голямо — той отхвърля целия закон (ср.Иак.2:10) и бива причислен към престъпващите го»13.
В прекрасната книга «Житие и писания молдавскаго старца Паисия Величковскаго» четем мъдрата мисъл: «Светостта на истински светите мъже... се познава не просто от чудесата (защото и езичници и еретици могат да вършат чудеса с помощта на дявола — в ск. н.), но от истинската Православна вяра, от старателното пазене на Божествените догми и от съблюдаването на всички апостолски и съборни правила и предания на Православната Църква и от непорочното житие според всички Евангелски и отечески заповеди»14.
Св. Серафим Саровски пък, като разкрива пред Мотовилов целта на християнския живот, между другото прави и следното забележително изказване за спасителността на Православната вяра: «Онзи, който притежава благодатта на Св. Дух заради правата си вяра в Христа, дори по човешка немощ да умре душевно от някакъв грях, не ще умре завинаги, но ще бъде възкресен чрез благодатта на нашия Господ Иисус Христос, Който взима върху Си греховете на света и дава даром благодат въз благодат»15. «За Бога има значение правата вяра в Него и Единородния Му Син. Заради нея се дава обилно свише благодатта на Светия Дух»16.
Тъй високо са ценели всички Божии угодници Богооткровената истина, пазена в цялост и без най-малка повреда в Св. Православие. Те ясно са съзнавали нейното огромно значение за получаването на благодатта, без която е невъзможно правилно започване и успешно провеждане на духовния живот в Христа.
Съединението на «църквите», провеждано в ущърб на истината, ще причини погребването на истината, когато при него не ще съществува вече спасяващата истина, за която е казано: «щит и ограда е Неговата (Божията) истина» (Пс.90:4)! Истината е от такова важно естество, че без нея човек погива. За нея Спасителят говори: «И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни» (Иоан.8:32), т.е. ще ви спаси от греховете, както прекрасно тълкува това място бл. Теофилакт17. Истината освещава (Иоан.17:17). Тя е толкова необходима и важна за нашата вечна участ, че Сам Божият Син е слязъл от небесата, за да ни я преподаде и да свидетелствува за нея (Иоан.18:37). Той Сам е истината (Иоан.14:6). Затова думите, що извират от Него като от въплотена Истина, са дух и живот (Иоан.6:63). Словото на Бога е истина (Иоан.17:17). Към тази Истина вярващият трябва да проявява послушност (1 Петр.1:22). На нея дължим покорност (Рим.2:8; Гал.3:1). Без нея пълна гибел застрашава човека и човечеството, неповярвали в истината (2 Сол.2:12).
Но днешните икуменически настроени «християни» малко се вълнуват от истината. Затова пък ги въодушевява толкова повече гордата мисъл за обединението, чрез което те смятат да проявят силата си и да се покажат на света като някакви фактори. Всъщност те градят нова Вавилонска кула! И понеже граденето става без Божието благословение, тая кула ще се сгромоляса преди да е довършена, защото е основана не върху камъка на истината, а върху пясъка на човешките заблуди (ср. Мат.7:24-27)18. Та и как могат икуменистите да доизградят своята «грандиозна» кула, когато те с догматическо разноречие пристъпват към нейния градеж! Бог е смесил езиците им (ср. Бит.11:7)! Те един друг не се разбират! Един вярва тъй, друг вярва иначе. Говорят за любов като спойка, ала тая «любов» не е спояващ елемент, а само една празна дума, щом зад нея се прикриват явни беззакония против каноните, богоненавистни потъпквания на истината и тежки грехове против онова, което ни е завещано от Бога като Свещено Предание!
* * *
Ние не можем да участвуваме в едно движение, което релативизира и подценява Православната истина, подготвя православните християни към догматически отстъпления и води към изневяра на единствено спасителната Православна вяра!БЕЛЕЖКИ
1 От посланието на Фотия, светейшия цариградски патриарх, до Михаила, князя на България, превел Варненски митрополит Симеон — В: сп. «Български старини», С., кн. V, 1917, с.33.
2 Митрополит Филарет Московский. Ответы лютеранам. М., 1866, с. 35, 43.
3 Пак там, с. 112.
4 Архиеп. Львовский и Тернопольский Николай. Мирное сосуществование и революционное преобразование мира — В: ЖМП, №10, 1969, с. 40.
5 Жития святых, месяцъ мартъ, день 26 (житие преп. Василия Новаго). М., 1898, с. 478-479.
6 Архиепископ Серафим (Соболев). Проповеди. С., 1944, с. 26-27.
7 Епископ Игнатий (Брянчанинов). Отечник. СПб, 1880, с. 1-2.
8 Св. Атанасий Велики. К епископам Египта и Ливии — Окружное послание против ариан, гл. 3-4. Творенiя. Ч. II. Св. Троице-Сергиева Лавра, 1902, с. 14-16.
9 Пак там, с. 37.
10 Архим. Амвросий. Св. Марк Ефеский и Флорентийская уния. Ню Йорк, 1963, с. 354.
11 Жития святых, месяцъ януарий, ден 21. М., 1897, с. 484.
12 Преп. Максим Грек. Сочинения. Ч. II. Св. Троицкая-Сергиева лавра, 1910, с. 139.
13 Цит. по преп. Максим Грек. Пос. съч, с. 150.
14 Житие и писания молдавскаго старца Паисия Величковскаго (изд. 3-ое). М., 1892, с. 73.
15 Архимандрит Серафим. Свети Серафим Саровски. С., 1957, с. 268.
16 Пак там, с. 274.
17 Бл. Теофилакт. Благовестник. СПб., с. 613.
18 В «Декларацията на Православните Автокефални Църкви до всички християни в света», приета на Московското съвещание (1948 г.) се казва: «Ние смятаме, че икуменическото движение е нов опит за построяване на Вавилонска кула, като признак на една поредна заблуда на човечеството». — В: Деяния совещания глав и представителей автокефальных Православных Церквей. Т. II. М., 1949, с. 415.
предишна глава | съдържание | следваща глава
© Домашен отдел на библиотеката. Не подлежи
на обнародване.
© Закрытая часть библиотеки "Слово". Не подлежит публикации.
© Private Sector. Not liable to copying or reproducing.